Ю Несбьо
Снежния човек (11)

Единайсета глава
Мъртвешка маска

Ден четвърти

Хари подаде глава в кабинета на Катрине Брат. Тя се бе навела напред към монитора.

— Откри ли нещо общо между изчезналите жени?

— Нищо особено. Всичките имат сини очи. С това обаче физическите прилики се изчерпват. По отношение на семейния им живот изчезналите са жени с мъж и деца.

— Имам идея откъде да започнем. Бирте Бекер е завела сина си Юнас на лекар близо до „кравите на краля“, както малкият се изрази. Сигурно става въпрос за едновремешното кралско имение на полуостров Бюгдьой. Ти ми спомена, че близначките на Утершен ходили в музея „Кон-Тики“ след медицински преглед. И той се намира на Бюгдьой. Филип Бекер не знае къде жена му е записала час при лекар, но може Ролф Утершен да е по-осведомен.

— Ще се свържа с него.

— После ела при мен.

В кабинета си Хари извади белезниците, закопча едната гривна за китката си и удари другата в крака на масата, докато прослушваше съобщението от Ракел на телефонния си секретар. Тя го осведомяваше, че Олег ще доведе свой приятел на ледената пързалка. Ракел, впрочем, спокойно би могла да си спести уточнението, защото приятелят на Олег по никакъв начин не променяше уговорката. Обаждането на Ракел представляваше замаскиран начин да му напомни, че е обещал да заведе Олег на кънки. Досега не му се бе случвало да забрави уговорка с малкия, но кратките съобщения на Ракел, които някои биха възприели като проява на недоверие, не го дразнеха. Нещо повече: радваха го. Защото показваха каква майка е Ракел. И защото тя винаги се стараеше да му напомни за уговорката възможно най-деликатно, за да не го обиди.

Катрине влезе, без да почука.

— Извратено — изкоментира тя, когато видя белезниците на Хари. — Но ми харесва.

— Закопчаване на престъпник за ръката на полицай — усмихна се Хари. — Научих тази дивотия в САЩ.

— Трябва да изпробваш новите белезници на „Хайътс“. Не се налага да съобразяваш дали удряш отдясно, или отляво: уцелиш ли китката, гривната веднага щраква около нея. Започни да се упражняваш с два комплекта белезници, по един около всяка китка. Така имаш двоен шанс за успех.

— Мм — Хари откопча ръката си. — Какво ново откри?

— Ролф Утершен не знае нищо за никакъв медицински преглед на Бюгдьой. Семейният им лекар приема в община Берюм. Имаме два варианта: да поразпитам близначките дали помнят лекаря или направо да позвъним в медицинските кабинети на Бюгдьой и да проверим. Те са само четири. Ето, виж.

Катрине остави жълта бележка върху бюрото му.

— Лекарите нямат право да съобщават имената на пациентите си — отбеляза Хари.

— Тогава ще се отбия в училището на близначките след края на часовете.

— Чакай малко.

Хари вдигна слушалката и набра първия кабинет.

— Да, моля — промърмори носов глас.

— Боргхил там ли е? — попита Хари.

— Тук няма Боргхил.

Хари позвъни на втория номер от списъка. Включи се телефонен секретар, отново с носов глас, и съобщи, че секретарката приема обаждания само два часа на ден.

Чак на четвъртия опит надеждите на Хари се завърнаха. Жената изчурулика весело в слушалката:

— Да, аз съм Боргхил.

— Здравейте. Обажда се старши инспектор Хари Хуле от полицията в Осло.

— Дата на раждане?

— През пролетта, но не се обаждам за преглед, а във връзка с разследване на убийство. Вероятно сте прочели информация в днешния вестник. Силвия Утершен отбивала ли се е в кабинета миналата седмица?

Мълчание.

— Само секунда — каза накрая тя.

Хари чу как тя стана. След малко се върна.

— Съжалявам, господин Хуле. Нямам право да давам информация кой е наш пациент и кой — не. Вероятно сте наясно със Закона за професионалната тайна, щом работите в полицията.

— Да. Ако не греша обаче, Силвия не е ваша пациентка, само дъщерите й.

— Няма значение. Ако отговоря на въпроса ви, ще разкрия кой се лекува при нас.

— Нека ви напомня, че става дума за убийство.

— Ще ви предоставим исканите данни само ако имате съдебна заповед. Стараем се да бъдем по-дискретни по отношение на пациентите ни от повечето здравни заведения, защото естеството на работата ни го изисква.

— Естеството на работата ви?

— Профилът на клиниката.

— А именно?

— Пластична хирургия. Разгледайте сайта ни. Хирклимик точка но.

— Няма нужда, разбрах достатъчно.

— Както прецените.

Боргхил затвори.

— Е? — попита Катрине.

— Юнас и близначките се ходили при един и същи лекар — Хари се облегна на стола. — Разследването набира скорост.

Хари усети прилива на адреналин, тревожното нетърпение, което винаги го обземаше, когато надуши звяра. И след първоначалния ентусиазъм идваше ред на Пълното вманиачаване. То представляваше едновременно влюбване и дрога, слепота и прозрение, смисъл и лудост. Колегите му споделяха, че усещат тръпка, но при Хари чувството беше много по-всепоглъщащо. Не бе споделял с никого за Вманиачаването. Не се опитваше да го анализира. Не смееше. Задоволяваше се с разбирането, че то му помага, вдъхва му сили да си върши работата, както горивото задвижва двигателя. Повече не искаше и да знае. Наистина.

