Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (3)

3

Свещеникът и старецът влязоха в тъмно преддверие с две врати. Младежът отвори вратата вдясно, мина през една стая и следван от двамата мъже, ги въведе в голяма зала.

Изразът на лицето на свещеника показваше нарастващо учудване. Този дом беше различен от жилищата в другите имения. Тежки греди крепяха ниския таван, дървената облицовка на стените беше здрава и лакирана. На едната стена имаше малък прозорец с множество квадратни стъкла, които искряха на слънцето. Отсреща се виждаше украсена с дърворезба врата, а на съседната стена — друг прозорец, подобен на първия, през който слънчевите лъчи падаха косо върху една маса, на която имаше Библия и още една книга, няколко подострени гъши пера и керамична мастилница.

Свещеникът се удиви. Тези хора изобщо не приличаха на варвари. Колко селяни по това време можеха да четат Библията и някоя друга книга, а също и да пишат…

Всички мебели в залата бяха масивни и украсени с дърворезба. Високо по стените, в сянката на гредите, блестяха старателно лъснати хладни оръжия.

Свещеникът и старецът от Бьоркланд се спогледаха учудено.

Вратата се отвори и в залата влезе снажен мъж. По приликата, която се забелязваше между него и момчето, можеше да се заключи, че е негов баща. Но лицето му беше по-мургаво, твърдо и безстрастно. Върху него сякаш бе невъзможно да се появи израз на мъка или радост заради проявяваната поколения наред упорита твърдост и решителност.

Свещеникът, стъписан, не успя да изрече предварително подготвените думи, с които желаеше да обясни набързо и авторитетно молбата, която ги бе довела тук. Дори му бе трудно да изложи самата молба.

— Можете да седнете тук — каза домакинът на свещеника и му посочи едно кресло, а той се настани върху една пейка, до която слънчевата светлина не достигаше.

Свещеникът седна, оглеждайки човека до стената, но не смееше да заговори.

Междувременно слънцето се скри зад облак и в залата настъпи мрак. Свещеникът се почувства твърде смутен в тази голяма и тъмна зала, приет така хладно от стопанина.

Въпреки това направи усилие и започна да разказва за нещастието, сполетяло ги в селото в равнината, за посещението в Хамарбьо и как там ги бяха насочили да се обърнат към него. Накрая той помоли господаря да окаже помощ или да убеди други планинци, които да слязат в селото в равнината и да сложат край на сполетялото ги бедствие, да спрат набезите.

Тургайр, така се казваше господарят на Бьорндал, седеше и слушаше разказа на свещеника. Той мълчеше и на свещеника се наложи да продължи да говори, като започна да излага и други доводи. Рече, че християните трябва да си помагат в нужда и че е възможно да дойде ден, в който да се наложи хората от селото в равнината да се притекат на помощ на планинците.

Тургайр Бьорндал вдигна бавно глава, погледна свещеника в очите и проговори:

— Нямаше нужда да ми напомняте моя християнски дълг. Никога, по никакви причини, ние от север не сме молили помощ от живеещите на юг. Успяваме да се справим сами с трудностите и така трябва да е с всеки човек.

Свещеникът се надигна и заяви, че ще му плати за труда, ако се съгласи да отиде с тях. Користен, както всички в селото в равнината, той смяташе, че предложението му може да привлече Бьорндал.

Тургайр също стана и се обърна с лице към прозореца, сякаш бе решил да надникне навън, въпреки че през дебелите матови стъкла не можеше да се види нищо. След малко се изви рязко към свещеника и каза:

— Имаме няколко мечки и тук, които да ни създават достатъчно грижи, така че изобщо не ни се налага да ходим да ловуваме в южните райони.

Тези думи накараха свещеника да проумее, че му остава само един изход: да забрави гордостта и сана си и да моли за помощта на Бьорндал в името Божие. Започна още по-трогателно да разказва за неволите на паството си, за неговите усилия, неуспехи, страхове; описа звяра, златисточервената му козина, пламтящите зелени очи, силата и свирепостта му, които сееха ужас.

Тургайр отново се обърна към прозореца, но когато свещеникът започна да описва цвета на козината на мечока, рязко се обърна към него и го изгледа продължително.

Господин Дидрих почувства как стоманеносините очи го пронизват.

Известно време го гледаше така, после погледът му се премести върху една от стените, където беше окачена една едрокалибрена пушка, почистената цев на която блестеше заплашително. След това се върна при прозореца, отвори го широко и се загледа продължително навън.

Бледото есенно слънце осветяваше хребета на хълма.

Погледът му бе загубил своята острота и каменното му лице отново бе станало хладно и безстрастно. Върна се при пейката до стената, намираше се близо до прозореца, чиито стъкла още златееха от косите слънчеви лъчи. Сложи лакти на коленете си и подпря глава на свитите си юмруци.

Свещеникът бе млъкнал и сега се страхуваше да продължи разказа си, защото не можеше да осъзнае с кои от думите си толкова бе разгневил Бьорндал.

