Ю Несбьо
Снежния човек (23)

Двайсет и трета глава
Мозайка

Ден деветнайсети

В седем сутринта облаците скриваха плахата дневна светлина. Хари се качи на седмия етаж в жилищна сграда в квартал „Фрогнер“. Сабото беше оставил вратата към апартамента си открехната и Хари влезе. Завари стария си приятел седнал на дивана, опънал крака върху зелената масичка, с дистанционното в лявата ръка. Записът на екрана вървеше отзад напред и кадрите приличаха на дигитална мозайка.

— Няма ли да пийнеш една бира? — попита Сабото за втори път и вдигна бутилката си. — Събота е.

Хари имаше чувството, че вижда как из въздуха се носят стотици бактерии. И двата пепелника преливаха от угарки.

— Не, благодаря — отвърна Хари и седна. — Е?

— Имах само една нощ на разположение — оправда се Сабото и спря DVD плейъра. — А работата отнема обикновено няколко дни.

— Този човек не е професионален комарджия — напомни Хари.

— Грешиш — възрази Сабото и отпи от бутилката. — Блъфира по-успешно от мнозина картоиграчи. Тук му задаваш въпроса, на който очакваш да те излъже, нали?

Сабото пусна записа. На екрана Хари се видя в телевизионното студио, облечен в тесничко сако на тънки райета — шведска марка, черна тениска — подарък от Ракел, дънки „Дизел“ и кубинки. Позата, която бе заел, изглеждаше доста неудобна. Сякаш по облегалката на стона имаше пирони и той не смееше да се отпусне назад. Въпросът му прозвуча глухо по тонколоните:

— Ще я поканиш ли в хотелската си стая?

И отговорът:

— Не, няма да я поканя.

В този миг Сабото стопира кадъра.

— Знаеш ли със сигурност, че тук те е излъгал? — попита той.

— Да. Изчукал е една приятелка на Ракел. Жените нямат навика да се хвалят с измислени сексуални подвизи. Какво е твоето впечатление?

— Ако разполагах с време да го прехвърля на компютъра, щях да уголемя очите му, но би било излишно. И така виждам как се разширяват зениците му. — Сабото посочи екрана с изгризания си нокът. — Класически симптом на притеснение. Погледни как се разширяват и ноздрите му, макар и съвсем леко. Хората реагират така, когато са подложени на стрес и мозъкът се нуждае от повече кислород. Това обаче не означава непременно, че Стьоп лъже. Мнозина се чувстват притеснени дори докато казват истината. Други пък изричат напълно невъзмутимо лъжа след лъжа. Виж колко спокойно е отпуснал ръцете си.

Хари забеляза, че гласът на Сабото се промени. Стана по-мек, почти приятен. Хари се загледа в екрана. Ръцете на Стьоп наистина лежаха отпуснати една върху друга в скута му.

— За съжаление не съществуват универсални признаци за лъжа — продължи Сабото. — Всички комарджии са различни. Затова трябва да открием кое се променя у конкретния човек, когато лъже и когато казва истината. Представи си, че имаме задачата да начертаем триъгълник. Нужни са ни две отправни точки, нали?

— Едно лъжливо и едно истинно твърдение. Звучи елементарно.

— Правилно се изрази „звучи“ елементарно, но не е. Ако предположим, че Стьоп е искрен, когато говори за създаването на списанието си и за причините да презира политиците, имаме и втората точка. — Сабото превъртя малко по-напред и пусна записа. — Гледай.

Хари го послуша, но не забеляза нищо. Поклати неразбиращо глава.

— Ръцете — насочи го Сабото. — Наблюдавай ръцете му.

Хари насочи поглед към кафявите пръсти на Стьоп, отпуснати върху ръкохватките.

— Продължават да излъчват спокойствие — отбеляза Хари.