— Какво ще правим сега? — попита Катрине.

Хари отвори очи и скочи от стола.

— Отиваме на пазар.

 

 

Магазинът „Полъх от Африка“ се намираше в непосредствена близост до най-оживената търговска улица в квартал „Маюрстюа“ — „Бугста“ — но съществуването му си оставаше извън вниманието на повечето хора, защото бе сбутан в една пресечка. При влизането на Хари и Катрине звънчето над вратата оповести появата им. В полумрака — осветлението беше повече от оскъдно — Хари забеляза грубо изтъкани килими в ярки цветове, широки одежди, големи възглавници със западноафрикански шарки, малки масички, които сякаш изобщо не бяха обработвани, след като дървото е било отсечено от тропическата гора, високи, тънки дървени фигури на масаи и на най-известните животински представители на саваната. Подредбата на магазина явно беше обмислена и осъществена с много старание; по стоките не се виждаха етикети с цените, цветовете си подхождаха, а предметите бяха съчетани по двойки като в ковчега на Ной. Накратко, магазинът приличаше повече на галерия с поовехтяла експозиция. Впечатлението се подсили и от почти неестествената тишина, след като вратата се хлопна зад гърба на влезлите и звънчето замлъкна.

— Ехо? — извика глас от дъното на помещението.

Хари тръгна по посока на звука. В мрака зад внушителна дървена фигура на жираф, осветена от самотна светлинка от тавана, Хари забеляза жена, качила се върху стол. Канеше се да закачи черна ухилена маска на стената.

— За какво става дума? — попита тя, без да се обръща.

По тона й личеше, че е свикнала хората да влизат в магазина не само да купуват африкански стоки.

— Идваме от полицията.

— А, да.

Жената се обърна, светлината падна върху лицето й и сърцето на Хари спря. Отстъпи инстинктивно назад. Пред него стоеше Силвия Утершен.

— Добре ли сте? — попита тя и на челото й се появи бръчка.

— Коя… сте вие?

— Ане Педершен.

Жената веднага се досети защо Хари я гледа като попарен.

— Със Силвия сме близначки.

Хари се задави.

— Това е старши инспектор Хуле — представи го Катрине. — Аз съм полицай Брат. Надявахме се да намерим Голф тук.

— Отиде в погребалната агенция.

Настъпи неловко мълчание, защото и тримата знаеха какво си мислят останалите двама: как се погребва глава без тяло?

— И вие сте дошли да го заместите? — помогна й Катрине Брат.

— Да — по лицето на Ане Педершен пробяга лека усмивка.

Тя слезе внимателно от стола с дървената маска в ръка.

— Празнична или маска за контактуване с духове? — поинтересува се Катрине.

— Празнична — отвърна Ане Педершен. — От племето чуту. От източната част на Конго.

— Кога ще се върне Ролф? — попита Хари и си погледна часовника.

— Не знам.

— Някаква идея?

— Както вече казах, нямам…

— Тази маска наистина е много красива — възкликна Катрине. — Лично сте я купили от Конго, нали?

— Как разбрахте? — удиви се Ане.

— Държите я, като внимавате да не закриете очите или устата. Така показвате уважението си към духовете.

— Интересувате се от маски, така ли?

— Малко — кимна Катрине. После посочи черна маска с малки ръце и крака. Лицето беше наполовина човешко, наполовина животинско: — Това да не е маска „кпели“?

— Да, от Кот д’Ивоар. От племето сенуфо.

— Съдийска маска? — Катрине поглади с ръка втвърдените животински косми, които висяха от кокосовата черупка върху маската.

— Доста неща знаете — усмихна се Ане.

— Какво представлява съдийската маска? — попита Хари.

— Името й подсказва — отвърна сестрата на Силвия Утершен. — В Африка тези маски не са просто символи. Човекът, който надене съдийската маска, автоматично получава цялата изпълнителна и правораздавателна власт. Никой не би посмял да подложи на съмнение авторитета на носещия маската. Тя сама по себе си му дава огромни правомощия.

— До вратата забелязах две мъртвешки маски. Великолепни са — възхитено отбеляза Катрине.

— Има и други, освен тях — усмихна се Ане. — Тези са от Лесото.

— Може ли да ги разгледам?

— Разбира се. Почакайте.

Тя се изгуби. Хари погледна колежката си.

— Сметнах, че не е лоша идея да си поговорим с нея — оправда се тя, макар Хари да не бе казал нищо. — Кой знае, не е изключено да разбулим някоя семейна тайна.

— Ясно. Но ще продължиш сама.

— Спешна работа ли имаш?

— Ще бъда в кабинета си. Ако Ролф Утершен се появи, непременно го накарай да подпише декларацията, с която освобождава лекаря от професионалната му тайна.

На излизане Хари още веднъж огледа кожените набръчкани човешки лица с отворени за вик уста. „Сигурно са изработени по реален модел“, помисли си.

