Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (9)

9

Започнаха сериозно да мислят за Даг, че не е наред с ума си. Хората страняха от него и го гледаха ужасени, щом го срещнеха.

Не спеше нощем, а денем — още по-малко.

Присъщо на човек е да разсъждава върху живота и смъртта. Седнал до огнището в някоя горска колиба или край огъня под открито небе, той прекарваше дълги самотни часове в размисъл и вътрешно съзерцание. Загубил брат си, той наистина бе усетил колко кратък е човешкият живот.

Това, което се беше случило, не беше свързано само със смъртта на един човек, а с нещо много по-голямо. Както всички хора от горите, той носеше дълбоко в себе си духа и традициите на своя род, както и респект пред тези, чиито следи водеха далеч назад в миналото. Самият си даваше сметка, че е просто едно звено, свързващо миналото с бъдещето. В тази приемственост смъртта на един човек не означаваше край. Той оставаше жив в спомените на рода си. Тъкмо това чувство бе изпитал, когато бе починал баща му, така мислеше и за собствения си край някога — както си му е редът.

Със смъртта на Туре всичко се бе променило невъобразимо. Туре беше по-големият, наследникът, със съпруга и потомство. Самият Даг трудно прие мисълта, че сега е господар на имението и трябва да се ожени.

През всички години той бе свикнал да живее под крилото на по-големия си брат, така че му беше много трудно да възприеме идеята за каквато и да било стъпка в качеството на вече единствен и самостоятелен собственик и наследник. В древните семейни предания се споменаваше за двама женени братя, които някога живели заедно като равноправни собственици на имението, но този случай беше единствен и неприемлив. Чрез преки наследявания от първородния, имението беше запазено от разделяне. Представителите на рода Бьорндал бяха живели винаги досега здраво обединени в своите земи, където се бяха установили в отдавнашни смутни времена. Тук, в горите, те успяваха да отстояват своята независимост и да се бранят от презрението и зложелателството на обитателите на селото в равнината.

Откакто се помнеше историята на рода, в Бьорндал винаги бе имало многолюдни семейства, но сега тук беше останал един-единствен самотен млад мъж. Той нямаше дори един близък роднина, с когото да сподели дните си. Родът беше към края си.

От прадедите си Даг беше наследил убеждението, че големите нещастия, съдбовните изпитания и въобще всичко, случващо се на земята, е продиктувано от волята на самия Господ. Нищо не се случваше без волята Божия. Затова непрекъснато се питаше какъв е смисълът на това, което се беше случило. Ако ударът беше засегнал него, той щеше да го приеме с примирение, защото беше грешен — беше посегнал на живота на човек… Но Туре не бе сторил зло никому, както и смирената му жена, а също и момчето…

Не, нямаше смисъл в това. Той не намираше отговора, съзнанието му беше заето с търсенето му денонощно и накрая съществуването му заприлича на люшкане в някакъв бушуващ сив океан, чиито брегове не се виждаха.

Мина време, годината изтече, отново дойде пролетта и после настъпи лятото. Но Даг беше като ослепял и не забелязваше нито раззеленените гори, нито наедрелите житни ниви, нито покритите със свежа трева и пъстри цветя поляни. Беше потънал в измъчващите го едни и същи неспокойни мисли, които го изтощаваха до смърт. Хората го избягваха, споглеждаха се и поклащаха глави.

— Безумец — изричаха те.

 

 

Един ден се случи нещо.

Даг обикаляше безцелно из имението, като спираше за малко, присядаше и после пак тръгваше.

Къде беше той? Какви бяха тези звуци около него?

Намираше се някъде в имението, защото от мястото, където беше спрял, се виждаше селото с буковите горички край него, с къщите, оборите, пасбищата. Да, със сигурност това беше тяхното село, но то му изглеждаше по-различно днес. До ушите му долитаха по-различни звуци, някакво особено жужене и един необичаен за слуха му шум от множество, което се движеше.

Какво ставаше в горите? Значи те са живи?… Ето че се раздвижиха…

Непрестанен тропот от стъпки на безброй животни — тежки стъпки и лек тропот, се долавяха едновременно от всички страни. Даг чуваше как се чупят клоните на дърветата, чието пращене ставаше все по-близко, след това земята се затресе… и тогава се появиха всички горски зверове, така плътно притиснати едни до други, че мачкаха и изпотъпкваха всичко при своя бавен и неспирен вървеж.