— Да, но той не ги крие. Когато им се паднат слаби карти, неопитните картоиграчи обикновено ги закриват особено грижливо с ръка. А ако решат да блъфират, слагат длан пред устата си, за да не се вижда изражението им. Наричаме ги потайници. Други пък правят точно обратното: подчертават блъфа, като се изправят гордо на стола, изтеглят назад рамене и си придават по-внушителен вид. Тях ги наричаме блъфьори. Стьоп е от потайниците.

— Да не би…? — наведе се напред Хари.

— Да, точно така. Разгадах го. Когато лъже, сваля лявата си ръка от ръкохватката и закрива с нея дясната. Явно с десняк.

— А как реагира, когато го питам дали прави снежни човеци?

Хари изобщо не се опитваше да скрие нетърпението си.

— Лъже — отвърна Сабото.

— Но коя част от изказването му е лъжа? Че прави снежни човеци, или че ги прави на терасата си?

Сабото изсумтя — вероятно нещо като смях.

— Това не е точна наука — натърти той. — Както вече ти казах, Стьоп не е слаб картоиграч. През първите няколко секунди, след като му задаваш въпроса, той не отмества ръце от ръкохватките, сякаш възнамерява да отговори искрено. Същевременно забелязваме как ноздрите му се разширяват леко: вероятно под влияние на стреса. Накрая той все пак решава да те излъже и закрива дясната си ръка.

— Да. Значи крие нещо, нали?

Сабото присви устни, за да покаже, че е много трудно да отговори категорично на този въпрос.

— Възможно е и да лъже умишлено, за да бъде разобличен. С цел да те заблуди, че има причини да крие истината.

— Не те разбирам.

— Понякога професионалистите в покера, макар да са получили хубави карти, плащат, без да покачват залога, а според езика на тялото им все едно блъфират. Тези фалшиви сигнали често се оказват достатъчни, за да заблудят по-неопитните играчи: мислят си, че са разкрили блъфа, и се включват в играта. Общо взето, поведението на Стьоп излъчва точно такова послание. Прилича на изигран блъф.

— Значи според теб Стьоп иска да си мисля, че той крие нещо?

Сабото огледа празната бутилка в ръката си, после и хладилника. След ленив опит да надигне едрото си тяло от дивана се отказа и въздъхна.

— Казах ти: това не е точна наука. Ще ми донесеш ли…?

Хари стана и се приближи до хладилника. Наум се проклинаше. Когато се обади на Уда от екипа на Бусе, знаеше, че на драго сърце ще го поканят в студиото и ще му се отвори възможността да задава директни въпроси на Стьоп, а самият формат на предаването изисква камерата неизменно да следи човека, отговарящ на въпросите, в близък или в средно близък план, тоест от кръста нагоре. А тези факти създаваха идеална предпоставка за задълбочен анализ на Сабото. И въпреки всичко претърпяха неуспех. Този разговор беше последната спасителна сламка, последното осветено място. Останалото тънеше в мрак. Вероятно предстояха десет години, през които полицията ще търси на сляпо с надеждата все пак да извади късмет и убиецът да сбърка някъде.

Хари се взираше в старателно подредените бутилки бира в хладилника. Безупречният им „строй“ контрастираше ярко на фона на безпорядъка в апартамента. Хари се поколеба. Взе две бутилки. Пръстите го заболяха от допира със студеното стъкло. Пусна вратата на хладилника.

— Мога да изоблича Стьоп в безспорна лъжа в един-единствен момент — обади се Сабото от дивана: — когато твърди, че в рода му няма случаи на психически отклонения и наследствени заболявания.

Хари успя да подложи крак и да спре вратата на хладилника. Светлинката от процепа се отрази в голия тъмен прозорец.

— Повтори — помоли той.

Сабото повтори.

След двайсет и пет секунди Хари вече бе преполовил стълбите към входа, а Сабото — бутилката с бира, която Хари му хвърли.

— И още нещо, Хари — промърмори Сабото под носа си, макар приятелят му да не можеше да го чуе. — Когато Бусе те попита дали в живота ти има специална жена, ти отрече. — Сабото се оригна. — По-добре не се захващай с покер.

