Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (30)

30

Беше се раззеленило по хълмовете на имението, пърхаха пеперуди навсякъде, но зад стените на стария Бьорндал някой бавно гаснеше. Беше старият капитан Клинге. Лекарят, когото бяха извикали от града, му даде най-различни прахове и капки, но безрезултатно. На тръгване той рече на Стария Даг:

— Сигурно скоро ще има погребение.

 

 

Аделхайд Баре се разхождаше по градските улици, както правеше често това лято. Поздравяваше с усмивка познатите си, които срещаше. Дори може би беше по-усмихната отпреди, горда, че е скрила мъката си.

Аптекарят я посещаваше в дома на майора. Сега идваше често и не преставаше да й засвидетелства вниманието си, с усмивка на влажните си устни.

По Коледа Аделхайд беше гостувала на място, наречено Бьорндал. В нея се беше зародила мечта, но съдбата й измени. Мъжът, когото беше обикнала, дори не се бе сбогувал с нея. Тя имаше орис, подобна на тази на майка й, както и на останалите жени от рода й.

Аптекарят идваше в дома им, а тя се опитваше да го приема вежливо. Беше богат, а нуждата, в която живееха, я караше да мисли за баща си и за себе си, защото времето й минаваше. След като се убеди, че ще се ожени за нея, аптекарят не бързаше да определи ден за сватбата. Обичаше ергенския си живот и не се решаваше да му сложи край.

Сърцето на Аделхайд беше имало трудните си моменти, но бавно се беше поуспокоило. Започна да се усмихва на хората фалшиво. Но зад гърба й, й се присмиваха.

Баща й беше стар и беден, но продължаваше да се весели в компанията на приятели. С охота разказваше навсякъде в града за всичко, което се беше случило. Затова хората знаеха къде той и дъщеря му бяха прекарали Коледа — дори знаеха повече, защото майорът добавяше към разказа си по малко от тук и от там. От уста на уста, доукрасени още повече, неговите думи плъзнаха из града и младите жени започнаха да мечтаят за младия господар на Бьорндал, когото Баре беше описал като приказно красив и смел млад ловец.

Из салоните се шушукаше и затова Аделхайд изглеждаше особено разсеяна на зимните приеми, като едва отговаряше на въпросите, които й задаваха. Амбициите на това момиче бяха огромни, но ето че бе слязло от облаците! В старите и богати семейства на земевладелци не е никак лесно да влезе момиче, пък било то и от добро семейство, което няма и талер.

Аделхайд беше излязла да се поразходи и да купи нещо за ядене. Лятото беше чудесно дори в града. И в тъгата, която лежеше на душата й, тя си спомняше за други летни дни, които й бяха донесли радост и които я бяха карали да тръпне от щастие.

Връщаше се към къщи и гледаше разсеяно тревата, която растеше между камъните, и разцъфналата градина на съседа. Гледаше, без да вижда, защото мисълта й беше другаде. Зад нея куцаше един стар пощенски раздавач, който носеше чантата си през рамо и едно писмо в ръка. Когато стигна пред външната врата, Аделхайд се обърна и той й подаде писмото — едно писмо за майор Баре.

Постоя дълго при прозореца в салона с писмото в ръка. И тогава забеляза най-после, че действително небето е синьо и градината на съседа — цялата разцъфнала.

Това писмо не беше като онези писма със знаците на армията, които баща й получаваше често. Пликът беше надписан с големи, украсени букви, вероятно от ръката на човек, който не пише често. Това писмо не беше от някого от техните близки познати. Внезапно тя се сети за писмото, което получиха преди Коледа и което стана причина да преживее от шест месеца насам цяла вечност от радости и мъка.

Намери си занимания из къщи, но те не й помогнаха да забрави белия плик. Най-после баща й се прибра. Аделхайд най-напред сложи масата и после му каза за писмото, защото някаква смътна тревога я караше да отлага. Накрая му го подаде.

На свой ред той започна да го обръща в ръце и никак не бързаше да го отвори, защото имаше един дълг, чийто срок за изплащане беше настъпил. Най-после взе един нож от масата, разряза плика и зачете писмото.

Едва прочете няколко реда, спря, погледна Аделхайд и рече развълнуван:

— Трябва да заминем веднага. От Бьорндал ни известяват, че старият Клинге е на смъртно легло.

Аделхайд наведе глава.

— Ще ни чакат на мястото, където ни чакаха тази зима…

Стори й се, че тези думи на баща й идваха от много далече. Вкопчи пръсти в ръба на масата и почувства ледени тръпки.

Значи ще види още веднъж, за последен път, скъпото място на своите мечти? После, след като погребат капитан Клинге, пътят за Бьорндал ще й бъде затворен завинаги.

 

 

В имението пристигнаха привечер. Слънцето залязваше зад горите на запад. Природата се опиваше от мириса на цветята, който топлият ден беше засилил.

Пристигането на майора предизвика у болния капитан вълнение, което доизчерпи жизнените му сили. През същата нощ капитан Клинге почина.

Вестта за смъртта преустанови всяка работа в имението до погребението. Не се чуваше никакъв шум, никакво движение.

