Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (6)

6

Всички знатни хора от селото в равнината дойдоха на празненството в Бьоле. Нямаше ги само най-възрастните, бяха само младите, с танци и цигулари.

Имаше в изобилие за ядене и пиене, както подобава на празнуване по Коледа, така че, когато дойде време за танците, много от младежите вече бяха на градус. Всъщност те не бяха преставали да пият даже по време на танците.

Беше вече нощ, когато се случи това, за което Даг щеше да съжалява.

Никога преди сватбата в Истад той не беше танцувал, но това не го притесни да опита. Откри, че може да танцува хубаво, разчитайки на вроденото си чувство за ритъм и на своята пластичност.

До това заключение стигна на празненството в Бьоле, танцуваше много и скоро се очерта като един от най-добрите танцьори. Привлече вниманието на младите девойки и те често-често танцуваха с човека от горите на север. С грейнали лица, момичетата бързо скокваха, когато Даг отиваше да ги покани, или гледаха с едва прикрито съжаление, когато танцуваше с други.

Така Даг отиде до една девойка, която седеше до годеника си, и я покани да танцуват. Тя вече бе играла с Даг, но сега му отказа, защото годеникът й бе забранил да танцува с него. Седналите наблизо младежи видяха как момичето отхвърли поканата на Даг и започнаха да се присмиват. Един от тях подметна, че момичетата искат партньори в танца, които могат да стоят здраво на краката си.

Даг веднага се досети, че това, което подхвърлиха, се отнасяше за брат му по време на собствената му сватба. Туре не беше добър танцьор и бе твърде скован и несръчен и танците в Истад.

Шегата беше чута и повторена от други, след което мнозина започнаха да се смеят и Даг разбра, че дълго са говорили и са се подигравали с брат му.

Никога той не се бе ядосвал толкова много. Не толкова заради себе си, а заради това, че цяла година се бяха подигравали с непохватността на брат му.

Заби стоманен поглед в очите на младежа, който се бе обадил пръв, и му каза с гневно разтреперан глас, че кривокраките нямат думата в подобни случаи.

Никой от седящите наблизо не се обади. Много години мече бяха слушали за необикновената сила и жестокост на жителите на горите. Бликналият гняв у Даг сериозно ги изплаши и прогони у тях всякакво желание да се месят.

До младежа, който се беше обадил пръв, седеше мъж от далечен край, също поканен на сватбата.

Беше едър и здрав, с широки рамене, внушителен гръден кош и огромни крайници. Надигна се важно от мястото си и с груб тон нареди на Даг да се маха, ако не иска да пострада тежко и непоправимо.

Даг отговори дръзко, че той сам ще реши кога е най-удобно да си тръгне.

Беше вече твърде късно, инцидентът, за който впоследствие Даг щеше да съжалява толкова много, стана непредотвратим.

Вероятно странникът имаше навик да заповядва и да му се подчиняват, защото кръв нахлу в лицето му. Той бързо извади от джоба си един ковашки чук, с който замахна срещу Даг така силно, че би убил бик. Но Даг беше бърз и гъвкав като котка. Той отскочи, избягна удара, изправи се и връхлетя на свой ред.

При шума от свадата всички станаха и благоразумно образуваха широк кръг около двамата мъже. Ето че за пръв път им се удаваше случай да преценят нагледно бойните умения на рода Бьорндал, на тези мъже, за които се носеха легенди, че носят борбеността в кръвта си, че са готови да се бият за живота и имота си срещу всички — срещу природните стихии, зверовете и хората, и които бяха наследили от много поколения свои предци способността да преценяват точно опасността, да взимат бързи решения и да ги изпълняват светкавично.

Даг Бьорндал беше от същата порода мъже. С цялата мощ на своите стоманени мускули и с резкия замах на дългата си ръка той нанесе в челюстта на чужденеца един толкова бърз и силен удар, че великанът се залюля и падна на пода. Той бързо се изправи, но едва стъпил на краката си, получи втори още по-страшен удар, който го просна на земята, където остана неподвижен.

Никой от присъстващите не каза дума, докато траеше боят, но когато странникът се строполи на пода и Даг тръгна към изхода, настъпи голяма бъркотия.

Цялата омраза и злост към фамилията Бьорндал избухна изведнъж като бясна стихия, помитаща всичко. Най-напред около Даг се чуха викове „Разбойник!“, „Убиец!“, след което върху гърба му се стовариха десетки юмруци и ритници.

Толкова неочаквано беше това нападение, че Даг едва не падна… Острието на нож светна близо до лицето му и парлива рязка се появи върху бузата му, от челото до ухото. Тогава пред очите му се завъртя кръг от кървави пламъци и нанасяйки бесни удари наляво и надясно с дългите си ръце, той направи усилие да се измъкне от вкопчените в него разярени хора. В миг успя да грабне и вдигне високо един и започна да го върти в кръг, стиснал го в железните си ръце. По този начин успя да помете всички, които му препречваха пътя към изхода. Захвърли тялото на жертвата си насред залата и гордо излезе, минавайки покрай противниците си, които побързаха да му сторят път.

Намери коня си, впрегна го в шейната и потегли, без някой да се опита да препречи пътя му.

 

 

Беше на развиделяване, когато, залитайки, Даг влезе в залата на Бьорндал и се отпусна на пейката близо до огнището.

Туре се беше събудил от звънчетата на шейната и влезе и хола със свещник в ръка. Беше любопитен да чуе как е минал празникът и щеше да попита брат си, когато Даг се обърна към него и свещта освети лицето му. Наложи му се да стисне здраво свещника, за да не го изпусне. Лицето на Даг беше подуто и посиняло от едната страна и окървавено от другата. Ръцете му бяха почернели от засъхнала кръв, а дрехите му висяха на парцали.

