Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (8)

8

След пролетната оран Даг се прибра от града. Мъдрият му ум беше видял и научил много неща.

Туре забеляза, че у Даг нещо се е променило, видя нещо непознато у него. Фини и добре скроени дрехи, също и някоя непозната дума от време на време, която той използваше. На третия ден от завръщането си Даг облече старите си дрехи за лов и отиде в гората.

В града имаше странни звуци. Трополене по уличния паваж, ек надалеч по каменните улици и глъч на много хора. Тропотът от колела звучеше различно по родните пътища, хората тук се движеха по-спокойно, а глъч от множество беше рядкост в Бьорндал. В града постоянно беше шумно. У дома беше различно — най-вече в гората, с нейните звуци. Целият градски шум го беше оглушил, но сега влезе в гората и това отново пробуди сетивата му. Чуваше ясно и най-слабия звук — дъха на северния вятър в боровите клонки, падането на шишарка, чуруликането на птици, ромоленето на потока и звука от водопада. Всичко беше толкова тихо и ясно, че можеше да чуе ударите на сърцето си, което биеше в гърдите му. Тук отново се чувстваше като у дома си и се закле никога да не пътува далеч от тук.

Вечерта, след като се върна от разходката си в гората, той си поговори с Туре, седнали край огъня в залата с по чаша силно питие в ръка. След завръщането на Даг двамата си бяха казали само по няколко думи, защото си бяха мълчаливи по природа. Даг разказа за хората, с които се бе опознал в града, а след това и за новите неща, които беше научил. Туре се увлече от непринудения, жив и образен разказ на брат си; слушаше с голямо внимание думите му, които понякога трудно разбираше, защото градските бит и привички му бяха непознати.

Беше късно посред нощ, когато Даг вече бе разказал всичко. Не, имаше една случка, която беше пропуснал съзнателно. Бе извършил една глупост в града, която още не можеше да си прости.

Една вечер се беше запознал случайно с някакъв морски капитан, който имаше стара златна брошка, купена в Холандия. Сега спешно му се налагало да я продаде. Беше толкова настоятелен, че Даг я купи, но почти веднага се разкая, защото даде за нея значителна сума. За какво му беше тази игла? И се замисли как ще я покаже на брат си и ще си признае, че е дал за подобна ненужна вещ толкова пари.

След като това се беше случило, го поканиха на гости в къщата на един от най-богатите търговци, докато е в града, и ден преди да се върне у дома Даг отиде у тях. По-малката дъщеря на семейството, Терезе, беше много дружелюбна към него и при тази последна среща се държа особено ласкаво, смееше се и се шегуваше през цялата вечер. Вниманието й трогна Даг и той й подари брошката в знак на благодарност за проявеното гостоприемство.

— Това е прекрасна брошка — рече тя, — но е прекалено скъпа, за да я подарявате.

И тя му я върна, но той сложи брошката на масата и започна да я убеждава, че трябва да я приеме, повтори, че изпитва към нея голяма благодарност за гостоприемството й и че брошката е малък подарък, който не бива да я кара мисли, че с нещо я задължава. Да, тя прие брошката и го изгледа със странен поглед.

Да, госпожица Терезе се държеше твърде странно. Не беше ли прието да се подарява брошка на такава красива дама? Вероятно беше извършил нещо нередно, но не знаеше какво.

Изведнъж лицето му се изчерви. Може би госпожицата си е помислила, че има някакви намерения към нея? Сега може би му се надсмиваше, че е дръзнал да се прицели толкова високо.

Когато тази мисъл му хрумна, двамата вече не бяха лице в лице. В противен случай щеше да потъне в земята от срам.

 

 

Даг имаше полза от това, което беше научил в града.

Направи търговски тефтери, в които започна да записва сметките и да организира по нов начин делата на имението.

Всичко в околността беше владение на Бьорндал. Къщи, колиби и стопанства в селото и в горите принадлежеше на Стария Бьорндал.

И до днес всеки стопанин беше отговорен за имота, който беше наел, като загубите се поделяха между него и Стария Бьорндал.

От стари времена пришълци ходеха из селото, колибите и стопанствата, за да изкупуват от селяните кожите на разни животни или други неща, които произвеждаха. Онова, което селяните получаваха в замяна, беше нищожно, затова живееха бедно.

Но вече всичко, което ставаше за продажба, отиваше в господарското имение и там всеки стопанин получаваше равностойността на внесеното от него в зърнени или други храни. В подходящото за това време всички събрани стоки биваха изпращани в града и продавани там.

В резултат на въведената нова практика селяните от Бьорндал станаха много по-дейни. Ловяха дивеч и риба повече, отколкото им беше необходимо за изхранване, и излишъка продаваха. Увеличиха нивите си за лен. Старите жени предяха и тъчаха повече, отколкото беше необходимо за семействата. Умножиха стадата си, чиято вълна се продаваше на по-висока цена. Момчетата, които преди скитаха, без да вършат нещо, искаха от Даг разрешение да секат дървен материал. Той им помагаше със сечива и с коне за превоз. Полека-лека обработваемата площ се разшири и разцветът на селото и на имението беше забележим. Така, благодарение на новите методи на управление на стопанството, които Даг наложи, всичко процъфтяваше по-бързо, отколкото се очакваше.

Каруците на хората от север все по-често се появяваха по пътищата към града. По тях препускаха ту черните буйни коне на Бьорндал, ту дорестите коне на Хамарбьо — стопаните от Хамарбьо се ползваха с доверието на Туре и Даг и често отиваха вместо тях в града, когато те бяха заети.