 

 

Ели Квале буташе пазарската количка между рафтовете в магазина от верига „ИКА“ до стадион „Юлевол“. Цените наистина бяха малко по-високи отколкото в кварталната бакалия, но пък магазинът предлагаше голямо разнообразие от стоки. А и тя не идваше да пазарува тук всеки ден, а само когато искаше да приготви нещо специално. Довечера големият й син Трюгве се прибираше от САЩ. Третокурсник в Монтана, тази есен нямаше изпити и реши да учи вкъщи до януари. С баща му се разбраха той да го посрещне на летището. Андреас щеше да потегли за „Гардермуен“ след края на работното си време в църквата. Ели знаеше, че още преди да се приберат вкъщи, Трюгве и Андреас ще започнат да бъбрят за риболов с мухи и кану-каяк.

Наведе се над хладилната витрина. Зад гърба й мина сянка и я лъхна ледена вълна. И без да се обръща, беше сигурна: същата сянка се бе шмугнала край нея, докато заключваше колата на паркинга и докато избираше зеленчуци. Това не означаваше нищо, разбира се. Просто спомените за някогашния ужас отново я връхлетяха. Ели се бе примирила, че страхът няма да изчезне, макар оттогава да бяха изминали повече от петнайсет години. На касите се нареди на най-дългата опашка: от опит знаеше, че там касиерките обслужват най-бързо. Или поне така си бе втълпила. Според Андреас това изобщо не отговаряло на истината. Зад нея застана човек. „Не само аз греша“, помисли си Ели. Не се обърна, но отново усети хлад по гърба си. Явно човекът си бе купил замразени продукти.

Не издържа и се обърна. Зад нея вече не стоеше никой. Погледът й понечи да огледа хората в другите опашки. „Недей — спря се тя наум. — Не започвай пак.“

Плати и излезе навън. С усилие на волята тръгна бавно към колата, без да се оглежда, отключи, подреди продуктите в багажника, качи се и запали. Тойотата пое по дългите баири към тристайното жилище в квартал „Нурберг“. Ели се стараеше да не мисли за друго, освен за Трюгве и за вечерята, която й предстои да приготви.

 

 

Докато говореше по телефона с Еспен Лепсвик, Хари оглеждаше снимките на покойните си колеги, подпрени на стената. Лепсвик беше събрал екипа си и сега искаше от Хари достъп до всички важни сведения по случая.

— Началникът на базата данни ще ти даде парола — обясни Хари. — С нея ще влезеш в папка „Снежния човек“ в общото информационно поле на Отдела.

— Снежния човек?

— Все някак трябва да го наричаме.

— Добре. Благодаря, Хуле. Колко често искаш да ти изпращам доклади?

— Само когато излезе нещо важно. Слушай, Лепсвик…

— Да?

— Гледай с твоите хора само да обикаляте около лехата.

— И какво точно включва лехата?

— Мисълта ми е да се съсредоточите върху сигнали, свидетели и криминално проявени, чиито досиета ги правят потенциални серийни убийци. Това е най-трудоемката част от разследването.

Хари знаеше какво си мисли в момента следователят от КРИПОС: и най-шибаната.

Лепсвик се изкашля.

— Значи сме единодушни, че между отделните случаи на изчезнали жени има връзка?

— Няма нужда да сме единодушни. Следвай интуицията си.

— Добре.

Хари затвори и погледна монитора пред себе си. Влезе в сайта на хирургическа клиника. Там лъснаха снимки на красиви жени и мъже с външност на фотомодели. По лицата и телата им имаше пунктирани линии — знаци къде евентуално и при желание от тяхна страна хирургът би отстранил леки несъвършенства в почти безупречния им външен вид. В сайта бе поместена и снимка на доктор Идар Ветлесен. Човек спокойно би могъл да го сбърка с някой фотомодел.

Под снимката му следваше списък с дипломите му и участията в семинари. Хари не се остави дългите думи на френски и английски да го заблудят: всичките тези тапии се вадят за два месеца, независимо че после докторът се окичва с нови титли пред името си. Провери Идар Ветлесен в „Гугъл“. От информацията разбра, че докато е работел в клиника „Мариенлюст“, Ветлесен е участвал в състезание по кърлинг. До името му видя и името на негов колега. „Хората са прави, когато казват, че Норвегия е малка — помисли си Хари. — Все ще се натъкнеш на познат на твой познат.“

Катрине Брат влезе и с дълбока въздишка се отпусна върху стола пред Хари. Кръстоса крак върху крак.

— Според теб вярно ли е, че привлекателните хора се интересуват от красотата повече, отколкото неугледните? — попита Хари. — Вероятно това е причината именно хората с приятна външност да се подлагат на процедури за разкрасяване.

— Нямам представа — отвърна Катрине. — Но в думите ти има известна логика. Хората с висок коефициент на интелигентност са обсебени от идеята да измерват умствения си потенциал и затова са създали собствена организация, нали? Всеки се съсредоточава върху онова, което има. Обзалагам се, например, че ти се гордееш с полицейския си нюх.

— Да не говориш за генетично заложеното умение да ловя плъхове? Вродената способност да пращам зад решетките душевноболни, алкохолици, хора с нисък интелект и висок ръст?

