Ю Несбьо
Снежния човек (28)

Двайсет и осма глава
Болест

Ден двайсети

Бьорн Холм откара Харн до Главното полицейско управление. Преди да напуснат жилището на Стьоп, старши инспекторът отново облече мокрите си дрехи и при всяко негово движение тапицерията на седалката издаваше звук.

— „Делта“ щурмували апартамента й преди двайсет минути — осведоми го Бьорн. — Нямало никого. Оставили трима пазачи.

— Няма да се появи там.

В кабинета си на шестия етаж Хари си облече полицейската униформа, която от погребението на Халвуршен стоеше непобутната върху закачалката. Огледа се в прозореца. Сакото изглеждаше прекалено голямо за слабата му фигура.

Гюнар Хаген получи обаждане рано сутринта и веднага дойде в кабинета си. Седнал на бюрото, изслуша краткия доклад на Хари. Чутото му се стори толкова смайващо, че измачканата униформа на старши инспектора не успя да го ядоса.

— Снежния човек е Катрине Брат — повтори Хаген, сякаш изричайки го на глас, фактът ставаше по-правдоподобен.

Хари кимна.

— Вярваш ли на Стьоп?

— Да — отвърна Хари.

— Има ли кой да потвърди версията му?

— Всички са мъртви: Бирте Бекер, Силвия Утершен, Идар Ветлесен. Спокойно може и той да е Снежния човек. Точно това се е опитала да разбере Катрине Брат.

— Катрине? Но нали току-що каза, че тя е Снежния човек? Защо й е да…

— Искала е да провери доколко Арве Стьоп е подходящ кандидат за ролята на серийния убиец, за да го натопи за убийствата. След като Стьоп й казал, че няма алиби за часовете на убийствата, тя отвърнала „чудесно“ и го обявила за Снежния човек. После започнала да го души. Чула обаче трясъка от удара на колата в портата, досетила се кой идва и офейкала. Явно е възнамерявала да инсценира самоубийството му, а ние да го намерим мъртъв и да се успокоим, защото сме открили виновника. Както инсценира самоубийството на Идар Ветлесен. А по време на ареста се опита да застреля Филип Бекер.

— Какво? Нима…

— Насочи револвера към него. Ударникът бе вдигнат. Чух как се спусна, когато застанах между нея и Бекер.

Гюнар Хаген затвори очи и започна да масажира слепоочията с върховете на пръстите си.

— Разбирам. Но засега всичко това са само предположения, Хари.

— Да не забравяме писмото.

— Какво писмо?

— От Снежния човек. Открих текста в компютъра й. Документът е създаден много преди да оглася какво пише в писмото. Освен това хартията в принтера й съвпада с особения вид хартия на писмото.

— Боже мой! — Хаген отпусна лакти върху бюрото и скри лице в дланите си. — Ние избрахме тази жена за наш служител! Знаеш ли какво означава това, Хари?

— Нечуван скандал. Понижено обществено доверие в полицията. Уволнения на ниво началник.

Хаген разтвори пръсти и надникна иззад тях:

— Благодаря ти за точното обобщение.

— Няма нищо — кимна Хуле.

— Ще се срещна с началника на криминалната полиция и с шефа на Главното управление. Докато вземем решение, искам двамата с Бьорн Холм да пазите всичко в пълна тайна. Има ли опасност Арве Стьоп да се разприказва?

— Съмнявам се, шефе — усмихна се криво Хари. — Той претърпя сериозна загуба.

— Какво е изгубил?

— Професионалния си морал.

 

 

В десет часа Хари гледаше през прозореца на кабинета си как в притихналата съботна утрин бледата, колеблива дневна светлина се разстила бавно върху покривите на сградите в квартал „Грьонлан“. От изчезването на Катрине Брат бяха изминали повече от шест часа. Досега издирването не бе дало резултат. Не беше изключено тя все още да се намира в Осло, разбира се, но ако бе подготвила план за бягство, може и вече да бе стигнала далеч. Хари изобщо не се съмняваше, че Катрине е обмислила предварително маршрута, по който ще се измъкне. Сигурен беше и в още нещо: тя е Снежния човек. Първо, съществуваха неопровержими доказателства: писмото, опитите за убийство. И, второ, Хари най-сетне намери обяснение за параноята, за усещането, че някой го дебне от упор и се с вмъкнал в живота му като троянски кон. Изрезките от вестници и докладите, намерени в дома й, доказваха колко добре се е постарала да го опознае, за да предвиди всеки негов ход и да го превърне в част от играта си. Катрине се бе вмъкнала в кръвообращението му като вирус. Нахлула бе в главата му с хитростта на шпионин.