Едри мечки, бързи вълци, гъвкави лисици, големи елени с разклонени като дървета рога вървяха напред в бавен и сигурен фронт. Над тях небето почерня от хищни птици — орли и ястреби, излезли от гората, стояха неподвижно с разперени криле във въздуха, готови за нападение. Долу в речната долина, както и покрай пътищата, дебнеха скитници и крадци, готови да крадат товари, да ограбват пътници. В един момент армии от развилнели се животни и зли хора се запътиха едновременно откъм гората и откъм селото в равнината, и се насъбраха на хълма на Хамарбьо.

Даг усети, че му прилошава, и се строполи на земята.

Виждаше съвсем отблизо светещите очи и озъбените муцуни на зверовете, изкривените от лукаво злорадство човешки лица.

Съвсем близо нещо изсвири във въздуха и той си помисли, че го е пронизал куршум… Тогава съзря дружина мъже, въоръжени с пушки и ножове, някои от тях мургави, едри и мускулести, други — руси като него, със сини очи и сдържана усмивка. Вървяха силни и бързи, с премерена стъпка, сякаш танцуваха. Разнесоха се още изстрели, паднаха, покосени от тях, злите крадци, настървените зверове. Спокойни и решителни, въоръжените мъже продължаваха да вървят, докато стигнаха до стените на имението. Тогава Даг осъзна, че ги познава: мургавите му приличаха на Туре, а другите — на него. Мъжете от рода му.

В същото време шумът в горите и селището секна. Злите хора и зверовете бяха изчезнали. Остана само групата въоръжени мъже, застанали на билото като истински бранители, след което настъпи тишина в небето и на земята.

Но… — сепна се Даг, — къде бяха отишли всичко? Бяха изчезнали внезапно. И ето че адският шум се разнесе отново от всички страни, защото ужасната армия от зверове и престъпници се връщаше пак — зла, настървена, неукротима. Виковете, дрезгавият рев и трясъкът на събарящите се дървета се засилиха. Всичко почерня от смърт.

Плътният мрак бе раздран от широка синя светкавица, която освети селото и далечните гори и веднага след това се чу оглушителен гръм, сякаш всички пушки на света гръмнаха едновременно. Земята и въздух се разтресоха… след това постепенно настъпи тишина, сред която се чуваше само плющенето на проливен дъжд, който се изливаше върху горите.

 

 

В един от ъглите на старата ограда от векове се извисяваше бреза, най-голямата, която хората някога бяха виждали. Сред местните се предаваше поверие, че ако се случи нещо с брезата, това ще е лоша поличба за рода Бьорндал.

Нещастието се случи. Удари гръм и порази короната на брезата, която се стовари и разпиля клони и листа на земята.

Изпод удареното дърво с пълзене се измъкна един човек. Беше Даг. Бе полегнал под брезата за малко и замислен върху тъжното си и смътно бъдеще, беше задрямал. След толкова много безсънни и тревожни нощи сънят го бе надвил. Възбуденият му мозък беше сънувал армиите от страшни зверове и хора. Гръмотевицата го бе събудила и го бе извадила рязко от дълбокия му сън.

Разтри очи, за да се разсъни и да прогони виденията си изцяло. Да, мислеше си той, ето какво значи да си безумец: да имаш такива ужасни видения, а сега и това дърво… от къде пък се появи? Даг се хвана за главата и се върна до падналата бреза. Пипна клоните и вдъхна мириса на свежите листа. Но тези клони и мирисът на листата бяха съвсем истински. Тогава се отдръпна, за да разгледа срутената бреза отстрани.

Вече отдалечил се достатъчно, той забеляза, че голямата стара бреза не изглеждаше като преди. Стори му се, че е по-ниска. Разгледа внимателно върха и тогава разбра какво се бе случило. Вече виждаше върху дънера черните следи на гръмотевицата, която бе паднала върху старата бреза и я бе поразила. Нищо друго не можеше по-ясно да изрази божиите помисли.

Даг се закова там, на място, с измокрени дрехи; нямаше намерение да се прибира вкъщи. Огледа долината, сякаш я виждаше за първи път. Сънят се бе запечатал толкова ясно в съзнанието му, че той почти очакваше да го преживее пак. Но сред тишината, настъпила след бурята, се чуваше само нежният, тих шепот на околните гористи хълмове. Гъстите плътни облаци бавно се разделиха и между тях светнаха косите лъчи на залязващото слънце. Дълги сенки покриха селото; върховете на най-високите букаци се позлатиха и зад тях билата на хълмовете пламнаха. Играта между сенките и светлината сякаш увеличаваше разстоянията и създаваше нови очертания. Селото изглеждаше като недействително и скоро една дъга разгъна цветовете си над горите.

