Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (7)

7

Даг получи от инцидента на празника в Бьоле незаличими следи в душата си. Бяха му нанесени два белега за цял живот: единият — върху челото, от ножа, другият — в съзнанието му.

Първоначално той се страхуваше да не би човекът да умре, както мислеха мнозина и затова нямаше желание да вижда никого. Мислеше си, че тогава хората наистина ще имат правото да го нарекат убиец, и това му беше непоносимо. Когато научи, че здравето на мъжа се е подобрило, той беше толкова щастлив, колкото никога досега в живота си. Тъмните облаци, надвиснали над него след посещението на ленсмана, се разсеяха и се отвори нова страница в живота му.

Един ден той си сложи ските и изчезна за дълго време в гората.

Напоследък се бяха появили кръвожадни вълци в горите на Бьорндал и затова никой не се осмеляваше да поеме далеч от вкъщи по затрупаните със сняг горски пътища. Даг беше от друго тесто човек. Сам се смяташе за най-опасния гост в гъстата гора. Вместо с пушка, която трябваше да зарежда, той предпочиташе да си служи с майсторски изкована брадва, защото в неговите ръце тя се превръщаше в най-сигурното и унищожаващо всичко оръжие. Бе присъствал лично при изковаването на тази брадва, защото искаше да му е по мярка като размер и тегло. После поработи допълнително по нея, като я изпили, наостри и излъска както желаеше. За образци му послужиха няколко стари бойни секири, останали от най-древни времена и наследени от прадедите Бьорндал. Сега те отдавна висяха, окачени по стените на голямата зала, с почерняла кръв както по стоманата, така и по дръжките.

Но не само брадвата беше нещо важно за безопасността му в гората. Ските — също. Беше си направил сам ски — къси и леки, приспособени за плавно плъзгане между дърветата, удобни за преминаване през пресечени от скали и потоци местности. Нямаше друг по-ловък и опитен скиор от Даг.

По-бърз е от птиците в небето, така казваха за него хората, които бяха го виждали.

Този ден той се изкачи на връх Елгколен. Даг се подпря на едната щека, свали дебелата си кожена шапка и леденият вятър заигра в косите му, които късните косо падащи слънчеви лъчи правеха да изглеждат като от злато. Слепоочията му пулсираха под лентата, обхващаща челото и ушите му, дъхът му се превръщаше в бяло облаче от скреж.

Погледът му беше зареян високо над горите, към огненочервения и замъглен от наситения с ледени частици въздух слънчев диск, слязъл до хоризонта. Гледаше тази красота, но не я виждаше, обхванат от тягостни мисли.

Да допусне да се озове толкова близо до това страшно нещо, убийството. Почти да се сдобие с името убиец и полицейски белезници. От сега нататък трябваше да следи строго за постъпките си, да се научи да се самоконтролира. Трябваше да благодари на Бог, който го беше спасил от позора и който не беше позволил да се случи най-лошото, само защото Даг беше удрял жестоко и безпаметно хора, без да мисли за последствията. Не, никога вече нямаше да допусне да се самозабравя от гняв. И все пак, колко подли и низки бяха тези от равнината. Сцените от онази страшна нощ отново се появиха с всички подробности пред него.

Досещаше се за долните клевети, които се разпространяваха за Бьорндал, но те му се виждаха несъразмерно, недостатъчно значимо основание за разразилата се онази нощ агресия, съпроводена с крясъци, обиди, вадене на ножове, развихрила се към него демонична омраза.

Не можеше да се примири с мисълта, че омразата на онези хора се бе изляла с такава сила върху него, който не бе им сторил зло. И красивото му и чисто лице с горди и благородни черти, в чиито очи обикновено играеше жив, весел пламък, днес беше помрачено от горчилка и гняв.

Дори бяха понечили да го унищожат завинаги, бяха убедили представителя на властта, че той е истински престъпник, който трябва да бъде окован и откаран с белезници. Не, не, занапред няма да отвръща с физическа разправа, нито ще ги мрази и преследва по един или друг начин. Не, те бяха твърде слаби физически, очите им се подуваха, челюстите им се чупеха, телата им се осакатяваха. Не бяха достойни противници в подобни битки.

Гъвкавата му и стройна фигура се изправи на върха, а разведреният му поглед се спря на червения слънчев диск.