 

 

Докато шофираше, Хари се обади по телефона. Още преди да се е представил, гласът в слушалката го поздрави:

— Здравей, Хари.

Старши инспекторът изтръпна при мисълта, че Матиас Люн-Хелгесен или е запомнил номера му, или го е запаметил в указателя на телефона си. Зад Матиас се чуваха гласовете на Ракел и Олег. Почивен ден. Семеен уют.

— Искам да те питам нещо за клиниката „Мариенлюст“. Картоните на пациентите пазят ли се някъде?

— Съмнявам се — отвърна Матиас. — Май имаше някаква наредба, според която всички данни за пациентите следва да се унищожат, ако никой не поднови дейността на болничното заведение. Ако е важно, ще проверя.

— Ще ти бъда благодарен.

Хари мина покрай метростанция „Виндерен“. Връхлетяха го призраците на далечен спомен за гонка, катастрофа, починал колега, слухове, че Хари е карал колата и е трябвало да изследват кръвта му за наличие на алкохол. Оттогава мина доста време. Изтече много вода. Белезите по кожата се заличиха, но онези в душата останаха.

Матиас му звънна след четвърт час.

— Говорих с Грегершен — беше началник на клиниката „Мариенлюст“. Всички данни са унищожени. Спомням си обаче, че неколцина колеги, сред които и Идар, отнесоха картоните на своите пациенти.

— А ти?

— Понеже нямах намерение да отварям частна практика, оставих всички картони в клиниката.

— Спомняш ли си имената на някои от Идаровите пациенти?

— Едва ли. Оттогава мина много време, Хари.

— Знам. Благодаря ти.

Хари затвори и зави в посоката, указана от табела с надпис „Държавна болница“. Комплексът заемаше целия хълм пред него.

 

 

Герда Нелвик, блага жена в средата на четирийсетте с пищен бюст, беше единствената дежурна в Отдела, провеждащ тестове за бащинство в Съдебно-медицинския институт на Държавната болница. Тя посрещна Хари и го въведе в сградата. Вътре нищо не подсказваше, че в помещенията се извършват лабораторни анализи с цел разобличаването на закоравели престъпници. Светлите, уютни зали с украси по стените издаваха единствено преобладаващо женския състав на колектива.

Хари не идваше тук за първи път и познаваше добре процедурите при ДНК-тестове. Ако беше дошъл в делничен ден, зад прозорците на лабораториите щеше да види как жени в бели манти, шапки и ръкавици за еднократна употреба, наведени над разтвори и апарати, съсредоточено извършват тайнствени процеси, наречени изследвания на косми, кръвни проби и амплификация. В крайна сметка всички тези процеси се превръщаха в кратък доклад със заключение под формата на стойности по петнайсет различни показателя.

Минаха покрай стая с етажерки, където държаха кафяви пликове с адресите на полицейски участъци из цялата страна. Хари знаеше, че вътре има дрехи, косми, калъфи на мебели, кръв и други органични проби, изпратени за анализ. Специалистите от Съдебно-медицинския институт имаха задачата да снемат от материала числения код, представляващ определени участъци от мистериозната гирлянда, наречена ДНК, и така да идентифицират притежателя на генетичния материал с деветдесет и девет цяло и девет процента сигурност.

Кабинетът на Герда Нелвик побираше само няколко етажерки с класьори и бюро с настолен компютър, върху което бяха натрупани високи купчини документи. На голяма снимка, сместена между книжата, се усмихваха две момчета със сноуборд в ръка.

— Синовете ви? — попита Хари и седна.

— Така казват — усмихна се тя.

— Моля?

— С колегите обичаме да се шегуваме на тази тема. По телефона споменахте, че идвате във връзка с ДНК-анализ, извършен в нашата лаборатория.

— Да. Искам да разбера какви поръчки са пристигали от конкретно място през последните дванайсет години и кой по-конкретно е изпращал пробите.