Някой влезе в кабинета му. Хари не се обърна да види кой е.

— Проследихме телефона й — информира го Скаре. — Тръгнала е към Швеция.

— Ами?

— От централата на „Теленур“ твърдят, че сигналът от телефона й се движел на юг. Съдейки по местоположението и скоростта, Брат се е качила на влака за Копенхаген, който тръгва от Централата гара в Осло в шест и пет. Говорих с колегите от Хелсингборг. Трябва им заповед за арест. Влакът пристига там след половин час. Какво ще правим?

Хари кимна, сякаш в потвърждение по-скоро на собствените си мисли. Покрай прозореца прелетя чайка с вкочанени криле и неочаквано се стрелна към дърветата в парка. Сигурно бе видяла нещо. Или просто си беше променила решението. Както правят хората. От Централната гара в Осло в шест часа сутринта.

— Хари? Ако не вземем мерки, тя ще…

— Помоли Хаген да говори с шведите — Хари се обърна и грабна якето си от закачалката.

Втурна се по коридора с големи решителни крачки. Скаре го проследи с недоумяващ поглед.

 

 

Шел Атле Урьо, който работеше в оръжейния склад на полицията, огледа късо подстригания старши инспектор и повтори:

— CS? Сълзотворен газ?

— Две кутии. И една пачка боеприпаси за револвера.

Накуцвайки, Урьо се запъти към склада. Хуле беше пълна откачалка — всички го знаеха, — но чак сълзотворен газ? Ако друг от полицаите бе поискал същото, Урьо щеше да си помисли, че организират ергенско парти и искат да се позабавляват. Но доколкото беше чувал, Хуле нямаше приятели, поне не сред колегите от гилдията.

Старши инспекторът се изкашля, когато Урьо се върна с боеприпасите:

— Катрине Брат от Отдела за борба с насилието вземала ли е оръжие от тук?

— Полицайката от Берген? Само което й се полага по закон.

— А какво гласи законът?

— Всеки полицейски служител, напуснал дадено полицейско управление, е длъжен да предаде всички оръжия и неизползвани боеприпаси, преди да си тръгне оттам, и има право на нов револвер и две пачки с патрони в управлението, където започне работа.

— Значи не разполага с оръжие, по-тежко от револвер?

Урьо поклати отрицателно глава, изненадан от въпросите на старши инспектора.

— Благодаря — кимна Хуле.

Прибра в черен сак пачките с патрони и цилиндричните зелени кутии с лютивия газ, създаден през 1928-а от Корсън и Стаутън.

Урьо накара Хуле да се подпише на декларацията, че е взел оръжейни боеприпаси, и промърмори „спокойна неделя“.

 

 

С черния сак до крака си Хари седеше в чакалнята на болница „Юлевол“. Вътре се разнасяше миризма на алкохол, на стари хора и бавна смърт. Пациентката срещу него се взираше в лицето му, сякаш се мъчеше да открие стар познат, завинаги изчезнал любим или скъп син.

Хари въздъхна, погледна си часовника и си представи как е протекла акцията във влака за Хелсингборг. Машинистът получава нареждане от началника на гарата да спре един километър преди гарата. Въоръжени полицаи чакат с кучета от двете страни на коловоза. Влакът спира, те се втурват вътре и започват да претърсват вагони, купета, тоалетни. Пътниците се ужасяват при вида на оръжията, защото такива акции са необичайни за спокойните скандинавски държави. Полицаите подканват жените да им покажат документ за самоличност и те ровят трескаво из чантите си с разтреперани ръце. Полицаите действат припряно, но и с надежда. Нетърпението им преминава в скептицизъм, раздразнение и накрая в разочарование, защото не откриват каквото търсят. Накрая, ако извадят късмет и проявяват достатъчно упоритост, намират източника на сигналите, уловени от наземните станции на мобилния оператор — телефона на Катрине — в кошчето за смет в тоалетната. Из вагона отекват ругатните им.

