Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (11)

11.

Мат Дейли се загледа през прозореца на средновековния замък на Елен Марсо и изпита чувството, че е попаднал в приказка. И не само заради къщата. Целият град Из бе вълшебен. Абсурдно красиво градче, кацнало на горист хълм, на около трийсет километра от Монте Карло. Уолт Дисни не би могъл да нарисува мястото по-интересно, с неговите кулички и куполи, извити улички, застлани с павета, газови фенери и цветни лехи, и старинни интересни къщи. Великолепно е, помисли си Мат. Готов декор за „Красавицата и звярът“.

Преди двайсет години Елен Марсо щеше да подхожда идеално за ролята на Бел. Дори сега, макар и навършила петдесет, бившата съпруга на Дидие Анжу беше изключително привлекателна жена. Със слабото си тяло, фини черти и блестящи смарагдовозелени очи, Елен все още караше мъжете да се обръщат след нея. Разбира се, всички в Из бяха чували слуха, че Елен е деформирана „там долу“. Но това не й бе попречило да хване още двама съпрузи след Дидие, и двамата богати. Само мебелите в тази стая сигурно струваха шестцифрена сума.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече, господин Дейли — каза Елен на съвършен английски. — Но не поддържам връзка с Дидие от много години. Прочетох за смъртта му във вестника, също като всички други.

Мат въздъхна. За ярост на Ракел той бе в Южна Франция вече девет дни и страхотно се нуждаеше от следа. Каквато и да е.

Мат отпи от чая с лимон.

— В лоши отношения ли се разделихте?

— Дидие ме заряза, господин Дейли. Веднага щом изхарчи и последната ми стотинка.

— Разбирам. Значи се разделихте в лоши отношения.

Елен се усмихна.

— Разведохме се, господин Дейли. Мога да призная, че по онова време Дидие не беше от приятелите, на които изпращах коледни картички. Но не съм от хората, които имат зъб на някого в продължение на години. Мина доста време. Омъжих се отново. Съжалих, когато чух какво се е случило с Дидие. Никой не заслужава да загине по този начин.

Един поглед към лицето на Елен Марсо показа на Мат, че жената говореше искрено. Тя не бе желала смъртта на Дидие Анжу и очевидно нямаше нищо общо с убийството му. С останалите бивши съпруги историята бе същата. Мат бе открил всяка една от тях. Люсил Камю вече бе осемдесетгодишна старица и едва успяваше да си припомни собственото си име. Определено не би могла да планира убийството на човек, когото не бе виждала от десетки години. Паскал Анжу се бе омъжила за гръцки милиардер и бе прекалено богата, за да й пука за Дидие. Камил, четвъртата госпожа Анжу, все още живееше щастливо с Люк, сина на Дидие, във ферма в Пиренеите. Стори му се искрено разстроена, когато Мат й се обади да я разпитва за убийството на бившия й съпруг.

Самият Мат не вярваше много в теорията за освирепялата и готова на убийство бивша съпруга. Изглеждаше му също така неубедителна, както връзките с мафията, която ченгетата проучваха. Беше сигурен, че човекът, убил баща му и сър Пиърс Хенли, бе приключил живота и на Дидие Анжу. Но Дани Макгуайър беше прав. Нуждаеше се от нещо по-сериозно от догадки, за да изгради случай или дори да направи документален филм. Трябваше да проучи всяка подробност.

Разбира се, бившата съпруга на Анжу, с която наистина искаше да говори, бе неуловима. Полицията твърдеше, че Ирина Анжу се бе завърнала у дома в Русия, но никой не знаеше къде точно бе отишла, кое бе семейството й, нито каквото и да било друго за нея. Всички въпроси на Мат за Ирина бяха посрещнати с отегчени гримаси от страна на ченгетата в Сен Тропе и малкото местни жители, които някога я бяха срещали. Само един човек бе склонен да говори с него за Ирина Анжу. След като се сбогува с Елен, Мат тръгна да се види с него.

 

 

Разположено насред оживеното пристанище на Сен Тропе, кафене „Горила“ бе мястото, където да видиш някого и да те видят. Като отпива от сутрешното си кафе, докато суперлуксозните яхти отплаваха, и зяпа прочутите им собственици, които излизаха на палубата, издокарани в копринени ризи „Кавали“ и бикини „Ерес“, човек почти можеше да си представи, че е един от тях. Привилегирован. Златен. Недосегаем. И всичко това само срещу цената на едно кафе с мляко и един час, прекаран на неудобните ратанови столове, от които задната страна на бедрата ти заприличваше на решетка.

Люсиен Дефорж позна Мат Дейли веднага. Не защото се бяха виждали преди, а тъй като Мат притежаваше въодушевения, доверчив идиотски вид, типичен за не пътувалите американци. Колко е странно, че народ, мразен в много страни, има такава вяра в благосклонността на хората, помисли си Люсиен.

— Господин Дейли.

— Господин Дефорж. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.

Люсиен Дефорж се бе чудил дали да приеме днешната среща. Нямаше нищо общо с полицията, откакто те пренебрегнаха информацията му, че Ирина Анжу е изнасилена. Тъпият детектив, който отговаряше за случая, му бе обяснил, че не могат да се занимават с повече от едно престъпление в дадения момент, и изобщо не си направи труда да вземе показанията му. Ако жената не бе съобщила за изнасилването, а тя очевидно не го бе направила, тогава то не съществуваше официално. По-малко работа, по-малко документация и всички бяха щастливи.