— За какво място става дума?

— Клиниката „Мариенлюст“.

— Сигурен ли сте?

— Защо?

Тя сви рамене.

— По принцип тестовете за бащинство се поръчват от съдилища или адвокати. Понякога и от частни лица, но рядко от болнични заведения.

— В случая не се касае за проверка на бащинство, а за установяване на роднинска връзка заради опасност от наследствено заболяване.

— Аха — кимна Герда. — Значи фигурират в базата данни.

— Можете ли да проверите още сега?

— Ако разполагате с… — Герда погледна часовника — … трийсет секунди, да.

Хари кимна.

Тя въведе името на клиниката, като си диктуваше на глас:

— М-а-р-и-е-н-л-ю-с-т.

Облегна се на стола и изчака компютърът да приключи търсенето.

— Лошото време действа потискащо, нали? — обърна се тя към Хари.

— Да — кимна разсеяно той, докато слушаше тракането на хард диска, сякаш за да разбере дали отговорът на машината ще оправдае очакванията му.

— Тъмнината убива настроението — продължи Герда. — Дано скоро завали сняг. Ще стане малко по-светло.

— Мм.

Тракането спря.

— Да видим — промърмори Герда и се вторачи в екрана.

Хари си пое дълбоко дъх.

— Клиниката „Мариенлюст“ действително е била наш клиент. Но не и през последните седем години.

Хари напрегна мозъка си. По кое време Идар Ветлесен е преустановил практиката си там?

Герда смръщи вежди.

— Преди това обаче виждам доста поръчки.

Тя се поколеба. Хари искаше да го чуе от нейните уста. Не му се наложи да чака дълго:

— Струват ми се твърде много за медицински център.

Хари усещаше, че е на прав път, който ще го изведе от лабиринта. По-точно ще го вкара в лабиринта, в самата сърцевина на мрака.

— Разполагате ли с имената и личните данни на изследваните лица?

— Обикновено да, но в този случай клиниката явно е пожелала да останат анонимни — поклати глава Герда.

Проклятие! Хари затвори очи и се замисли.

— Но все още разполагате с резултатите от тях, нали? Имам предвид, знаете дали въпросното лице е баща на детето, или не.

— Да — потвърди тя.

— И какви са те?

— Не мога да ви отговоря веднага. За тази цел трябва да вляза в профила на отделните проби и ще отнеме повече време.

— Добре. Но в базата данни все още съхранявате ДНК-профилите, които са постъпвали за анализ в института, нали?

— Да.

— И анализът е подробен, какъвто се прави при полицейско разследване?

— Дори по-обстоен. За да се установи дали предполагаемият баща е биологичният родител на детето, се налага да изследваме повече участъци от структурата на ДНК-молекулата, защото половината от генетичния материал е на майката.

— Значи, ако ви донеса биологичен материал от определен човек, можете да проверите дали ДНК-профилът му съвпада с друг профил, който фигурира в базата данни заради поръчката от клиника „Мариенлюст“?

— Да — отвърна Герда.

По интонацията й личеше, че очаква някакво обяснение.

— Чудесно. Колегите ми ще ви изпратят генетичен материал от няколко лица, които са съпрузи и деца на изчезнали през последните години жени. Проверете дали данните от тях вече съществуват в системата ви. Ще се погрижа за официална заповед.

Очите на Герда проблеснаха.

— Сетих се къде съм ви виждала! В „Шоуто на Бусе“. Да не би да идвате във връзка с…

Макар в стаята да бяха само двамата, тя прошепна прозвището на чудовищния убиец, сякаш беше цинизъм, ругатня или заклинание, което не бива да се изрича на глас.

 

 

Хари се обади на Катрине и я помоли да се срещнат в кафене „Джава“ на възвишението Санкт Ханс. Паркира пред стара жилищна сграда. През портата не би могла да мине и градинска косачка, ала отпред гордо се мъдреше табела „Гараж. Не паркирай!“, заплашваща нарушителите с принудително отстраняване. По тротоара крачеха забързани минувачи, тръгнали на пазар. Леденостуден северняк от възвишението духна черните шапки на прегърбените участници в погребално шествие, поело към гробището „Нашия спасител“.