Пред Хари се появи усмихнато лице:

— Вече можете да влезете при него.

Хари последва тракащото сабо и широкия ханш с енергично поклащащи се бедра в бял панталон. Тя бутна вратата пред него:

— Не стойте дълго. Той се нуждае от почивка.

Столе Ауне лежеше в стая с единично легло. Кръглото му, иначе червендалесто лице изглеждаше болезнено изпито и толкова бледо, че се сливаше с калъфката на възглавницата. По челото му бяха полепнали тънки кичури коса. Ако погледът му не бе запазил някогашната будна проницателност, Хари би си помислил, че вижда не Столе Ауне — психолог към Отдела за борба с насилието и личен терапевт на Хари, — а неговия труп.

— Боже мой, Хари! — възкликна Ауне. — Заприличал си на скелет. Да не си болен?

Хари не успя да сдържи усмивката си. Ауне се поизправи в леглото с болезнена гримаса.

— Извинявай, че не дойдох да те видя по-рано — Хари премести единия стол до леглото. — Просто болниците… не ми… и аз не знам.

— Напомнят ти за майка ти. Не се притеснявай, разбираемо е.

Хари кимна и заби поглед в дланите си.

— Добре ли се отнасят с теб?

— Такъв въпрос се задава на затворник, не на пациент в болница, Хари.

Старши инспекторът кимна отново.

Столе Ауне въздъхна.

— Хари, познавам те. Не си дошъл само да ме видиш. Знам колко държиш на мен, но по-добре изплюй камъчето.

— Не е спешно. Предупредиха ме, че не си във форма.

— Формата е нещо много относително. А и в момента съм в сравнително задоволителна форма. Трябваше да ме видиш вчера. Или, по-скоро, по-добре да не ме беше видял вчера.

Хари се усмихна, все още приковал очи в дланите си.

— За Снежния човек ли става дума? — поинтересува се Ауне.

Хари кимна.

— Най-сетне! Тук умирам от скука. Разказвай.

Хари си пое дъх и обясни накратко развитието на случая. Спести излишните отегчителни подробности, но не и съществените детайли. Ауне го прекъсна само два-три пъти със съвсем лаконични въпроси. Слушаше разказа на Хари със съсредоточено изражение, почти в захлас. След като Хари приключи, болният мъж сякаш се бе посъживил. Бузите му си възвърнаха цвета. Вече седеше изправен в леглото.

— Интересно. Като знаеш кой е виновникът, защо ме търсиш за съвет?

— Тази жена е луда, нали?

— Престъпници от такъв вид са луди без изключение. Но не непременно в юридическия смисъл на думата.

— И все пак не разбирам няколко неща в поведението й.

— Аз лично разбирам едва малка част от поведението на пациентите си. Явно ти си по-кадърен психолог от мен.

— Излиза, че Катрине Брат е убила двете жени от Берген и Герт Рафто само на деветнайсет години. Как тогава е преминала успешно психологическите тестове преди приема в Полицейската академия? Как е работила толкова години, без никой да забележи лудостта й?

— Добър въпрос. Може да е коктейл.

— Коктейл ли?

— Човек, чиято психоза е смесица от различни ментални болести. Страда от шизофрения и чува гласове, но притежава достатъчно устойчивост да прикрива заболяването си от околните. Към шизофренията прибавяме и ананкастно личностно разстройство, гарнирано с щипка параноидност, и се получава изопачено възприемане на действителността и неспособност да се преценява конкретната ситуация и кое действие би било адекватно. Околните възприемат поведението й като дистанцираност. Жестокостта и гневът, за които говорят описаните от теб убийства, показват и симптоми на гранично личностно разстройство, като същевременно обаче болният умее да контролира яростта си.

— Мм. Тоест не можеш да прецениш от какво точно страда тя?

Ауне се разсмя. Смехът му премина в кашлица.