Завистта.

Да, само и единствено завистта беше тази, която подхранваше враждебността към него и семейството му. Завистта заради тяхното добре уредено имение и заради техните каруци с великолепни коне, заради успешната им търговия в големия град. Да, те бяха бесни от завист, защото виждаха как расте богатството и силата на тези жители на планините, които в тяхното високомерно съзнание бяха осъдени да живеят бедно и като полудиваци.

Да, за жителите на равнината единствено богатствата и земите имаха значение. Те се гордееха със своите ниви, със своя добитък, със сребърните монети, които трупаха и кътаха в железни сандъци. Смятаха се по-издигнати и заради белия хляб, който ядяха, заради крехкото и вкусно месо, заради хубавото масло и презираха планинските жители, които често се принуждаваха да мелят житото смесено с дървесни кори, да ядат жилаво месо и да слагат на трапезата си масло само в празнични дни. Сега той си даде сметка колко зла и низка трябва да е природата на тези хора, които можеха да ги намразят само заради това, че са се избавили от бедността и са заживели като тях, а дори и по-добре.

Имаше само един начин да им отмъсти. Не като показва физическото си надмощие, а като съсредоточи ум и сили, и да тласне още по-напред благосъстоянието на Бьорндал, докато ония от селото в равнината пукнат от завист, отронени от собствената си жлъч.

Взел твърдо решение да поправи грешката си, Даг пъхна шапката в един от джобовете си, стегна здраво брадвата на колана си, пооправи лентата на челото си и се спусна по склона към Бьорндал.

Каквито и да са, както и пред когото и да са изречени, думите имат криле. Понякога стигат бързо, но в някои случаи прелитат дълго между хората, докато стигнат до този, когото са предназначени да наранят.

Слуховете, които последваха след посещението на ленсмана, тръгнаха от селото в равнината, минаха през Хамарбьо и стигнаха до Бьорндал.

В това положение Даг завари Туре, когато се върна от разходката си в гората.

Туре беше силно разгневен.

— Веднага се качваме в шейната и слизаме в селото в равнината — рече Туре с разтреперан глас.

— Какво ще правим там? — попита Даг, макар че веднага се сети какво имаше предвид брат му.

Туре го изгледа мрачно.

— Каква работа ли? — рече той. — Ще тръгнем от стопанство в стопанство и ще бъхтим тези кучета до умирачка. Какво ще кажеш?

— Мисля, че е по-добре да не го правим — разсъди трезво Даг.

— Да не го правим? — изкрещя силно Туре. — Можем ли да се спасим от злобата и проклетията им, ако си седим у дома край огъня?

Даг усети накъде отиват нещата. Познаваше отлично брат си и знаеше, че науми ли си нещо, Туре не променя решенията си. Сега беше излязъл от кожата си и беше готов да препусне веднага към селото в равнината и люто да се развилнее. Затова Даг веднага трябваше да намери някакви убедителни доводи, с които да го възпре.

— Ти забравяш — рече му той с възможно най-спокоен тон, — че онова, което наричаш клевета, поне засега е близо до истината.

— Убиец ли е един човек, предизвикан умишлено и принуден да се брани срещу една глутница, по-свирепа и от вълци? — запита гневно Туре. — Бунтовник ли е той, защото казва истината на един чиновник, желаещ само заради махленски приказки да вкара в затвора невинен човек?

Даг помисли малко върху отговора, който трябваше да даде.

— Това, което казваш, е вярно, но аз не гледам на него по същия начин. През онази нощ аз държах живота на един човек в ръцете си. Ако го бях убил и ленсманът дойдеше да ме отведе, вярваш ли, че щях да подам кротко ръце, за да ми сложи белезниците и след това да го последвам? Не, Туре, никога! Тогава щях да бъда онова, което ни обвиняват, че съм: убиец, бунтовник против всички власти, дори против краля, защото щях да избягам надалеч през гората, в непроходими места, където никой няма да се осмели да ме преследва. — Даг стана и продължи с блеснал поглед: — Бяхме твърде близо до една голяма беда и сега трябва да бъдем разумни в контактите си с другите. Трябва да помним, че враждебността на жителите на селото в равнината е причина за този злощастен инцидент и че враждебността е следствие от завистта им. Да, те ни завиждат и ни мразят, защото ние не сме такива, каквито са обикновено жителите на гората — необразовани, плашливи, смирени. Разсъждавах върху това, докато се разхождах днес сам в планината и стигнах до решение. Да, Туре, ние ще се справим с тази вражда, колкото и дълбока да е тя, но това не може да стане веднага. Ако имаме търпение, ще постигнем успех.