— Значи, възприемаш работата ни само като лов на плъхове?

— Да. Точно затова се радваме, когато се появи подобен случай като този. Така се сдобиваме с възможност да отстреляме нещо едро: лъв, слон, динозавър.

Катрине не се засмя. Само кимна сериозно.

— Какво ти разказа близначката на Силвия?

— За малко да станем приятелки — въздъхна Катрине и преплете пръсти над коляното си, обуто във фин чорап.

— Да чуем.

— Ами… — подхвана тя. Хари с изненада чу собственото си „ами“ в устата й. — И Силвия, и Ролф били убедени, че късметлията във връзката им е той. Хората около тях обаче споделяли противоположното мнение. След като завършил Техническия университет в Берген, Ролф се преместил в Осло и започнал работа в компания „Квернер“. Силвия, от своя страна, всеки ден се събуждала с нова идея какво смята да прави. Постоянно се записвала на различни курсове и не се задържала на работно място повече от половин година. Сестра й я описа като опърничава, заядлива и разглезена, ревностна социалистка, привърженичка на идейни кръгове, които прокламират изличаването на Аз-а. Малобройните й приятелки я манипулирали без изключение, а гаджетата й не издържали дълго особения й характер. Според Ане причината Ролф да се влюби толкова силно в сестра й се крие в тяхната противоположност. Ролф, израснал в семейство, което вярва в невидимата благотворна ръка на капитализма и в сполуката на средната класа, вървял по стъпките на баща си и станал инженер като него. Силвия пък смятала, че ние, хората от западната цивилизация, сме се превърнали в подкупни материалисти и сме забравили за изконната си същност и за извора на истинското щастие. Според нея прероденият Месия бил някакъв етиопски крал.

— Хайле Селасие — уточни Хари. — Религиозното течение растафари.

— Колко си информиран!

— От песните на Боб Марли. Това вероятно обяснява защо Силвия е харесвала Африка.

— Вероятно да.

Катрине смени позата: кръстоса левия крак върху десния. Хари се постара да гледа другаде.

— Така или иначе, Ролф и Силвия си взели едногодишен отпуск, за да опознаят Западна Африка. Пътуването се оказало ползотворно и за двамата. Ролф прегърнал каузата на бедните африканци в борбата им за оцеляване, а Силвия си татуирала голямо етиопско знаме на гърба и стигнала до извода, че всички хора си приличат, независимо дали живеят в Европа, или в Африка. Щом се прибрали в Норвегия, отворили магазина. Ролф — защото искал да помогне на африканците, а Силвия — защото комбинацията от евтин внос и държавни субсидии й се струвала доста примамлива. Горе-долу по същото време митничарите на летище „Фурнебю“ я хванали да пренася от Лагос раница, пълна с марихуана.

— Я виж ти.

— Осъдили са я условно, защото на изслушването успяла да убеди съдията, че не знаела какво има в сака: нигерийско семейство я помолило да го занесе на техен близък, който живеел в Норвегия.

— Мм. Друго?

— Ане харесва зет си, защото Ролф е внимателен, грижлив и обича всеотдайно децата си. Той изобщо не забелязвал недостатъците на Силвия. Два пъти тя се влюбвала в други мъже и напускала Ролф и дъщерите си. След като любовниците я зарязвали, отново се връщала при мъжа си, а той я приемал на драго сърце.

— Според теб каква е причината Силвия всеки път да се връща при него?

Катрине Брат се усмихна леко тъжно, взря се във въздуха и погали с ръка ръба на ризата си:

— Обичайната. Жените не могат да напуснат завинаги мъж, с когото са правили страхотен секс. Дори да се опитат да се разделят с него, отново се връщат. Доста просто сме устроени, а?

— А мъжете, които са я изоставяли завинаги?

— Мъжете са по-различни. С времето някои започват да се страхуват от провал.

Хари я погледна. Реши да сложи край на темата.

— Видя ли се с Ролф Утершен?

— Да, дойде десет минути, след като ти си тръгна. Изглеждаше малко по-добре от последната ни среща. Отрече да е чувал за преглед в хирургическата клиника на Бюгдьой. Подписа декларацията, че освобождава лекаря от задължението да не нарушава професионалната си тайна.

Катрине остави сгънат лист върху бюрото му.

 

 

По ниските трибуни на стадион „Вале Ховин“ вееше леденостуден вятър. Седнал, Хари гледаше как кънкьорите се пързалят. През последната година Олег бе подобрил значително техниката си и вече се движеше с по-голяма лекота и ефективност. Всеки път, когато приятелят му увеличеше скоростта и се канеше да го задмине, Олег приклякваше, започваше да се оттласква от леда с повече сила и спокойно се плъзваше напред. Хари се обади на Еспен Лепсвик — нали се бяха разбрали да се държат взаимно в течение. Лепсвик му съобщи, че получили информация за тъмен седан, забелязан да се движи към къщата на семейство Бекер вечерта, когато Бирте изчезнала. Очевидците не го видели да се връща оттам.

— Тъмен седан — повтори Хари с тракащи от студ зъби. — Забелязан същата вечер.

— Знам, не е нищо особено — въздъхна Лепсвик.