— Съжалявам, Хари — изхриптя той. — Повечето хора с психични заболявания не се поддават на точна характеристика. Ние, психолозите, сме си създали няколко клетки, но болните не искат да влизат в тях. Държат се като неблагодарни, безсрамни магарета на лед. Отказват да се вместят в категориите ни въпреки многобройните изследвания, които сме им посветили!

— Има и още нещо. Когато намерихме трупа на Рафто, тя показа явни признаци на шок. Не се преструваше. Насочих фенер в лицето й, а зениците й бяха разширени и черни.

— Виж ти! Колко интересно! — Ауне се оживи и се надигна още малко. — Защо си насочил фенер в лицето й? Да не си я подозирал още тогава?

Хари не отговори.

— Може и да си прав. Не е изключено да е изтласкала спомена за убийствата дълбоко в подсъзнанието си. Нали каза, че допринесла много за разследването и не го саботирала. Вероятно е подозирала самата себе си и е искала да откриете извършителя не по-малко от всички останали. Какво ти говори понятието сомнамбулизъм или ходене насън?

— Знам, че има хора, които се разхождат, говорят, ядат, обличат се и дори излизат и шофират насън.

— Точно така. Диригентът Хари Розентал дирижирал и уточнявал партиите на инструментите в цели симфонии по време на сън. Историята познава поне пет случая на убийци, оправдани в съда, защото заседателите преценяват, че извършителят на престъплението страда от парасомния, тоест от сънно разстройство. Преди няколко години, спомням си, прочетох за следния случай: мъж от Канада станал, качил се в колата си, изминал десет мили, паркирал, слязъл, убил тъща си, с която иначе се разбирал прекрасно, едва не удушил тъста си, върнал се с колата у дома си и пак си легнал. Съдът го обяви за невинен.

— И според теб Катрине може да е извършила убийствата насън? Защото страда от парасомния?

— Дали това е диагноза, още се спори. Представи си обаче човек, който от време на време изпада в съноподобно състояние и после не помни какво е направил. Случилото се остава в съзнанието му под формата на неясен, фрагментарен спомен като след сън.

— Мм.

— Може в хода на разследването тази Катрине Брат да е започнала да си припомня какво е извършила.

— И е разбрала, че за да се измъкне, й трябва изкупителна жертва.

— Възможно е. — Столе Ауне сгърчи лице в гримаса. — В наши дни почти всичко, свързано с човешката психика, е възможно. Но за жалост няма видими белези, по които да преценим от каква болест точно страда конкретният пациент. Съдим единствено по симптомите.

— Като при плесенните гъби.

— Моля?

— Какво е в състояние да причини толкова тежка психоза като нейната?

— Всичко! — въздъхна Ауне. — Нищо! Генетична предразположеност, семейна среда.

— Алкохолизиран, склонен към насилие баща?

— Да! С него имаш деветдесет процента от причините. Прибави майка с психично заболяване плюс няколко травматични преживявания през детските години и ето ти достатъчно предпоставки.

— Според теб възможно ли е дъщерята да посегне на баща си, след като израсне и стане физически по-силна от него?

— Разбира се. Спомням си за един случай… — Столе Ауне млъкна и прикова поглед в Хари. После се наведе напред и прошепна с пламъче в очите: — Да не би да ми казваш, че…?

Хари Хуле огледа ноктите на ръцете си.

— В Берген ми показаха снимка на Герт Рафто. Стори ми се познат. Едва наскоро разбрах защо. Заради семейна прилика. Преди да се омъжи, Катрине Брат е била Катрине Рафто. Герт Рафто е неин баща.

 

 

Докато пътуваше към влака за летището, Хари получи обаждане от Скаре. Предположенията на Хари се припокриваха с действителния изход от акцията, само дето полицаите открили телефона й не в тоалетната, а върху поставката за багаж в едно от купетата.

Осемдесет минути по-късно Хари летеше, обвит в сива мъгла. Командирът на полета съобщи за ниски облаци и дъжд в Берген. „Нулева видимост — съобрази Хари. — Летецът се ориентира само с помощта на апаратура.“

 

 

Вратата на къщата се отвори секунди след като Томас Хеле, полицай от Отдела за издирване на изчезнали лица, натисна звънеца над табелката с надпис „Андреас, Ели и Трюгве Квале“.