Туре се изненада, когато чу, че брат му бе мислил дълго и сериозно по този въпрос. Но беше истина, че много често тъкмо Даг намираше най-добрия и разумен изход от проблемите, които срещаха. Затова го остави да се доизкаже.

— Ще им докажем — продължи Даг, — че имаме право да живеем както решим и че знаем как да успяваме. Ще увеличим нивите си, ще изкореним още от горите, за да създадем нови пасбища, ще умножим добитъка. Няма да се задоволяваме само с това, което са ни оставили предците ни, ще докажем с делата си, че сме просветени хора, можещи, успяващи. Има много по-достойни занимания за човека от това да бие и да осакатява слабите и после да бяга в горите, за да се укрива от властите. Най-силното оръжие, с което можем да уязвим враговете, завистниците си, ще бъде разрастването на имението ни — умножаването на земите и добитъка, бързото и сигурно увеличаване на благосъстоянието на нашия род.

Туре не изглеждаше напълно съгласен, когато Даг приключи.

— Виждаш по-далеч от останалите — рече той, — но няма да е лесно да увеличим земите си. Прадедите ни са се трудили дълго и упорито, за да ги направят плодородни, каквито са днес, а и не може да се каже, че имението ни е малко.

Даг знаеше, че Туре не обича промените, че посреща с недоверие всяко ново начинание. Но той бе размишлявал дълго върху своя план и беше твърдо решен да го осъществи. Затова, без да се съобразява с възраженията на брат си, му съобщи:

— Утре заминавам.

— Какво? — вдигна вежди Туре. — Какво означава това? Какво искаш да кажеш?

— Ами отивам в града… и там ще остана.

Туре хвърли изучаващ поглед на брат си, обзет от внезапно безпокойство. Дали Даг не се бе засегнал от нещо в разговора им? Дали не беше се разсърдил, че Туре не бе одобрил плана му? Да отиде да живее в града — това означаваше да се разделят! Не, това не бива, не е възможно, помисли Туре. Ако, за да бъде удовлетворен, Даг пожелае да поеме сам ръководството на Бьорндал, той би отстъпил, не би допуснал да се карат за това. Какво ще стане с него, ако Даг го напусне? Разбира се, Туре можеше да се занимава сам с имението, но щеше да му бъде самотно и тягостно. С кого щеше да си говори? С кого щеше да се съветва?

— Какво мислиш да правиш в града? — го запита колебливо.

— Искам да получа образование — рече Даг. — Да се науча да смятам, да водя търговски тефтери, както и ред други неща. Там има просветени, знаещи, можещи хора и може би ще завържа познанства, които ще ни бъдат полезни, за да подобрим работата в имението, когато се върна тук.

Очите на Туре грейнаха, когато разбра, че Даг не му се сърди и че планира да се върне. Ето защо прие желанието на брат си.

Туре се включи с много грижа и старание в приготовленията по заминаването на Даг.

Пътуването беше много важно — Даг щеше да отсъства дълго и за Туре нищо не беше достатъчно хубаво и добре приготвено за брат му.

Даде нареждане да стъкмят конете и шейната като за празник и следеше лично приготовленията. Когато всичко беше готово, подаде на Даг кесия с талери^[1], с които можеше да отиде чак до Лондон, което накара Даг да избухне в смях; толкова весело не беше се смял от Коледа.

Туре също се засмя; вярваше, че е добре човек да има пари, когато ще бъде сам толкова дълго време. Образованието струваше скъпо, трябваше да се плаща за книги, а трябваше да се купи и какво ли не друго.

Наистина, имаха пари у търговеца Холдер в града, но те носеха лихви и не биваше да си пипат.

Накрая решиха Даг да вземе всичките пари със себе си, а ако все пак му остане нещо, да ги даде у Холдер.

Такива бяха Туре и Даг — добри приятели във всичко.