От много месеци сляп за всичко около себе си, сега Даг се взираше омаян в тази величествена гледка. Вдигна поглед към небето, загледа се в синевата между облаците, уверен, че съзира Божието царство. От време на време се чуваше тътенът на отдалечаващите се гръмотевици. Вече можеше да се прибере.

 

 

Даг се преоблече и седна в старата зала, където не беше влизал от обяда след погребението на Туре. Тук по правило влизаха само на празници, но върху масата до прозореца имаше две книги и Даг поиска да ги разгледа сега, когато беше получил знак, че Господ Бог е обърнал погледа си към неговия род. Взе почтително старата Библия и започна да я прелиства. Зачете откъси от Стария завет: от всеки ред срещу него се издигнаха заплахи, предупреждения за наказания и възмездия, отправени към хората от един ревнив Бог. Затвори книгата и се замисли. Да, върху него се беше стоварил гневът Господен. Не бе нужно да чете по-нататък, за да го разбере. Ясно му беше, че Бог го наказва, но какъв беше грехът му?

Сети се за баща си и за онези си прадеди, за които беше чувал. Доколкото му беше известно, всички те бяха спазвали Божиите закони. Знаеше, че и баща му не ги беше нарушавал. Но какво е бил скрил в душата си Тургайр, сега нямаше как да разбере, а и той не бе разговорлив човек.

Неочаквано Даг си припомни нещо. Имаше едно изречение, което неговият баща употребяваше често, когато говореше за сериозни неща: дългът на човека. Дълг на човека беше да работи от ранни зори, за да осигури себе си и близките си, дълг беше никога да не кълне и да не богохулства… (Даг си спомни силната плесница, която му бе ударил баща му, защото, разгневен, си беше позволил да ругае в негово присъствие). Човек беше длъжен и да почита десетте Божи заповеди, да казва молитвите си, да спазва постите и празниците. Доколкото си спомняше, нито Даг, нито баща му бяха нарушили тези свои задължения. Не знаеше каква можеше да бъде причината за стоварилия се върху главата му гняв Божи.

Част от него бяха гордостта и надменността на неговия род. Макар и останал сам, още под въздействието на случилото се с Туре и с кънтящите си от гръмотевицата уши, Даг нямаше намерение да се пречупва и беше готов да спори дори със самия Бог. Приведе се отново над масата, посегна към Библията, но не я взе. Погледна другата книга. Отвори я, разсеяно я прелисти и когато се върна пак на първата страница, прочете: „Преди всичко християнинът трябва да устоява на низките съблазни, които водят към забранените от Божиите повеления и от човешките закони прегрешения.“ Прочете още веднъж по-внимателно изречението, после обърна страницата и продължи: „Второто нещо, което Бог изисква от нас, е да обуздаваме и заглушаваме нашите лоши чувства и желания.“

Даг спря да чете. Значи Божиите напътствия се съдържаха не само в десетте Божи заповеди и в Символа на вярата. Продължи да чете откъси от тук от там, но не проумяваше добре онова, което четеше. Най-после попадна на следното: Ако в сърцето на човека проникне чувство на вражда и гняв към ближния, той е длъжен не само да не дава свобода на лошото си чувство, но не трябва и да мисли за отмъщение, нито да изпитва удоволствие от подобни мисли.

Кръвта нахлу в главата на Даг. През изминалите години Туре и той не бяха ли взаимно подхранвали постоянното си желание за отмъщение спрямо жителите на селото в равнината и точно това им желание не ги ли караше да се радват, докато имението им се разрастваше и трупаха богатствата, които Бог благоволяваше да им предостави?

Даг втренчи уплашен поглед в брезата. Замисли се за своите деди и за баща си, които до един бяха вярвали открай време, че отмъщението е едно от задълженията на човека. Даг не един път бе слушал разказите на старата Ане Хамарбьо, която знаеше толкова много неща за рода Бьорндал. Обикновено тя ги завършваше с думите: Никой от тях не напуска този свят неотмъстен. Спомни си и случая, когато свещеник Дидрих дойде да търси помощ от баща му срещу мечока, който опустошаваше селото в равнината. Тогава Даг беше в съседната стая и чу как неговият баща, когото молбите и обещанията не бяха трогнали, прие да отиде да убие мечока веднага след като разбра, че и той е роднина на звяра, погубил баща му, смъртта, на който трябваше да бъде отмъстена. Отмъщение… отмъщение… отмъщение.