Всички, с изключение на Люсиен Дефорж, който все още имаше кошмари от видяното във вила „Рай“ в онази ужасна сутрин. Кръвта по стените, мокета и канапетата. Зловещите рани по врата и лицето на Дидие. Голата, обезобразена Ирина, завързана за трупа на съпруга си. Честно казано, той вече не искаше да говори по въпроса нито с упорития млад американец, нито с когото и да било друг. Но накрая любопитството му надделя. Мат Дейли твърдеше, че баща му бил убит по същия садистичен начин като Дидие. И в онзи случай имало изнасилване и Дейли изглеждаше убеден, че между двете убийства има връзка. Толкова убеден, че бе зарязал работата си и бе пропътувал половината свят, за да я открие.

— Не знам дали ще мога да ви помогна много — призна Люсиен.

— Е, със сигурност ще ми окажете повече помощ от ченгетата — отбеляза Мат. — Тези типове никак не се интересуват от работата си.

Лицето на Люсиен Дефорж помрачня.

— Те се провалиха в този случай. Убиецът изчезна, а те не знаят нищо. Ние французите не обичаме да ни напомнят за провалите ни. Особено американците. Как мога да ви помогна?

Мат извади химикалка и бележник. Като повечето писатели, той носеше химикалка и бележник навсякъде, в случай че види или чуе нещо смешно, което би могъл да използва в работата си. Разследването на убийство не приличаше на писането на комедии, но все пак изискваше безукорно внимание към подробностите.

— Искам да знам за Ирина.

— Какво точно? Казах на полицията, че тя бе изнасилена. Горкото момиче имаше синини по гърдите и бедрата си и белези от душене по врата си. Беше в истерия, когато я намерих. Но никой не се интересува от това.

— Аз се интересувам — опроверга го Мат. — Трябва да науча коя всъщност е била тя. Коя е в момента. Възнамерявали са да се разведат, нали?

Дефорж кимна.

— Отношенията им много лоши ли бяха?

— Предполагам, че да.

— Имам предвид, че никоя от бившите съпруги на Дидие не е искала смъртта му. А Ирина?

Люсиен Дефорж отпи от кафето си.

— Аз съм адвокат по разводите, господин Дейли. Опитът ми показва, че повечето жени желаят смъртта на мъжа си в даден момент. Но мога да ви кажа нещо, в което съм напълно убеден. Ирина Анжу няма нищо общо с убийството на съпруга си. Изнасилването… страданието й… — Адвокатът поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди спомена. — Този човек, това животно, той не е нормален. Луд е. Абсолютно откачен.

Мат забеляза зачервеното лице на адвоката и го изчака да се успокои.

— Дидие искаше да се разведе. Затова отидох във вилата в онзи ден — да обсъдим развода. Беше ядосан на Ирина за нещо, но така и не научих за какво.

— Знаете ли нещо за произхода й?

Люсиен Дефорж поклати глава отрицателно.

— Не. Беше рускиня, нова в областта. Не я бях виждал до онзи ден. Бракът им изненада всички. Но чух, че имала собствено богатство. Не се нуждаела от парите на Дидие. За разлика от други хора. Дидие Анжу поддържаше връзки с доста съмнителни типове. Беше дори приятел с някои от старшите мафиоти в Марсилия.

— И аз чух същото.

— Тези типове не си поплюват. Ако Дидие е вбесил някого от тях с нещо, повече от способни са да го убият и да изнасилят жена му. Те са животни.

Красива тъмнокоса келнерка дойде да вземе поръчката на Мат и се усмихна кокетно на разваления му френски.

— Харесва ви — отбеляза Люсиен, когато момичето се отдалечи, полюлявайки бедра съблазнително.

— Наистина ли?

Мат се завъртя и се вторачи в младата жена, като мрачно опипа халката си.

— Защо не я поканите на среща?

— Не мога. Женен съм.

Това развесели страхотно французина.

— Е, и? — изсмя се той. — Аз съм диабетик, но все пак ям сладолед.

Чудесен лаф. В друг случай Мат веднага би си го записал. Но сега върна разговора към убийството.

— Какво мислите, че е станало с Ирина? Вдовиците в другите два случая са изчезнали скоро след нападенията и никога вече не са били видени.

Люсиен сви рамене.

— Не съм изненадан. Предполагам, че са искали да оставят кошмара зад себе си и да започнат живота си отново. Не можете да вините Ирина Анжу, че е напуснала Франция.

Мат се намръщи.

— Да, но вие можете да я вините. Можете да кажете, че е взела парите и е изчезнала.

Люсиен Дефорж го изгледа изненадано.

— О, не. Категорично не мога да я обвиня в това. Дидие не беше толкова богат, колкото хората си мислеха. След четири развода малко мъже са истински богати. Но преди Ирина да замине, тя опразни общата им сметка и дари всичко за благотворителност.

Мат настръхна.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно — увери го Люсиен. — Мисля, че организацията се наричаше „Лицето на света“. Оперират деца, родени с малформации. Помагат на децата.