Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Og bakom synger skogene, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне
- —Отделяне на трите романа от трилогията като самостоятелни произведения
31
Летните дни изтекоха и дойде есента.
Един ден майор Баре благодари за прекрасното лято и съобщи, че ще си тръгнат на другата сутрин. Беше сряда, но Стария Даг настоя да останат до идващия понеделник и майорът се съгласи.
За Аделхайд думите на баща й прозвучаха като погребален звън над последното лято в живота й. Сети се за дългото пътуване до града и влажната усмивка на аптекаря, който я чакаше в града. Младостта и жизнеността й се бореха с последни усилия.
Рано на следващата сутрин слезе долу по стълбището. Искаше да използва всеки час, който й беше останал тук. Не бе могла да спи. Тъкмо щеше да отвори тихо външната врата, когато прозвучаха стъпки в преддверието и се появи Стария Даг.
— Твърде от рано сте на крака, госпожице Баре — отбеляза той. — Мислите да се разходите ли?
— Да, искам да използвам времето… тези дни, които ми остават тук…
Дали в гласа й не бе прозвучат някакъв непознат за Даг нюанс? Той я погледна бързо и почти хапливо. В младостта си бе имал толкова чувствителен слух, че долавяше присъствието на дивеча много преди да се появи. По-късно, когато започна да трупа богатство, знаеше как да се възползва и от най-малката слабост в гласа на другия. През последните шест месеца беше задействал своя нюх на стар ловец, за да чете в душите на хората и да намира най-добрите начини да им помогне.
Беше доловил болка в гласа на Аделхайд. Хапливостта в погледа му беше само за миг. После бързо и без колебание прозря особеното й състояние.
— Ще позволите ли да имате един стар спътник като мен — рече й той и двамата тръгнаха под утринното слънце… през пустия двор… по пътищата към ливадите.
Стария Даг говореше леко за времето… за дърветата… за цветята и птиците, които си заминаваха. Никой човек не стоеше толкова високо в очите на Аделхайд от Стария Даг. По време на дългото лято тя го бе опознала. Беше оценила способността му да внушава спокойствие и сигурност около себе си със своята физическа и душевна сила. Ако бе имала такъв баща, толкова отзивчив, а не егоистичен… Щеше да бъде невъзпитано да се затвори пред Стария Даг в своята надменност, затова вървеше с наведена глава и слушаше всичко, което говореше той.
Влязоха навътре към брезите, които бяха облистени в зелено, а сега бяха позлатени, и тя му разказа, че е идвала тук много, много пъти, за да слуша песента на вятъра сред листата и да гледа далечните поляни.
В гласа й отново се появи онзи нюанс и Даг го долови. Като глухар, който улавя първия звук, той се взря в лицето й и му се стори, че е прочел върху него онова, което гласът й неволно издаваше.
Бяха спрели близо до брезите.
— Вероятно не сте ходила по-далеч? — попита Даг.
— Не, не съм.
И те продължиха напред — към реката, през моста и се изкачиха до края на гората. Не си казаха и дума, защото мястото беше много стръмно и под краката им постоянно се сриваха камъни. Даг тръгна по пътеката, която се изкачваше към Сторколен и спря чак на върха. Аделхайд вървеше след него замаяна. Струваше й се, че се изкачва към нов, прекрасен свят.
Стария Даг я поведе към Сторколен и не спряха, докато не спряха на една поляна сред дърветата на юг. Седнаха върху една скала и Аделхайд зарея поглед във вълшебната гледка. Никога не се бе изкачвала толкова високо. Долу виждаше цялата равнина, речни завои, селото и по-нататък, на север — горите на Бьорндал, безкрайни, стигащи зад хребета.
Даг си почиваше, оставяйки Аделхайд да се радва на ширналата се пред очите й красота. Може би очакваше тя да каже нещо, да сподели мислите си? Не, той не се нуждаеше от думите й, защото те не биха обяснили по-добре онова, което виждаха очите й.
Стария Даг посочи горите на запад.
— В онези гори там обича да ходи Даг — рече той и погледна леко към нея в същия момент.
Отне известно време на Аделхайд, за да каже нещо.
— В онези гори? — рече просто тя.
Даг кимна почти незабележимо, обърна глава и се загледа замислено — продължително, в гората. Аделхайд се опитваше с цялата си воля да скрие това, което чувстваше. Но тази сутрин нещо в гласа й я беше издало. Тя не можеше да знае, че слухът на Стария Даг не беше обикновен човешки слух.
Изправиха се и тръгнаха обратно по скалистия път надолу.
— Тъкмо ще имаме добър апетит след такава сутрин — рече Даг.
И това беше всичко, което си казаха на път за вкъщи.