Замисли се отново върху историите за смъртна вражда и кървави разпри, които разказваше Ане Хамарбьо. С каква гордост се изпълваше сърцето му, докато слушаше за юнашките подвизи на своите прадеди. Но ето че настъпи време, когато той започна да се бои от това чувство. Даг постоя замислен още няколко мига. Една от Божиите заповеди не ни ли задължава да почитаме своите родители? И да накажеш противниците им не значи ли да изпълниш същата заповед?

Той се изправи с гневно променено лице. Образите от съня му отново нахлуха в него. Пак ясно видя как злото изчезна веднага след появата на групата въоръжени мъже от неговия род. Имаше ли никакво съмнение, че страхът, който вдъхваха смелите и силни представители на рода Бьорндал, беше прогонил разбойниците, разпръснал надалеч в горите разните зверове и беше направил околността обитаема?

Чувстваше се с дълбоко вкопани в своя род корени, както огромната стара бреза — в земята. Сега тя беше тежко наранена от мълнията, но въпреки това се държеше здраво в родната почва със своите яки корени. Не, не… нямаше сила, която да успее да ги изтръгне и унищожи така лесно. Но тези мисли не го успокояваха и удовлетворяваха. Предайте му винаги бяха считали отмъщението за свой неотменим дълг. Той ги почиташе като самия Бог и сега търсеше да открие основание в самите Божи заповеди, за да може да ги оправдае. Усещаше се самотен, изоставен, мислейки за всички тези хора, живели преди него и вече отдавна покойници, какъвто щеше да стане и той… след време.

Отново седна до масата и взе малката книга. Подвързията й беше стара, със захабени ръбове и разхлабена от употреба и затова сама се отвори на една страница, където Даг прочете: „Знам, че трябва да оставя на Господ грижата за отмъщение.“ Тази мисъл бе изписана там — незаличима, с печатни букви. Трябва да се спра, защото наистина ще полудея, си помисли Даг, но ако оставя на Бога грижата за отмъщението, мога ли да бъда сигурен, че той ще има желание и ще отдели време да го стори? Защото неговото убеждение, че всяка неправда трябва да бъде справедливо възмездена, бе останало непоклатимо.

Студ пролази по гърба му. Но защо, какво му пречеше да се довери на Бога? Не беше ли му помагал Той досега? Не бе ли му дал сила и възможност да се измъкне жив от онази глутница в Бьоле? Не бе ли го спасил от престъпление и затвор? И после, когато заработиха така усърдно с Туре, за да увеличат богатството си, не им ли бе помогнал пак Той? Но те нямаха очи да видят Божия пръст във всичките си успехи. Ето кое беше основанието за наказанието, което ги постигаше сега.

Но все не можеше да разбере достатъчно ясно защо Бог бе оставил много поколения от неговите предай да живеят в омраза, насилия и убийства и каква може да е причината, която да накара Бог да накаже рода им със затриване точно сега — по времето на Туре и Даг.

Минаха часове, над селото и имението падна мрак, а Даг продължаваше да седи в старата зала и с подпряна на ръката си глава да се бори, стъпка по стъпка, с тези противоречиви мисли. Дългът на човека — отново се върна към бащината си мисъл и тогава го осени просветлението.

Стори му се, че вече разбира защо точно сега бе дошло наказанието. Дългът на човека не е бил един и същ през разшилите времена, с течение на вековете и той се е променял. Неговият сън му се беше явил, за да го подсети, да му помогне да разбере. За древните най-необходимото и спасително поведение е било да се отбраняват с всички сили от хищниците и да се съпротивляват на дивашкото поведение на себеподобните си. С желязо и огън е трябвало да пазят семействата си и отвоюваните от дивата природа имоти. Сега не беше същото. Туре и той бяха оставили на други да вършат тежката работа, а те се бяха ограничили с това да ръководят и управляват. Действителната, основополагащата работа беше свършена от предишните поколения. Времената бяха вече други. Експлоатацията на безкрайните гори носеше значителни доходи и условията за съществуване не бяха вече така трудни. Ето защо Бог изискваше друго поведение от хората. Днес не можеше да има оправдание за каквото и да е чувство на отмъщение.