Младия Даг, който беше там първата вечер, изчезна до деня на погребението.

Двама далечни роднини на Клинге дойдоха да изпроводят тленните му останки. Във вътрешната стая беше сложен традиционният обяд, на който присъстваше и свещеник Дидрих. Около наредената маса креслата бяха поставени на голямо разстояние едно от друго. Стария Даг, майорът и свещеникът говориха един след друг за добродетелите на покойния. Даг говори със сериозен и твърд глас, а майорът — разчувстван и със затрогващи слова.

Всички коне на имението бяха впрегнати, за да отведат множеството в църква. Дошлите от Хамарбьо и от селото образуваха голямо шествие, което следваше останките на стария капитан.

На другия ден Баре съобщи, че той и дъщеря му ще се върнат в града заедно с роднините на покойния.

— Ще ви бъда много признателен — му рече Стария Даг, — ако останете в Бьорндал по-продължително време. Така ще ми помогнете да понеса първите дни на моята самота след смъртта на капитана.

За Баре това предложение дойде тъкмо навреме. Така той и Аделхайд щяха да прекарат няколко дни от лятото на чист въздух и щяха да спестят малко от оскъдните си средства. Не отговори веднага, за да си даде вид, че мисли. След това благодари на Даг и му каза, че ще остане и ще пише на един от другарите си от войската да свърши някои от неотложните му работи.

Настроил се с готовност за един по-продължителен престой в Бьорндал, майорът с удоволствие приемаше да се възползва от удобствата и удоволствията, които му предоставяше стопанинът на имението. Двамата с Даг се разхождаха по пътищата, през пасбищата и нивите до покрайнините на гората. И имаше какво да си говорят — за морала на хората, за новите нрави, за лов, за отглеждането на животните. Храната беше превъзходна, напитките идваха приятно охладени от зимника. В неделните вечери той се изкушаваше да си пийне повече, но без да прекрачва границата на благоразумието.

Дъщеря му живееше затворена в себе си и се движеше като насън. Както винаги държеше главата си гордо вдигната и се стараеше да се усмихва очарователно на всички и все пак изглеждаше бледа и невесела. Ако се случеше Младия Даг да се върне от горите и да вечеря заедно с тях, цялата се разтреперваше под неговия поглед.

Познаваше най-хубавите места на имението и обичаше да се разхожда из тях — в градината с рози, по пътеката сред посинелите от цвета на конопа ниви и в ливадите, които граничеха с гората. Имаше едно място, което през лятото беше като храм на зеленината. Там листата на брезите потрепваха над посребрените и блестящи като коприна дънери, а под тях меката трева беше осеяна с най-различни цветя. Аделхайд сядаше там и зарейваше поглед далеч над селото. Сама с мислите си, мечтаеше часове наред за най-голямото щастие в света: да живее с този, когото обича, да се радва на спокойствието, което ще й даде богатството след толкова години на недоимък, да изпитва радостта, че се намира начело на едно голямо и хубаво имение и да чувства около себе си обаянието, което щеше да й създаде това положение. „Един селяк“ — щяха да се опитват да злословят за Даг, но достатъчно щеше да бъде той да изправи високата си и гъвкава снага и да погледне със своя умен и решителен поглед, за да се изпарят веднага всички хули. Тогава щяха да разберат, че не се е продала за богатството му, а че е трябвало да го заобича, че не е могла да не го заобича, защото никоя жена не би могла да му устои.

Когато напускаше това вълшебно място, всичките й хубави мечти изчезваха и тя се примиряваше със съдбата си. От Коледа насам беше свикнала да мисли, че Бог я бе довел в Бьорндал и й бе показал царството, към което отдавна се стремеше нейната гордост, за да може след това да изпита най-дълбоко унижение, като стане съпруга на аптекаря, на който щеше да се продаде. Не можеше да се освободи от мисълта, че Бог я наказва за нейната и на нейния род надменност. Занапред щеше да живее само със спомени. Дните й щяха да се изнизват покрай нея един след друг. Рано или късно, всичко щеше да приключи.

Младия Даг пребиваваше повече време в гората, докато в имението се появяваше твърде рядко. От Коледа той носеше в себе си образа на Аделхайд, който го следваше навсякъде и не му носеше никакво спокойствие. Сред треската на лова през деня успяваше да я забрави, но когато вечер се довличаше смазан от умора в колиба или под скалист склон и запалеше огън, тя пак се появяваше в неговите пламъци, гордо стъпваща под кръстосаните мечове със своята зашеметяваща усмивка. И когато се установяваше под елите и заспиваше, тя идваше в сънищата му — висока и красива, с топла усмивка, очите й бяха невероятно умни, а вратът й — гордо изправен.

Никога нямаше да се ожени за нея, защото никой не бе достоен за нея, нито той, нито някой друг на този свят.

Измъчваше се и понякога го обхващаше внезапен порив да се върне в имението, за да я да види дали наистина беше толкова красива и всеки път се връщаше назад. А госпожица Аделхайд се мъчеше да изглежда още по-горда, за да не позволи на света да види колко скромна е вътрешно. И Младия Даг беше първият, който се заблуди от това, което тя показваше отвън.