Хари купи от кафенето двойно еспресо и кортадо — и двете в картонени чашки — и седна на стол на тротоара. В езерото в парка от отсрещната страна на улицата самотен белоснежен лебед се носеше по водата с шия, извита под формата на въпросителен знак. Хари се сети как наричаха капаните за лисици — лебедови шии. Вятърът нагърчваше водната повърхност и тя приличаше на настръхнала от студа.

— Кортадото топло ли е? — попита Катрине и протегна ръка.

Хари й подаде чашата и двамата тръгнаха към паркираната кола.

— Добре че имаш възможност да работиш в събота — отбеляза той.

— Исках да кажа същото и за теб.

— Аз нямам семейство. За такива като мен почивните дни са лишени от стойност. Ти обаче си омъжена и имаш личен живот.

До колата ги чакаше злобно навъсен старец.

— Обадих се за „паяк“ — осведоми ги той.

— Напоследък станаха много модерни — отбеляза подигравателно Хари и отключи вратата. — Само дето трудно си намират място за паркиране.

Качиха се в автомобила. Старецът почука с кокалестия си пръст по прозореца. Хари го свали.

— Паякът ще дойде всеки момент. Длъжни сте да го изчакате на мястото на нарушението.

— Нима? — Хари му показа служебната си карта.

Мъжът я подмина с пренебрежителна физиономия и си погледна ядосано часовника.

— Портата е твърде тясна, за да имате претенции за гараж — обърна му внимание Хари. — Ще изпратя служител от „Паркинги и гаражи“ да свали незаконната табела пред портата. Очаквайте и солена глоба.

— Какво?

— От полицията сме.

Старецът дръпна хищно служебната карта на Хари, огледа го мнително, после огледа и картата, и пак Хари.

— Този път ще ви се размине — недоволно промърмори възрастният човек и му върна картата. — Тръгвайте.

— Но не и на вас. Веднага ще се свържа с колегите.

Старецът го изгледа разгневен.

Хари запали колата и остави двигателя да поработи, преди да потегли. Обърна се към стареца:

— Правилникът ви задължава да не мърдате от тук, докато дойдат.

Колата тръгна и двамата с Катрине видяха смаяното изражение на стареца в огледалото.

— Колко си отмъстителен! — разсмя се гръмко Катрине. — Та това беше само един безобиден дядка.

Хари я стрелна с поглед. Беше направила странна физиономия, все едно смехът й причинява болка. Макар опитът й да го вкара в леглото си да завърши с неуспех, тя не се смущаваше от компанията му. Напротив: започна да се държи по-свободно. Явно отказвайки на красива жена, мъжът печели нейното уважение и доверие.

Хари се усмихна. Какво ли би си помислила Катрине, ако знаеше, че сутринта се бе събудил с ерекция и ясни спомени за сън, в който я обладава върху мивката в тоалетната на бар „Фенрис“? Чукаха се бясно: тръбите започнаха да пращят, водата в кабинките — да клокочи, а луминесцентните лампи — да премигат и да бръмчат. При всеки тласък усещаше хладния фаянс до топките си. Огледалото зад нея вибрираше и отражението му се разми, докато двамата удряха яростно бедра и гърбове в чешми, сешоари за ръце и дозатори за течен сапун. Едва когато спря, Хари забеляза, че в огледалото вижда чуждо лице.

— За какво мислиш? — попита Катрине.

— За размножаване.

— Охо?

Хари й подаде кутия. Катрине я отвори. Най-отгоре имаше лист с инструкции как се взема натривка от устна кухина за ДНК-тест.

— Става дума за бащинство — обясни Хари. — Но засега не знам подробности.

— И къде отиваме? — Катрине вдигна въпросително пликче с клечки за уши.