Хари приключи разговора и прибра телефона в джоба си. В същия миг някаква сянка закри светлината от прожектора отсреща.

— Извинявай за закъснението.

Хари вдигна очи към жизнерадостно усмихнатото лице на Матиас Лю-Хелгесен. Избраникът на Ракел седна до него.

— Обичаш ли зимните спортове, Хари?

Погледът на Матиас направо проникна във вътрешността на събеседника му, а по лицето на лекаря неизменно стоеше заинтересовано изражение, независимо дали говореше, или слушаше.

— Не особено. От време на време карам кънки. А ти?

Матиас поклати отрицателно глава.

— Но съм решил, когато един ден приключа житейската си мисия и съм толкова болен, че не ми се живее, да се кача с асансьора ей там — и той посочи с палец зад рамото.

И без да се обръща, Хари знаеше, че Матиас говори за ски трамплина „Холменколен“ — най-голямата туристическа атракция в Осло и най-коварното място за спускане. Шанцата се виждаше от целия град.

— После ще скоча. Без ски.

— Колко драматично — отбеляза Хари.

— Четирийсет метра свободно падане — усмихна се Матиас. — Трае само няколко секунди.

— Надявам се събитието да не се състои в близко бъдеще.

— Не се знае, с такива нива на анти-Scl-70-тела в кръвта — засмя се горчиво Матиас.

— Анти-Scl-70-тела?

— Анти-Scl-70-телата не са непременно нещо лошо, но не е зле да ги зачиташ, защото за появата им определено има причина.

— Мм. Винаги съм смятал, че за лекарите самоубийството е скверна мисъл.

— Медицинските работници знаят по-добре от всички какво ги очаква, когато се разболеят. Ще се опра на Зенон Стоика. Според него самоубийството представлява достойно за уважение действие, когато болестта направи смъртта по-привлекателна от живота. На деветдесет и осем години Зенон си навехнал големия пръст на крака. Не успял да понесе дискомфорта и се обесил.

— Тогава защо не се обесиш, вместо да се изкачваш до върха на трамплина?

— Смъртта трябва да бъде възхвала на живота. Освен това ще ти призная, че ме ласкае мисълта за популярността, която ще си спечеля с тази постъпка. Изследователската ми дейност за жалост не привлича особено много внимание. — Свистенето изпод остриетата на кънките накълца на парчета веселия смях на Матиас. — Впрочем, съжалявам, задето купих на Олег нови състезателни кънки. После разбрах от Ракел, че ти си възнамерявал да му подариш кънки за рождения му ден.

— Не се притеснявай.

— Той би предпочел да ги получи от теб.

Хари мълчеше.

— Завиждам ти, Хари. Седиш си тук, четеш вестник, говориш по телефона, но на Олег му е достатъчно, че се намираш тук. А аз викам, махам, давам съвети, въобще следвам всички напътствия от наръчниците за добри, грижовни родители, и какво постигам? Олег започва да се дразни. Знаеш ли, той си остри кънките всеки ден, защото ти си правел така. Настоява да ги държи на стълбите, защото веднъж си му казал, че стоманата на кънките се съхранява най-добре на студено. Наскоро се наложи Ракел да му забрани да оставя кънките навън. Ти си моделът му за поведение, Хари.

Хари усети как при тази мисъл го полазват тръпки. Ала някъде дълбоко в себе си — май не много дълбоко — откровението на Матиас го зарадва. Хари се почувства като ревнив досадник, който се старае да осуети всички опити на Матиас да спечели обичта на Олег.

Матиас подръпна едно копче на палтото си.

— Удивително е как в днешно време, когато разводите са нещо обичайно, децата въпреки всичко не позволяват на новите партньори на родителите си да заменят истинските им баща и майка.

— Истинският баща на Олег живее в Русия — напомни Хари.

— Биологичният — да — усмихна се криво Матиас. — Но не и истинският.

Олег мина покрай тях и им махна. Матиас също вдигна ръка за поздрав.

— Работил си с някой си Идар Ветлесен — отбеляза неочаквано Хари.

— Да — изненада се Матиас. — В клиниката „Мариенлюст“. Да не би да познаваш Идар?

— Не, проверих го в „Гугъл“. Появи се стар сайт със списък на назначените лекари в клиниката. Там прочетох и твоето име.

— Оттогава минаха доста години, но с Идар прекарахме незабравими дни в „Мариенлюст“. Собственикът на клиниката я отвори, защото по онова време всички си въобразяваха, че в частните здравни заведения ще завалят пари. Когато се увери в противното, я затвори.

— Фалит?

— „Преустановяване на дейността“, както се изразиха тогава. Да не си пациент на Идар?

— Не, името му ми попадна във връзка със случай, който разследвам. Как би го описал?

— Идар Ветлесен ли? — разсмя се Матиас. — Много мога да ти говоря за него. Бяхме състуденти и дълго време се движехме в една компания.

— Това значи ли, че вече не сте толкова близки?

Матиас вдигна рамене.

— С Идар сме доста различни. Повечето студенти по медицина от обкръжението ни гледаха на лекарската професия като на… призвание. Но не и Идар. Когато го попитаха защо е избрал да учи за лекар, той без заобикалки отговаряше: защото това е най-престижната професия. Откровеността му беше достойна за възхищение.