Останалите дни минаха един след друг и дойде неделя. Последният ден на Аделхайд настъпи. На следващия ден трябваше да си ходи. Очите й се бяха зачервили от плач, докато събираше багажа. Сега вече трябваше да каже последно сбогом на стаята си. Отиде на балкона и дълго гледа мрачната заради първите есенни мъгли природа. Мрачен беше целият свят, мрачно беше и в душата й…
Влезе вътре и седна в голямото кресло между леглото и балкона. Наситеният с чудесен свеж дъх ветрец отвън се смесваше с особения мирис на стаята. Пред очите й се заредиха спомени за щастливо изживените часове тук и изведнъж силни ридания почти я задушиха.
На вратата се почука и госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е готова. Аделхайд промълви едно „благодаря“, скрита зад завесата на леглото. Изми набързо лицето си, за да заличи следите от сълзите. След това вдигна високо глава и с гордо изправена походка слезе за последната вечеря в Бьорндал. Изненада се, когато видя, че тази вечер масата е сложена в старата зала. Тук не се бяха хранили нито веднъж досега и тя се питаше какво може да означава тази промяна.
Баща й и Стария Даг седяха близо до огнището, в което нямаше силен огън, защото дните бяха още сравнително топли. В него горяха борови клонки, чиито пламъци правеха по-уютна тъмната зала, осветена със запалени свещници, поставени на масата. Младия Даг стоеше изправен до един от двата прозореца.
С вечерята в чест на тяхното отпътуване трябваше да почетат и паметта на капитан Клинге. Масата беше подредена тържествено, като за празник, с най-красивите покривки и най-скъпите сребърни прибори. Между сребърните свещници проблясваха няколко кани с червено вино.
Очакваха единствено Аделхайд и когато тя се появи, веднага се преместиха около масата. Стария Даг седна на висок стол с гръб към прозореца. Срещу него се разположи майорът, а от двете му страни седнаха Аделхайд и Младия Даг.
Стария Даг заговори. Почете паметта на капитан Клинге, припомни хубавите дни, които бе прекарал с него, и благодари на Баре и Аделхайд за това, че с присъствието си бяха облекчили самотата му. Вдигнаха чашите и Аделхайд също трябваше да пие от виното, но когато допря устни до чашата, стори й се, че пие от собствената си кръв.
Майорът от своя страна пиеше, без да се въздържа, защото знаеше, че в празнични случаи може да си позволи това удоволствие. И Стария Даг изпразни чашата си няколко пъти — нещо, което не беше в неговите привички, — но изразът на дълбока сериозност, който се четеше в погледа му, не изчезна.
Защо бе заповядал тържествената вечеря да бъде в старата зала? За да си припомни споровете с Бога и тежките битки, които беше водил със себе си тук? Или в памет на онази дълга нощ с капитан Клинге, когото едва тогава бе опознал напълно и оценил по достойнство? Бедният Клинге! Когато се бе залежал, Даг прекарваше дълги часове до леглото му и те имаха достатъчно много време да обсъдят възгледите си за живота и смъртта.
Разбиранията му за смъртта бяха претърпели промяна. За Даг смъртта не беше вече едно целенасочено наказание, както му се струваше тогава, когато тя засегна неговия дом и за кратко време го лиши от всичките му близки, а основание за неговото личностно прераждане. Нито един от скъпите на сърцето му близки не бе живял и не си бе отишъл от този свят напразно. Всеки от тях с живота и смъртта си беше му завещал безсмъртен пример, който издигаше душата му. Чувстваше как всички онези, които бяха изчезнали, вървят редом е него и го подкрепят в мисията, която си беше избрал — да постигне свободата като издигне душата си високо над материалните блага.
Хората с големи сърца — мислеше той сега — не преминават безцелно и напразно през живота. Със своята свенливост и скромност кротката Дортея бе оставила спомен, който не бе останал безплоден. Старият Клинге, който се беше превърнал в един беден самотен скитник, и който бе дошъл тук да завърши дните си, бе провокирал у него мисли, които също го доведоха до духовна промяна.
Въпреки това той, който бе упражнявал власт на самодържец върху цялото си владение, който и в момента председателстваше тържествената вечеря, почувства тази вечер същата самота, която бе открила някога у него Дортея.
Който е свикнал със самотата, трудно може да се спаси от нея.
Еднакво свенливи и горди, Аделхайд и Младия Даг също мълчаха замислени. Едва се докосваха до многото поднесени ястия, от които майорът хапваше на воля.
Стария Даг отново насочи внимание към сътрапезниците си. Обхвана го силно желание да изпълни мечтите им. Той беше човек на действието и начинанията му никога не бяха оставали недовършени.