— В Сулихьогда, за да вземем проби от близнаците.

По полята около имението снегът вече сдаваше фронта. Изглеждаше сив и мокър върху територията, която продължаваше да владее. Ролф Утершен ги посрещна на стълбището и ги покани вътре да пийнат по чаша кафе. Докато събличаха връхните си дрехи, Хари му съобщи с каква цел са дошли. Ролф Утершен не прояви интерес за какво им е биологичен материал от дъщерите му, само кимна в знак на съгласие.

Близначките плетяха във всекидневната.

— Какво майсторите? — поинтересува се Катрине.

— Шал — отговориха те в хор, — леля ни помага.

Ане Педершен, седнала в люлеещия се стол, също плетеше. Кимна усмихнато на Катрине.

— Трябва ми малко слюнка от устата ви — обяви засмяно полицайката и размаха клечка за уши. — Кажете „ааа“!

Момиченцата избухнаха в смях и веднага оставиха плетките.

Хари последва Ролф Утершен в кухнята. Там миришеше на току-що сварено кафе.

— Значи сте сгрешили и онзи лекар не е Снежния човек? — попита Ролф.

— Възможно е, но не е изключено Ветлесен да е бил свързан със случая по някакъв начин. Имате ли нещо против да надникна в плевнята?

Ролф Утершен го подкани с жест да направи каквото е нужно.

— Ане почисти пода — уточни той. — И едва ли са останали следи.

И наистина — вътре всичко беше подредено и измито. Хари си спомняше колко дебел слой кръв бе засъхнал върху пода, когато Холм взе проби оттам. Сега дъските бяха излъскани. За кръвта подсказваше единствено розовото им оцветяване. Той застана до дръвника и погледна вратата. Опита се да си представи как Силвия коли кокошки, когато Снежния човек се появява на вратата. Дали я е изненадал? Беше обезглавила две кокошки. Не, не две, а три. Две плюс една. Защо плюс една? Хари затвори очи. Двете кокошки намериха до дръвника. Кръвта им бе текла в следите, останали от ударите с брадвата. Обикновено така се колят кокошки. Третата обаче се намираше по-далеч върху пода и бе изпоцапала дъските с кръв. Сякаш я бе заколил аматьор. Кръвта по шията й се бе съсирила. Точно като кръвта по шията на Силвия. Хари си спомни какво обяснение предложи Бьорн Холм. Мисълта, появила се изневиделица в главата му, изобщо не беше нова. Беше се спотайвала до останалите полуобмислени, полусдъвкани, полуреални предположения. Сега обаче придоби завършен вид: третата кокошка беше убита като Силвия Утершен, с клуп с нажежаема жичка.

Хари приклекна да огледа по-внимателно дъските, обагрени в розово.

Ако наистина Снежния човек е обезглавил третата кокошка, защо е използвал такъв клуп, а не брадва? Много просто: защото брадвата е изчезнала в тъмната гора. Следователно е заклал кокошката след убийството на Силвия Утершен. Изминал е целия път обратно до къщата, за да го направи. С каква цел? Вуду ритуал? Внезапна прищявка? Глупости, този тип убийци са като машини и винаги се придържат към предначертан план, не нарушават схемата си на действие.

Трябва да е имал основателна причина.

Каква?

— Каква е причината да го правим? — чу гласа на Катрине.

Хари изобщо не я бе чул да влиза. Стоеше до вратата на плевнята и единствената крушка в помещението осветяваше ясно лицето й. Тя му показа две пликчета с клечки за уши и протегна ръка да му ги подаде. От гледката го побиха тръпки. Подсети го за случката в дома на Бекер. Но забеляза и друго, някаква прилика.

— Нали ти казах — промърмори Хари и отново се върна към огледа на розовите следи. — Струва ми се, че надушвам роднинска връзка. Някой се опитва да я потули.

— Кой? — попита тя и тръгна към него. Токчетата на високите й ботуши затракаха върху дъските на пода. — Кого си набелязал?