— Идар Ветлесен е бил обсебен от идеята да бъде уважаван член на обществото, така ли?

— Привличаше го и високото заплащане, разбира се. Никой не се изненада, когато Идар реши да практикува пластична хирургия и впоследствие си направи собствена клиника за подбрана клиентела: богаташи и знаменитости. Мисълта да живее като тях и да се движи в техните кръгове винаги го е блазнела. Проблемът на Идар е, че той прекалява в усилията си да се домогне до тях. Представям си как богатите пациенти му се усмихват лицемерно, но зад гърба му го наричат превзет досадник.

— Би ли го причислил към хората, които са склонни да отидат далеч в името на целите си?

Матиас се замисли.

— Идар винаги се е стремил към слава. Не му липсва хъс и желание за работа, но така и не успя да постигне професионален успех. При последния ни разговор ми звучеше разочарован, да не кажа потиснат.

— Кое според теб би го направило известен? Вероятно нещо извън медицината?

— Не съм се замислял. Сигурно. Идар не е роден да бъде лекар.

— В смисъл?

— Той боготвори успелите и презира слабите и болните. Не е единственият лекар с такава нагласа, но е сред малцината, които си позволяват да я афишират — разсмя се Матиас. — Останалите в студентската ни компания започнахме следването като шумни идеалисти и впоследствие се превърнахме в специалисти, интересуващи се как да се издигнат до главен лекар, как да изплатят новия си гараж и с колко да повишат тарифата си за извънредно работно време. Идар не измени на идеалите си просто защото никога не е имал такива.

 

 

Идар Ветлесен се разсмя гръмко.

— Матиас наистина ли ви каза така? Че не съм изменил на идеалите си?

Ветлесен имаше красиво, почти женствено лице с подозрително тънки вежди, които пораждаха съмнение за козметична намеса с пинсета, и прекалено равни и ослепително бели зъби, за да повярва човек, че не са керамика. Кожата му изглеждаше мека, без грапавини и образувания, а косата — гъста, с хубави къдрици. Накратко, Идар Ветлесен младееше видимо за трийсет и шестте си години.

— Нямам представа какво имаше предвид с тези думи — излъга Хари.

Седяха в две меки кресла в библиотеката в дома на лекаря: една от белите, стари, достопочтени къщи на Бюгдьой. Там израснал — така обясни той на Хари, докато го превеждаше през големи тъмни помещения. В библиотеката се виждаха заглавия от норвежките писатели Микел Фьонхюс и Шел Аукруст. Не му убегна и присъствието на романа „Доверено лице“ от Айнар Герхардсен. Общодостъпна литература и биографии на известни политици. Цял рафт заемаха произведения с пожълтели корици от поредицата „Избрани творби“, която Хари следеше навремето. Тя престана да излиза след 1970-а.

— Подозирам какво е намеквал Матиас — хълцаше от смях Идар.

Хари, от своя страна, се досещаше защо Люн-Хелгесен бе споменал, че двамата с Ветлесен много се забавлявали в клиниката „Мариенлюст“: явно се бяха състезавали кой ще се смее по-дълго.

— Голям светец излезе този дявол Матиас! Не, не светец, по-скоро голям късметлия! Впрочем, и двете определения му подхождат еднакво добре! — Смехът на Идар Ветлесен отекваше в помещението. — Колкото и да се правят на атеисти, моите мекушави колеги — лекари представляват чиста проба морални натегачи, които трупат добри дела, защото дълбоко в себе си се боят да не горят един ден в ада.

— А вие не се ли страхувате от подобен сценарий? — попита Хари.

Идар повдигна едната си грижливо оформена вежда и огледа полицая с интерес. Ветлесен беше обут в чифт меки, светлосини домашни пантофи с развързани връзки и облечен в дънки и бяла спортна блуза с бродиран играч на поло. Хари не се сети на коя фирма е емблемата, но подсъзнателно я свързваше със скучни хора.

— Израснал съм в пресметливо, прагматично семейство, старши инспекторе. Баща ми беше таксиметров шофьор. Вярваме в онова, което виждаме.

— Доста хубава къща за таксиметров шофьор.

— Беше шеф на фирмата. Имаше лиценз за три таксита. Но тук, на Бюгдьой, такива хора като баща ми са осъдени завинаги да си останат слуги, плебеи.

Докато го слушаше, Хари се опитваше да разбере дали лекарят взема амфетамини или други хапчета. Ветлесен, облегнат в креслото, сякаш прекалено много се стараеше да изглежда спокоен. Приличаше на човек, който иска да прикрие нервност или възбуда. Хари остана с това впечатление още когато му се обади по телефона и помоли да се срещнат. Ветлесен веднага го покани у дома си, все едно са първи приятели.

— Вашите планове за бъдещето обаче не са включвали таксиметрови услуги — опипа почвата Хари. — Предпочели сте да… разкрасявате хората?

Ветлесен се усмихна.