Неотдавна той бе направил няколко добри сделки в селото в равнината, бе предприел някои подобрения там, а също и в имението, дребни, без особено значение неща. А тук, до самия него, едно много по-голямо щастие чакаше отдавна да бъде осъществено.
Неговият син ще наследи целия имот и относно това той беше напълно спокоен. Но от Коледа насам Младия Даг се бе променил.
Когато се разходи заедно с Аделхайд онази сутрин, разбра, че тя страда отдавна и че крие някаква тайна. Тази вечер не му беше никак трудно да направи необходимата съпоставка и да заключи, че и двамата се измъчват от едни същи чувства.
Наля си чаша коняк и я изпи наведнъж. Много работи в живота си бе извел до благополучен край, но никога не му се бе случвало да се намесва в сърдечни въпроси. При тази мисъл се усмихна едва забележимо. Въобще не се чувстваше способен да уговаря сватби. Дори собствената си женитба не беше съумял да постигне, а бе оставил на Терезе да направи първата стъпка.
Изгледа чистото и решително лице на сина си и разбра, че ще му е необходима известна смелост, за да се намеси в онова, което беше чужда, не негова тайна. Студеният и горд израз на Аделхайд никак не го насърчаваше.
За Стария Даг предложението за женитба имаше характер повече на молба. Не беше свикнал да си служи с необходимите за подобен случай думи, а и те изобщо отсъстваха от речника му. Наля си втора чаша коняк и се замисли, преди да я изпие.
После се наведе бавно над масата. Посребрените му къдрици падаха над ушите, острият му нос сякаш се удължи още повече и очите му се скриха напълно под гъстите вежди. След това още по-бавно вдигна глава и сега лицето му имаше израза, който придобиваше, когато господарят на Бьорндал трябваше да вземе големи, тежки решения, готов сякаш да се хвърли напред в страшна буря. Той се изправи, внушителен и едър, а зад него сянката му се издигна до тавана.
Изкашля се, за да изчисти гласа си.
— Какво ще кажеш за това, майоре — рече той, — че младите хора тук не са казали и дума за това, че са влюбени?
Три изумени чифта очи се взряха в Стария Даг — всичките едновременно и неразбиращо. Първа се окопити Аделхайд. Тя сведе поглед и наведе лице, когато то пламна, а после пребледня. Следващ беше Младия Даг. Той също наведе лице, когато топлина заля обветрените му страни. Беше силно смутен и не можеше да разбере как неговият баща се бе решил на подобна безумна постъпка. От какво бе продиктувана тази безумна постъпка? Следващото нещо, което очакваше да се случи, беше, горда като кралица, госпожица Баре да напусне стаята, а майорът да се изправи и да я последва. Всичко щеше да се срути. Но нищо не се случи. Недоумяващ, майорът гледаше ту Стария Даг, ту дъщеря си, ту младия Даг.
— Какво е това, което чувам? — рече накрая той. — Възможно ли е? Какво, Аделхайд, вярно ли е…
Езикът му беше надебелял от вълнение и от изпитото вино, но той не преставаше да пита.
Аделхайд не отговори. Наведе се ниско над масата.
Очите на Стария Даг бяха тихи и тъмни, но в тях проблесна весело пламъче. Той, господарят на всички в имението, не можеше да допусне да се разделят двама млади влюбени, без да се намеси. Трябваше да помогне на сина си, както помагаше на другите. Спомни си, че навремето, когато беше на годините на своя син, беше също толкова див и свенлив. Да, добре беше направил, че бе заговорил.
А ориста на Аделхайд Баре? Какво щеше да се случи в Бьорндал?
Майорът се втренчи в единия, после в другия и си помисли какво голямо значение имаше това събитие за дъщеря му… и за него. Но не можеше да си позволи да проумее това. Животът му никога не се обръщаше към по-добро.
Стария Даг вдигна чашата си.
— Да пием за младите! — рече той.
Всички пиха и станаха. В такива моментни се казват поздравления, но всичко бе станало така внезапно и неочаквано, че никой не се сети да го направи.
Аделхайд едва благодари за вечерята и желаейки да остане сама няколко минути, за да събере мислите си, излезе от залата.
Какво се беше случило? Дали няколкото думи на Стария Даг бяха заличили страданието й? С помощта на каква магия той бе научил онова, което беше скрито дълбоко в сърцето й и за което тя си мислеше, че никой не подозира? И дали е вярно, че Младия Даг я обича?
Зави й се свят и за малко не падна върху първите стъпала на стълбището, което водеше към нейната стая. Затова трябваше да си почине малко. От залата в дъното се чуха стъпки. Беше Младия Даг.
Той също бе пожелал да излезе и бе изчакал, за да има време тя да се прибере в стаята си. И сега, като я видя на стълбището, спря неподвижен и смутен.