— Слава богу, че дойдохте толкова бързо.

Мъжът на вратата надникна зад рамото на Хеле.

— Къде са другите?

— Няма други, сам съм. Някаква следа от съпругата ви?

Мъжът — явно Андреас Квале, позвънил в дирекция „Защита на населението“ — изгледа полицая като попарен:

— Нали вече казах: изчезнала е.

— Знаем, но обикновено се връщат.

— Кои?

— Може ли да вляза, господин Квале? — въздъхна Хеле. — Дъждът направо…

— О, извинете ме! Влезте, влезте.

Андреас Квале, на видима възраст около петдесет години, отстъпи встрани. Томас Хеле прекрачи прага и мерна в полумрака тъмнокос младеж.

Полицаят реши да разпита съпруга на изчезналата на крак, в коридора. Беше неделя, персоналът не достигаше и нямаше кой да обслужва телефонната линия, защото дежурните колеги издирваха Катрине Брат — една от тях. Всичко се пазеше в строга тайна, но бяха плъзнали упорити слухове, че била замесена в убийствата на Снежния човек.

— Кога отсъствието на съпругата ви започна да предизвиква безпокойство? — попита Хеле, извади бележник и химикалка и се приготви да записва.

— Днес с Трюгве се върнахме от Нурмарка, където два дни прекарахме на палатка. Не си бяхме взели телефоните, само по една въдица за риболов. Ели я нямаше вкъщи, не беше оставила бележка, а вратата намерихме отключена, както съобщих и по телефона. Съпругата ми е много предпазлива жена и винаги заключва вратата, дори докато си е вкъщи. Не е взела нито връхна дреха, нито обувки. Явно е излязла по пантофи. В това време…

— Обадихте ли се на всички ваши познати? На съседите?

— Разбира се. Не се е свързала с никого.

Томас Хеле си водеше записки. У него вече се прокрадваше съмнение. Показанията му звучаха познато: изчезнала омъжена жена с дете.

— Казвате, че съпругата ви е предпазлива — внимателно подхвана той. — На кого според вас би отворила? Кого би пуснала в дома ви?

Синът и бащата се спогледаха.

— Малцина — категорично заяви Андреас Квале. — Трябва да е бил познат.

— Или някой, когото не е възприемала като заплаха — предположи Хеле. — Дете, жена?

Мъжът кимна.

— Или човек, представил задоволително обяснение за необходимостта да влезе в дома ви. Например служител от електроразпределително дружество, който иска да отчете изразходената енергия.

— Възможно е…

— Напоследък да сте забелязали нещо необичайно около къщата?

— Необичайно? Какво имате предвид?

Хеле прехапа долната си устна и се престраши:

— Нещо като… снежен човек?

Андреас Квале погледна сина си, а той поклати енергично глава, изплашен до смърт.

— За да изключим тази вероятност — обясни Хеле.

Синът прошепна нещо.

— Моля? — не разбра полицаят.

— Казва, че навън вече няма сняг — поясни бащата.

— Така е — кимна Хеле и прибра бележника в джоба на якето си. — Ще изпратим описание на жена ви до всички действащи патрули. Ако до довечера не се появи, ще включим още полицаи в издирването. При деветдесет и девет процента от случаите изчезналите се прибират или се обаждат в рамките на няколко часа. Ще ви оставя визитката си…

Хеле усети ръката на Андреас Квале над лакътя си.

— Трябва да ви покажа нещо, господин полицай.

Томас Хеле кимна. Квале го поведе към мазето. Отвори врата към помещение, където миришеше на сапун и на изпрани дрехи. В ъгъла стоеше старинна гладачна преса и стар модел пералня „Електролукс“. Каменният под образуваше вдлъбнатина за оттичане на водата. Беше мокър, сякаш някой току-що го е измил със зеления маркуч, оставен до стената. Вниманието на Томас Хеле обаче прикова не подът, а роклята, закачена с две щипки на въжето за простиране. По-точно онова, което бе останало от нея. Платът под гърдите беше отрязан. По опърления ръб чернееха обгорени памучни нишки.