— Да кажем, че предлагам услугите си на панаира на суетата. Или че коригирам външния вид на хората, за да облекча душевното им страдание. Вие изберете как ще наречем професията ми. На мен ми е абсолютно все едно — Ветлесен се разсмя, все едно очакваше думите му да шокират Хари. Полицаят обаче не реагира и лекарят продължи със сериозен вид: — Възприемам се като скулптор. Нямам призвание. Обичам да променям външността, да оформям лицата на хората. Това занимание винаги ми е харесвало. Умея го и ми плащат. Нищо повече.

— Мм.

— Обаче и аз си имам принципи. Един от тях е спазването на професионалната тайна.

Хари мълчеше.

— Разговарях с Боргхил. Знам какво искате, старши инспекторе. Разбирам, работите по много сериозен случай, но лекарският дълг ми забранява да ви помогна.

— Вече не.

Хари извади сгънат лист от вътрешния си джоб и го сложи върху масата помежду им.

— Бащата на близначките подписа тази декларация, с която потвърждава, че ви освобождава от задължението да пазите здравословното им състояние в тайна.

— Не е достатъчно — поклати глава Идар.

— Как така? — изненада се Хари.

— Без да издавам кой е идвал при мен, ще ви кажа най-общо: родител, довел детето си на лекар, има право, ако желае, да се възползва от правото си да задължи лекаря да не предоставя поверителна информация за състоянието на детето дори на другия родител.

— Защо Силвия Утершен би искала да скрие от съпруга си медицински преглед на двете им дъщери?

— Дискретността ни може да ви се стори необоснована, но вероятно забравяте, че сред клиентите ни има публични личности, които биха станали обект на одумки и сплетни. Отидете в Творческия дом някоя петък вечер и се огледайте. Не подозирате колко много от присъстващите там са пребивавали в клиниката ми за коригиране на външния си вид. Тези хора умират само при мисълта интервенциите да излязат наяве. Репутацията на клиниката ни зависи от нашата дискретност. Разчуе ли се, че сме си позволили да огласяваме информация за наши пациенти, последиците за бизнеса ни ще бъдат катастрофални. Сигурно разбирате колко важно за нас е да се придържаме към принципите си.

— Разследвам убийството на две жени — напомни Хари. — И разполагам с едно-единствено съвпадение: и двете са посещавали клиниката ви.

— Не желая и нямам право да потвърждавам или да отричам. Но да предположим чисто хипотетично, че е така. — Ветлесен разпери въпросително пръсти: — И какво от това? Норвегия е страна с малобройно население, съответно и лекарите не сме много. Тук вероятността да засечеш познат е много голяма, фактът, че две жени случайно са ходили в една и съща клиника, не е никак изненадващ. Съществува същата вероятност двете да се засекат в трамвая, да речем. На вас случвало ли ви се е да срещнете приятел в градския транспорт?

Хари не се сещаше за подобен случай. Вероятно защото не се возеше често в градския транспорт.

— Пропътувах цялото това разстояние, за да ми кажете, че няма да ми дадете никаква информация — отбеляза той.

— Съжалявам. Поканих ви тук, защото иначе трябваше да дойда в Главното управление. Там журналистите дебнат денонощно кой влиза и кой излиза. Не, благодаря. Знам ги аз тези хиени…

— Мога да издействам съдебна заповед, която да отмени задължението ви да пазите професионална тайна.

— Направете го, моля. Тогава името на клиниката няма да пострада. Без съдебна заповед обаче… — той дръпна въображаем цип пред устата си.

Хари се размърда в креслото. Идар определено беше наясно с процедурите. За да убедят съда в необходимостта лекар да наруши професионалната си тайна, полицаите трябва да представят конкретни доказателства, че информацията на лекаря е от значение за разследването. А с какво разполагаше Хари? Със среща в трамвая, както се бе изразил Ветлесен. Хари усети силен порив да изгълта едно питие или да вдигне тежка щанга. Пое си дъх:

— Длъжен съм да ви попитам къде бяхте вечерите на трети и пети ноември.

— Очаквах този въпрос — усмихна се Ветлесен. — Затова поразмислих. Бях тук с… е, ето я и нея.

В стаята влезе възрастна жена с посивяла коса, която се спускаше като завеса около главата й. Лицето й бе застинало в мъченическо изражение. Тя погледна сина си и той веднага скочи да поеме от ръцете й сребърния поднос, където две чаши с кафе дрънчаха застрашително.

— Благодаря, майко.

— Завържи си връзките — подкани го тя и се обърна към Хари. — Кога възнамеряваше да ме осведомиш кой е дошъл в дома ми, Идар?

— Това е старши инспектор Хуле, майко. Тъкмо ме питаше къде съм бил снощи и вечерта преди три дни.

Хари стана и подаде ръка на старицата.

— Да, да, спомням си — кимна тя, погледна Хари някак примирено и му протегна костеливата си десница, осеяна със старчески петна. — Вие участвахте в онази програма по телевизията, дето я води твоят приятел, с когото играете кърлинг. Снощи пак я гледахме. Не ми хареса изказването му за кралското семейство. Как му беше името…

— Арве Стьоп — въздъхна Идар.

Старицата се наведе към Хари.

— Знаете ли какво каза този Стьоп? Трябвало да се отървем от цялата кралска фамилия. Представяте ли си? Ужас! Какво щеше да стане с нас, ако нямахме крал по време на войната?