Аделхайд бавно се обърна и го погледна. Да, той беше, но лицето му се беше помрачило като буреносен облак. Значи, не беше вярно, че я обича?
Даг най-сетне се беше съвзел:
— Не бива да ми се сърдите — рече той. — Нямам вина. Баща ми просто си е измислил това.
Аделхайд отвори очи, в погледа й имаше смъртен ужас.
— Значи, това не е вярно? — едва прошепна тя.
— Кое не е вярно? — попита той.
— Това — че ме обичате?
Гласът й се задави в сълзи.
— О… това е вярно — рече Даг, като засрамено момче.
Аделхайд се беше отпуснала върху парапета на стълбището, но при последните думи на Даг веднага се изправи гордо както винаги и слезе едно стъпало, за да се приближи до младия мъж. Само една свещ осветяваше помещението. Изправена и съсредоточена, тя застана пред него, затвори очи и наведе главата си назад. Пламъкът на свещта я осветяваше цялата и позлатяваше лицето й.
Даг стоеше като омагьосан. Гледаше я и трепереше, да не би видението да се изпари. Наведе се над лицето й и без да я докосва с ръце, целуна устните й. След това се обърна и излезе.
Аделхайд остана като вкаменена на същото място, без да разбира много добре какво се бе случило. Но сега вече знаеше, че Даг я обича. Той й каза това, тя още чуваше думите му. Признанието си той бе подпечатал с целувка тук, на мястото, където го бе видяла за първи път.
Всички грижи, тревоги и тъмни облаци в живота й се пръснаха като роса на слънце. Как бързо се бе променило всичко! Очите й се напълниха с горещи сълзи и тя побърза да се качи в стаята си.
Но защо да се усамотява тази вечер и да плаче? Все пак колко по-добре щеше да бъде, ако можеше да облекчи сърцето си, което преливаше от щастие… Бавно се върна назад.
В старата зала Стария Даг пушеше и разговаряше весело с майора. Нов израз беше преобразил чертите му, неговият проницателен орлов поглед беше станал по-мек след трудната борба, която беше водил в себе си и от която излезе с чест.
На вечерята, в минутата, когато намисли да съедини младите, той разбра какво му струва тази стъпка. Привичката да управлява беше толкова здраво вкоренена у него, че предчувстваше, че ще му бъде много трудно да живее заедно със задомения си син. Защото управлението на имението и на всички останали имоти и парични средства ще трябва вече да дели с него.
В Стария Даг се разрази битка между голямата обич, която изпитваше към сина си, и необходимостта да ограничи своята власт. Беше сериозна битка, но не трая дълго. Така ясно поставен въпросът, го накара да се засрами. Колко тъмна понякога е човешката душа, помисли си той. И въпросът бе разрешен.
Сега той почиваше, доволен от добрината, която беше сторил, като се бе решил да каже дръзките думи по време на вечерята. Да, занапред неговият син ще живее при него заедно с жена си, която беше толкова хубава, че човек се усмихваше от удоволствие винаги, когато я погледнеше. Самотата няма да му тежи вече и понеже щеше и без това да се наложи един ден синът да поеме грижа за всичко и да обезпечи бъдещето на рода, не е ли време да започне още сега?
Бе изпълнил дълга си и бе спечелил големи победи през последната година. От всички господари на Бьорндал той бе постигнал най-много в извисяването на човешкото в човека.
Думите, които Ане Хамарбьо бе произнасяла неведнъж пред него, че родът му ще се издигне, докъдето въобще може да стигне човек, тези пророчества сякаш бяха на път да се осъществят.
Седнаха до огъня, Стария Даг и майорът. Младия Даг, както госпожица Аделхайд, беше излязъл навън до стаята си. Сега той се върна и седна в тъмното близо до прозореца. Навън валеше. Дъждът беше връхлетял изненадващо в есенната нощ и човек се чувстваше приятно и сигурно, че си е вкъщи.
В съседната стая се чуха леки стъпки и похлупакът на пианото бе вдигнат. Аделхайд засвири. Скръбни тонове, светли тонове, силни, вглъбени звуци, топли като кръв. След това тя влезе в залата, за да им пожелае лека нощ, изправена, с тържествуваща красота.
Стария Даг бе седял и слушал всяка нота, която тя бе изсвирила — звуците се сляха с шума на дъжда отвън и призоваха в душата му всички скъпи спомени.
Той се изправи, когато тя се приближи, но Младия Даг не се осмели да се приближи към него. Стария Даг разтвори ръце и я притегли към широките си гърди. С твърдата си длан той я погали нежно и прошепна до ухото й:
— Дъще моя…