Но въпреки всичко Даг не можеше да се освободи напълно от мисълта, че е задължен на дедите си за страданията, които бяха изтърпели през толкова поколения, че е задължен с честта си за завещания му дълг.

Отвън вечерната мъгла се носеше светла като прозрачно було, но в залата бе настъпил плътен мрак. По големите греди на тавана и по стените продължаваха да трептят леки светлинки, които играеха по повърхността на окачените излъскани стари железни и стоманени оръжия. На една от стените проблясваше и онази дълга брадва — едно от най-старите оръжия на Бьорндал, на което — както се твърдеше — имало инкрустиран сребърен кръст. Този кръст може би е отклонявал магиите или пък представлява някакъв кабалистичен знак? Никой не можеше да каже, но се носеше предание, че по тази брадва се е стичала не само животинска кръв… Ако можеха да заговорят, окачените по стените на залата оръжия сигурно щяха да разкажат за не една и две жестоки и кръвопролитни битки, както и за много смърт…

Тази вечер горе под гредите сякаш се бе появил дух от онези далечни времена, който с тих шепот разказваше за смелите и кървави подвизи на изчезналите в миналото храбреци… Внезапно оживялата, населена със сенки от миналото, тъмнина тежеше непоносимо на Даг, докато той се бореше отчаяно, за да изгони от себе си един път завинаги наследения отмъстителен дух. Струваше му се, че всички представители на рода Бьорндал, от първия чак до двамата последни — баща му и Туре, го бяха заобиколили, хванати за ръце и той с неимоверни усилия се опитваше да разкъса здравия кордон. Щеше ли да успее да се освободи?

Наведе се напред с подпряно на дланите си чело. Най-горната таванска греда изпука, нещо се удари с плътен тъп звук в ъгъла на масата съвсем близо до него и падна на пода. Вглъбен в мислите си, той се сепна от изненада, после погледна пода, където можа все още да различи в здрача падналия предмет. Това беше старата дълга брадва с инкрустирания кръст, която се беше забила в дървения под. Той я изтръгна с известно усилие.

Погледна острието. Бе потъмняло от дима и тук-там по повърхността на метала се бяха появили ръждиви петна. Дали това не беше засъхнала отпреди векове кръв? Изтърка с пръсти петната и видя ясните очертания на сребърния кръст, който заблестя на фона на по-тъмното желязо. Беше чувал истории за тази стара брадва, но докато бе жив баща му, никога не дръзна да докосне някое от тези оръжия реликви, освен една друга брадва, която занесе като образец на майстора, който изкова неговата. След това беше толкова зает, че не му бе оставало време дори да помисли за тях. Сега виждаше, че онова, което е слушал като дете, е вярно и че тази брадва действително съществува.

Някой ръждясал гвоздей се бе счупил и брадвата бе паднала, забивайки острието си на пода до него — легендарната брадва на някогашните героични мъже от неговия род, брадвата със сребърния кръст.

Вдигна бавно глава и се загледа продължително през стъклата на прозореца в светлата нощ. Лицето му беше напрегнато и с решителен израз като на човек, който си пробива път в силна снежна буря.

Господ бе пожелал да го накаже, защото не бе разбрал, че зависи от Неговата всемогъща десница: ето кое му се изясни днес. При все че пламенните му и страстни чувства продължаваха да се съпротивляват, струваше му се, че вече е в състояние да приеме условията на всемогъщия Бог. Да предостави Нему грижата за мъст не значеше, че отстъпва от страх или слабост. Неумолим и жесток в наказанията, Господ му показваше — както бе писано, — че Нему принадлежи правото да отмъщава. Да се бори против Него беше безполезно, Той беше последният съдия и го беше предупреждавал много пъти за това.

Като свидетелство за решението си да започне нов живот и като постоянно видим знак за него, за Бога и за ония, които можеха да го съдят след смъртта му, той взе брадвата и с всичката си сила я заби дълбоко в една от гредите в ъгъла.

 

 

Дълги години брадвата стоя там, където Даг я беше забил. Никой не можеше да повярва, че само с един замах я бе забил здраво в твърдото като кремък дърво. Само Даг знаеше, че тя стои там като граница между миналото и бъдещето.