Приклекна до него. Сгряващата миризма на мъжкия й парфюм бързо се разнесе из студения въздух и нахлу в ноздрите му.

— Нямам представа.

— Значи това не е пореден етап от методична полицейска работа, а просто твое хрумване. Имаш теория — установи тя и прокара десния си показалец по дървените стърготини.

— Не е само теория — отсече Хари след кратко колебание.

— Слушам те.

— Арве Стьоп.

— Да?

— Той твърди, че при Идар Ветлесен лекувал травма от тенис. Според Боргхил обаче Ветлесен не му е направил картон. Питам се каква ли е причината.

— Вероятно Стьоп си е направил и пластична операция — вдигна рамене Катрине. — Може да се е страхувал документацията да не попадне в чужди ръце.

— Всички пациенти на Ветлесен са се опасявали от огласяване на корекциите по външния им вид. Ако Идар Ветлесен се беше съобразявал с желанието им за пълна дискретност, нямаше изобщо да има картотека. Според мен Стьоп е искал да потули нещо друго, много по-скандално.

— Например?

— В „Шоуто на Бусе“ Стьоп излъга, че в рода му няма наследствени заболявания или случаи на психични разстройства.

— Значи има?

— В името на теорията ми нека предположим, че има.

— В името на теорията, която още не може да се нарече такава?

Хари кимна.

— Идар Ветлесен трябва да е бил таен експерт по синдрома на Фар, щом дори секретарката му Боргхил не знае. Как тогава Силвия Утершен и Бирте Бекер са го открили?

— Как според теб?

— Нека приемем, че Ветлесен е бил специалист не по генетично предавани болести, а по способността да пази тайна. Самият той определи дискретността като основна и ключова част от бизнеса си. Затова към Ветлесен за помощ се обръща негов приятел с вече поставена от по-сериозен специалист диагноза синдром на Фар, защото и най-добрият лекар не може да се конкурира с него в умението да пази тайните на пациентите си. Болният от синдрома на Фар държи никой да не узнава за здравословния му проблем и плаща допълнително, за да си осигури мълчанието на лекаря. Въпросният пациент може да си го позволи.

— Арве Стьоп?

— Да.

— Но щом е ходил в друга клиника, значи рискът болестта му да се разчуе така или иначе съществува.

— Това не е основното му притеснение. Стьоп се бои повече пресата да не надуши, че той води потомството си на изследвания, за да провери дали са наследили болестта. А понеже децата му са незаконни и официално той няма наследници, се налага изследванията да се направят при пълна тайна. Всъщност тези деца растат с други бащи, които ги припознават като свои биологични синове и дъщери. Например Филип Бекер не е подозирал, че не той е бащата на Юнас. Същото важи и за…

Хари кимна красноречиво към къщата.

— Ролф Утершен? — прошепна изумена Катрине. — Близначките не са ли негови? Нима… — тя вдигна пликчетата, — … нима това е генетичен материал от Арве Стьоп?

— Възможно е.

— Изчезналите жени… другите деца…

— Ако ДНК-тестът покаже, че Стьоп е баща на Юнас и на близначките, в понеделник ще вземем проби от децата на всички изчезнали жени.

— Значи… Арве Стьоп е изчукал половин Норвегия? Забременил е десетки жени и след като са родили децата, е започнал да ги избива?

Хари вдигна рамене.

— И защо?

— Ако се окажа прав, Стьоп е психопат и можем само да предполагаме каква е причината за действията му. Впрочем, често зад лудостта се крие съвсем ясна логика. Гледала ли си научнопопулярни предавания за тюлени?

Тя поклати отрицателно глава.

— Говорим за изключително хладнокръвен и рационално мислещ тюлен — баща, който убива. След като женската роди тюленчето и то преживее успешно критичния за оцеляването му период, бащата се опитва да убие майката, защото знае, че тя не се съвкупява два пъти с един и същи самец. Иска да й попречи да роди още тюлени и така да предпази поколението си от конкуренти.