— Същото — отвърна Идар. — Много рядко държавният глава има решаваща роля за изхода на военни действия. Според Арве Стьоп широката обществена подкрепа на монархията е категорично доказателство, че повечето хора вярват в тролове и самодиви.

— Не е ли възмутително?

— Да, майко — усмихна се Идар, сложи ръка върху рамото й и сякаш неволно погледът му падна върху часовника „Брайтлинг“ — твърде голям за слабата му китка. — Леле! Трябва да излизам, Хуле. Ще се наложи да побързаме с кафето.

Хари поклати глава и се усмихна на госпожа Ветлесен.

— Кафето сигурно е много вкусно, но ще го опитам следващия път.

Тя въздъхна тежко, промърмори нещо под нос, взе подноса и се насочи бавно към вратата.

В коридора Хари попита лекаря:

— Защо „късметлия“?

— Моля?

— Какво имахте предвид, когато казахте, че Матиас е късметлия?

— А, това ли. Ами уреди се с красавица. Матиас никога не е имал успех с жените, но явно новата му приятелка не е случвала на мъже и е предпочела мекотело като него. Нека това си остане между нас. Или, впрочем, какво толкова. Кажете му го.

— Знаете ли какво е анти-Scl-70?

— Антитяло в кръвта. Вероятен симптом на склеродермия. Да не би да познавате човек с такова заболяване?

— Дори нямам представа какво е склеродермия.

Макар да си даваше сметка, че е по-добре да приключи темата, Хари не се стърпя:

— Матиас ли ви каза, че приятелката му имала горчив опит с предишните си връзки?

— Само ми го намекна. Свети Матиас никога не говори лошо за хората. В неговите очи те винаги могат да се поправят.

Идар Ветлесен се разсмя гръмко за пореден път.

Хари му благодари за съдействието, обу си кубинките и излезе на стълбите пред къщата. Обърна се за последно и в пролуката между затварящата се врата и рамката видя как Идар се бе навел да си завърже връзките на пантофите.

От колата се обади на Скаре и му поръча да разпечата снимката на Ветлесен от уебсайта на клиниката и да я даде на колегите от Наркоотдела, за да разпитат информаторите дали този мъж не си е купувал амфетамини.

— На улицата? — изненада се Скаре. — Лекарите нямат ли дрога в кабинетите си?

— Имат, но контролът е много строг и биха предпочели да си купят от някой дилър на улица „Шипер“.

След това Хари звънна на Катрине.

— Засега нищо — осведоми го тя. — Ще се прибирам. А ти?

— И аз. — Хари се поколеба. — Според теб ще успеем ли да издействаме съдебна заповед за освобождаване на Ветлесен от отговорност за опазване на професионална тайна?

— Само с наличната ни информация? Е, ако си облека минижуп и намеря съдия в подходяща възраст, ще стане, но, честно казано, те съветвам засега да забравиш за този вариант.

— Съгласен съм.

Хари пое към квартал „Бишлет“. Мислеше за разбитите стени на апартамента си. Погледна си часовника и тръгна към Главното управление.

В два през нощта събуди Катрине Брат по телефона.

— Какво има? — попита тя.

— В кабинета съм. Разгледах материалите ти. Нали каза, че всички изчезнали жени имат мъж и деца. Според мен трябва да дълбаем именно там.

— Защо?

— Нямам представа. Исках просто да го кажа на глас, за да преценя дали звучи идиотски.

— И? Как ти прозвуча?

— Идиотски. Лека нощ.

 

 

Ели Квале лежеше с широко отворени очи. До нея Андреас дишаше дълбоко и спокойно. Процеждащият се между завесите лунен лъч падаше върху разпятието на стената, което бе купила по време на сватбеното им пътешествие до Рим. Какво я събуди? Дали Трюгве? Вероятно не е могъл да заспи. Вечерта мина точно според очакванията й. Пламъците на стеариновите свещи блестяха във веселите лица на мъжа й и сина й, докато тримата не можеха да се наприказват. Трюгве не млъкна. Докато го слушаше да разказва за Монтана, за следването си и за приятелите си, Ели застина в нямо възхищение от този младеж, вече мъж, който навлиза в живота с възможността да стане, какъвто пожелае. Майката се радваше най-много именно защото Трюгве можеше да избира. Свободно и открито. Не като нея. Тя бе принудена да взема решения тайно и да ги крие.

Ели чуваше как къщата пука, как стените разговарят. Но с познатия шум се смесваше и друг, чужд. Външен.

Стана от леглото, приближи се до прозореца и повдигна завесата. Клоните на ябълковите дръвчета изглеждаха удебелени заради полепналия сняг. Лунната светлина се отразяваше в тънкия бял слой върху земята. Всичко в градината се виждаше ясно. Погледът й се плъзна от портата към гаража, без сама да знае какво търси. Изведнъж спря.

Дъхът й секна от уплаха и ужас. „Не започвай пак — каза си тя. — Сигурно е бил Трюгве. Изморен е от дългия полет, не с успял да заспи и е излязъл малко навън.“ Следите тръгваха от портата и стигаха до мястото под прозореца, където стоеше в момента. Приличаха на пунктирана линия. Многоточие, бележещо лирическа пауза преди самите букви.

Следите не се връщаха обратно.