Какво се бе случило?

Туре направи няколко крачки и постави свещника на полицата над камината. Ръката му трепереше от студ и вълнение.

— Да не си се бил? — попита той.

Даг се изправи. Той също трепереше.

Обърна се с лице гърбом към светлината и обясни, че тази нощ се е озовал в разпра, в която се е бил така, че достойно е защитил дълголетната слава на рода си.

Туре стоеше като закован пред него. Тогава Даг му разказа подробно за станалото. Докато говореше, мощно чувство на радост и завист разтърси Туре, чието мускулесто тяло затреперя от възбуда като тялото на жребец за езда.

— Сграбчих онзи, който беше най-близо до мен — приключи Даг, — и с тялото му разчистих пространството около себе си… После си тръгнах и… ето ме!

Смълчан, Туре едва сдържаше обхваналия го гняв. Най-после им се беше удал случай да си отмъстят за враждебността, с която бяха посрещани всеки път от жителите на селото в равнината и докато той беше спал най-спокойно под пухената завивка, неговият брат, неговият по-малък брат, беше направил сам това, което баща им и толкова други преди и около него бяха така силно искали да направят.

Сега желанието им за отплата бе напълно задоволено.

Несигурна усмивка се появи на устните на Туре, а в очите му грейнаха пламъчета.

— Сигурен съм, че никой не се е осмелил да те последва, когато си тръгнал? — попита той с лека насмешка.

— Да, никой — отвърна Даг.

— И че спокойно успя да впрегнеш шейната си? — рече Туре.

— Да, съвсем спокойно — отвърна Даг.

— Никой ли не пожела да каже лека нощ на дивака от горите? — попита Туре.

Гневът на Даг бе преминал отдавна, той вече беше спокоен. Други, по-важни мисли го занимаваха сега.

Братските веселие и похвали не го въодушевиха.

— Нищо чудно да съм осакатил някого — рече той мрачно.

— Винаги по-слабият е този, който плаща — каза Туре с твърд глас.

— Но може и да съм убил някого — рече Даг. — Чужденецът падна тежко на земята и в крайна сметка не стана, а и другият, когото запратих, също не помръдна.

— Който сее бури, жъне ветрове — рече Туре.

— Неприятна работа — продължи Даг. — От подобни разпри друго не може да се очаква… И само защото един човек не успя да се сдържи.

Казаното разсърди Туре и той отговори гневно:

— Да не си полудял? Откакто се помним, те ни клеветят зад гърба ни. Чул си подигравките и обидите им и смяташ, че не си постъпил добре, като си им отговорил? Какво биха си помислили нашият баща и предците ни, ако чуеха думите ти? Какво трябва да си мисля аз? Сега, след като си получиха заслуженото, те няма да го забравят. Няма да посмеят да ни клеветят повече.

Туре се обърна и тръгна към стаята си, но спря и пак погледна по-малкия си брат. Никой никога не бе виждал Туре да се поддава на нежност, но сега очите му се насълзиха и гласът му затрепери.

— Така е трябвало да се разправиш с тези хора, Даг — каза и топло погледна брат си. Никога не беше го виждал толкова красив като сега, помисли си той, окървавен и раздърпан.

Отмъщението имаше дълбоки корени в мъжете от рода Бьорндал и Туре беше истински потомък на своя род. Смяташе, че Даг бе извършил голям подвиг, като беше натупал онези лоши и нагли селяни. С кръв беше постигнал мъст. Туре излезе от залата с топли чувства към брат си. Но Даг не усещаше удовлетворение. Желанието за мъст бе заменено от по-разумни разсъждения и тази нощ той бе завладян от по-различни мисли.

 

 

Долу, в селото в равнината, се понесоха различни слухове за това, което се бе случило в Бьоле. Чужденецът и другият мъж, когото Даг бе тръшнал на земята, бяха отнесени и сложени на легло, без да дойдат в съзнание. На следващия ден чужденецът дойде на себе си, но челюстта и окото му бяха така ударени, че не можеше да стане от леглото. Положението на другия беше по-опасно, защото гръбначният му стълб беше счупен и му се наложи месеци наред да лежи неподвижно и да се бори със смъртта.

Разнесе се слух, че в онази нощ Даг е използвал нож, че е закоравял убиец, когото е опасно да срещнеш на пътя си. Старецът от Бьоле, единственият възрастен човек, който бе присъствал на празника и бе видял сбиването докрай, говореше, че Даг не е имал нож и че се е държал като най-смелия млад човек, когото е виждал в живота си. Но много по-бързо се разпространиха и намериха почва слуховете, които се шепнеха тайно вечер от отровени от омраза хора.

Така общото убеждение беше, че Даг е използвал нож, послужил си е с магия и е сключил договор със сатаната, защото никога един християнин не би могъл да победи сам толкова противници наведнъж.

 

 

Двадесет дни след Коледа в Бьорндал пристигна ленсманът^[1] на кон заедно с помощник и белезници, но двамата трябваше да се върнат обратно с празни ръце. Даг беше в гората, а ленсманът се позова на слуховете, които се ширеха в селото в равнината, и направи грешка да спомене, че Даг е използвал нож. Това бе посрещнато с такъв гняв от Туре, че ленсманът и помощникът побързаха да си тръгнат, щастливи, че все пак са се отървали.

Човекът, когото Даг бе тръшнал на земята, оживя, затова повече не можеше да се говори за убийство, но в селото в равнината не преставаха да говорят, че Бьорндал са по-лоши от убийци. Били готови да се опълчат на краля, на всякаква власт, дори и на Бог.