Катрине имаше доста недоумяващ вид.

— Пълна лудост. Само дето се чудя кое е по-откачено: да разсъждаваш като тюлен или да допуснеш, че някой разсъждава като тюлен — отбеляза тя.

— Както вече казах… — Хари се изправи и коленете му изпукаха, — това е само теория.

— Лъжеш — тя го погледна в очите. — Вече си сигурен, че Арве Стьоп е бащата.

Хари се усмихна малко криво.

— Същата откачалка си като мен — заключи тя.

— Да тръгваме — подкани я той. — Лаборантите в Съдебно-медицинския институт чакат клечките за уши с пробите.

— В събота? — Катрине заличи рисунката си върху стърготините и се изправи на свой ред. — Нямат ли личен живот?

 

 

След като занесоха пробите и Герда им обеща да им съобщи резултата още същата вечер или най-късно утре сутринта, Хари закара Катрине на улица „Сайлдюк“.

— У вас пак не свети — установи той. — Сама ли си?

— Готина мацка като мен? Как ли пък не! — усмихна се тя и посегна към дръжката на вратата. — Никога не оставам без компания.

— Мм. Защо настоя да запазя в тайна идването ти в Берген пред тамошните ти колеги?

— Моля?

— Щяха да се зарадват, когато научат, че разследваш убийства в столицата.

— Бергенчани не величаят Осло като столица — сви рамене тя и слезе от колата. — Лека нощ.

— Лека.

Хари пое към улица „Санер“.

 

 

Забеляза как Катрине сякаш се вцепени, когато й зададе въпроса. И все пак не беше много сигурен. Кое ли е сигурно в тези времена? Например пукот, приличен на щракване на ударника на револвер, се оказва шум от клон, счупен от изплашено до смърт дете. Хари вече нямаше как да се преструва, че не се е досетил. Онази вечер, когато Катрине насочи служебното си оръжие към гърба на Филип Бекер и Хари застана на пътя на огневата линия, се чу звук като от пречупен клон. Смазаното щракване от падането на ударник. Щом е паднал, значи преди това е бил вдигнат, съобрази впоследствие Хари. Значи Катрине бе дръпнала спусъка почти до края и ако Хари не бе застанал пред нея, куршумът е щял да прониже Бекер. Катрине е имала намерение да го убие. Не, Хари не можеше да се преструва повече. Светлината, паднала върху лицето й на вратата на плевнята, му помогна да я познае. Затова й каза: „Надушвам роднинска връзка.“

 

 

Главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен обожаваше Джули Кристи. Толкова беше луд по нея, че досега не бе намерил смелост да признае увлечението си на жена си. От друга страна, подозираше съпругата си в платонична изневяра с Омар Шариф, затова не се чувстваше гузен, докато седи до половинката си и поглъща с очи невероятната Джули Кристи. Ала щастието му се помрачаваше, защото в момента неговата любима прегръщаше страстно гореспоменатия Омар на екрана. Телефонът звънна и Мюлер-Нилсен вдигна слушалката, а жена му натисна копчето за пауза. Красивият, но непоносим кадър от филма „Доктор Живаго“ замръзна на екрана.

— Добър вечер, Хуле — поздрави на свой ред Мюлер-Нилсен, след като старши инспекторът се представи. — При вас сигурно сега е лудница.

— Имате ли минутка? — попита дрезгавият, но учтив глас.

Мюлер-Нилсен погледна алените, потреперващи устни и замъглените очи на Джули.

— Ще ви отделя нужното време, Хуле.

— Когато говорихме в кабинета ви в Берген, ми показахте снимка на Герт Рафто. Още тогава ми се стори някак познат.

— И?

— Споменахте ми и нещо за дъщеря му: справяла се добре с живота. „От нея излезе човек“ — така се изразихте и кимнахте, все едно това ми е известно.

— Ама от нея действително излезе свестен човек, нали?

— Зависи от гледната точка.