По пътищата на имението или по пътищата, които минаваха покрай една съседна гора, черните коне на Бьорндал се носеха равно, но щом наближаваха селото в равнината, изведнъж запрепускваха бясно, като че ли минаваха през опасно място.

Същата есен бе направен нов широк път през селото в равнината, който започваше от алеята на имението Боргланд и свършваше до гората на север. Беше построен от могъщите господари на имението, които се страхуваха, че возилата им може да се блъснат и преобърнат заради бясно каращите каруци на хората от север. В Бьорндал им хареса новият път, защото им спестяваше обикалянето през прохода Йомфрудал.

Малко по малко в гъстите гори започнаха да навлизат все повече дървари и някогашната дълбока тишина бе нарушена от глухите удари на секирите върху дънерите на дърветата и от прашенето на падащите клони. Отсечените дървени трупи не бяха предназначени за строителство и отопление. Спускаха ги по реката, която извираше от високите планини на север, имаше страшни бързеи до Бьорндал и след това се устремяваше на изток, през проходи и гори, за да се влее в голямата река и така да стигне до други страни и народи. По този начин отсечените в горите на Бьорндал огромни дървета стигаха до света.

Тази дейност протичаше съобразно нарежданията на едрия търговец Холдер, който имаше грижата за всички сделки. На Даг се наложи да се заеме само с дърводобива, а брат му се занимаваше с работата на имението — със земеделието и животновъдството. Туре се беше опитал да се противопостави на новите начинания, но когато започна тяхното осъществяване, работеше неуморно от сутрин до вечер. Изорани и засети ниви се простираха сега там, където по-рано имаше само поляни, а нови места за паша бяха създадени там, където имаше горски масиви. На гората й бе съдено да отстъпи пред ралото, но и отвоюваните и разработени земи изглеждаха твърде малко в сравнение с безкрайните гори на север.

Даг беше извън къщи през по-голямата част от времето. През есента и зимата надзираваше сечта и товаренето на дървения материал. В останалото време ходеше на лов. Туре се справяше сам с управлението на имението. Даг го беше научил как да води търговските тефтери, а бдителният му поглед не изпускаше нищо и той вършеше необходимото.

Години наред изминаха в спокойствие и напредък. Богатството и могъществото на Бьорндал растяха непрекъснато.

Омразата и гордостта никнат като отровни треви в сянката на щастието. Зложелателство и отмъстителност дебнеха двамата братя.

И бедата не закъсня.

 

 

Случи се в края на зимата.

Рано една сутрин Туре впрегна шейната и замина с жена си и детето си да прекара деня при сестрата на съпругата си в Бьоле.

Минаха по леда на замръзналото Лисне, до завоя на реката, малко преди да се влезе в селото в равнината. Семейството пристигна благополучно в Бьоле, където прекара един приятен ден.

Усещаше се дъхът на наближаващата пролет и под леда, който продължаваше да я покрива, реката ромолеше глухо.

Привечер Туре и семейството му поеха обратно на път и стигнаха средата на замръзналото Лисне.

Ледът се счупи и шейната с пътниците потъна в бездната.

Веднага пратиха хора да известят в Бьорндал. Даг пристигна с помощници, разчупиха леда и извадиха труповете на удавените — нищо повече не можеше да се направи.

След погребението на Туре и семейството му, след като приключи обядът, даден в памет на покойниците, както изискваше старият обичай, в Бьорндал настъпи тягостна тишина.

Даг бе останал съвсем сам и му се струваше, че животът го е напуснал и се носи леко във въздуха, отделен от физическото си тяло.

Гледаше учудено около себе си като малко дете, което се диви на живота. Всичко в света му се виждаше странно и непонятно.

Бродеше като в сън, без да забелязва изнизващите се покрай него дни.

Пролетта и лятото, есента и зимата минаха, без Даг да посяга към каквото и да било.

Всичко му беше чуждо.

Вкъщи и най-незначителните вещи и места му напомняха за починалите близки.

В гората го преследваше неотлъчно споменът за брат му, с когото се бяха разхождали там заедно.

А ако несъзнателно се озовеше в гробището, изпитваше желание гробът да погълне и него. Там, където лежаха всички. В това число и малкото момче, което трябваше да наследи имението.

Кой му оставаше на този свят? Вярна беше старата поговорка: „Това, което се гради десет години, може да бъде загубено за една“. Много неща се случиха в стопанството през тази една година. В селото отново се появиха прекупвачи, които обикаляха стопанствата и изкупуваха разни стоки, както по-рано.

Годината се оказа лоша и за пасищата и нивите: жътвата и коситбата закъсняха, по нивите остана неприбрано жито и то изгни. Зимата беше страшно мразовита и за селяните настана тежко време. Нямаше жито за брашно и хляб, нито пък зоб за животните.

Малко стока стигна до града тази година, защото по пътищата зачестиха обири.

Арендаторите отново започнаха да си задържат от реколтата повече от договореното със Стария Бьорндал.

Така правеха в миналото, но Туре беше изкоренил този навик, обаче след смъртта му старата практика се възобнови.

Тази зима в Бьорндал бяха принудени да купят от града допълнително жито, за да се изхранят; наложи се Даг да заеме на селото безвъзмезден заем, с който да му помогне заради глада.

В плевниците свършиха малкото събрана шума и мъхът, с които успяваха в предишни лоши години да заменят липсващото сено, за да изкарат. През зимата се принудиха да заколят част от животните.

Нищо от ставащото не занимаваше съзнанието на Даг. Беше безразличен към всичко.

Когато старият прислужник дойде и му съобщи за кражбите по пътищата, той се обърна смутен.

— Ами какво да направим? — рече простичко той. — Скоро може да ни няма… и аз… и ти…