Тургайр седеше неподвижен, но скулите му трепереха и неочаквано няколко думи се изтръгнаха от устата му. Сякаш на себе си, с нисък и глух глас той произнесе:

— Бащата на моя баща умря…

Замълча за малко. Свещеникът го погледна учудено. Старецът от Бьоркланд погледна тревожно към вратата, за да е сигурен, че пътят за бързо отстъпление е свободен.

— Умря — повтори Тургайр, — разкъсан от мечка.

Свещеникът започна да проумява и затаи дъх. Старецът от Бьоркланд се приведе напред със зинала уста.

— Баща ми умря… разкъсан от мечка…

Старецът от Бьоркланд въздъхна дълбоко.

Тургайр продължи с известно усилие:

— Имах брат… той също, нападнат от мечка, почина скоро подир това…

Бьорндал отново продължително замълча. Свещеникът изглеждаше вкаменен. Зад него придружаващият го старец беше с отворена уста и със стиснати очи, от които бяха потекли сълзи.

Тургайр продължи с още по-тих глас отпреди:

— Имах трима синове… От тях ми останаха само двама. Миналата година, макар че му бях забранил, най-големият отиде на лов за мечки и… не се върна повече… Беше много млад…

След всяка дума той спираше и последната се откъсна от устата му като въздишка. За двамата му слушатели този разказ звучеше като древна сага.

— Бащата на моя баща — продължи той, като леко се изправи, — уби седемнадесет мечки и последната от тях го затри. Козината й беше ярка, от едната страна червено-кафява, дореста като на кон…

Свещеникът вдигна очи и раздвижи неспокойно ръцете си, а устните на стареца трепереха.

Тургайр продължи с нисък, едва доловим глас:

— Баща ми също уби седемнадесет и последната от тях го погуби… И тази мечка беше с козина, дореста от едната страна. Тук, в имението, имаме две кожи с такъв цвят. А върху всяка от тях бе пренесен трупът на убит мъж.

Докато той говореше, слънцето се скри, тъмнината в стаята стана по-плътна и това засили настъпилата в нея тежка атмосфера.

Тургайр се надигна, погледна към прозореца и каза твърдо следното:

— Убих шестнадесет мечки и спрях да ходя на лов. Но ако мечокът, за който говорите, е с козина, каквато казахте, сигурно е от рода на същите опечи, които убиха моя баща… и моя дядо… така че трябва да отида. Доколкото разбрах, мечокът, който тормози вашия край, е възрастен и не му остава още дълго да живее. Може би ще стане същото и с мен…

Свещеникът понечи да каже още нещо, но не намери подходящите думи след този неочаквано драматичен обрат на разговора.

Тургайр им предложи да се върнат у дома, като ги увери, че ще ги последва скоро. Ако искали да хапнат, преди да си тръгнат, щели да им предложат каквото е необходимо. Но двамата мъже нямаха никакъв апетит. Станаха и излязоха мълчаливо.

По целия път на връщане не изрекоха нито дума и когато се прибраха, никой от тях не каза никому нищо за онова, което бяха чули в Бьорндал.

 

 

Рано на следващия ден един мъж слизаше от север към стопанството с широки, леки и твърди крачки. Главата му беше високо изправена върху едрите рамене. Периферията на плътно прилепналата му шапка беше спусната над очите, за да ги предпазва от слънцето. Късата му до над коляното връхна дреха беше разкопчана и под нея се виждаше жилетка от тъмна кожа. Панталоните му бяха пристегнати над коленете с гетри от кръстосващи се кожени ленти, а краката му бяха обути с леки обувки.

На едното си рамо бе преметнал кожена торба, а на другото — пушка. На колана му отляво се забелязваше къс и широк нож, сложен в майсторски изработена кания. Водеше две сиви кучета с каишка.

В тази ловджийска екипировка, поизбеляла и захабена от много ловувания из гори и скалисти местности, нямаше особена изисканост. Единствено яката и маншетите на ризата бяха ослепително бели, а сребърните копчета на жилетката — излъскани до блясък.

Това беше Тургайр Бьорндал.

Изненадан, че го вижда без дружина, свещеникът го попита сам ли ще отиде на лов за мечока.

— Не — рече Тургайр, — с мен са пушката и кучетата ми.

Лицето му беше сурово, а хладният му тон отказа свещеника да продължава повече разговора.

Тургайр искаше да научи дали снощи свещеникът беше чул нещо повече за мечока след ходенето си до Бьо, но свещеникът нямаше новини.

Тургайр тръгна.

Погледът на свещеника дълго време го следваше.

 

 

След невероятния страх усещане за безопасност се възцари над селото.

От стопанство в стопанство се разнесе вестта за стрелеца, който беше излязъл на лов. Двамата, които го бяха довели, не бяха разказали нищо за това, което бяха чули или почувствали, но старецът от Бьоркланд не успяваше да се сдържи и неспокойното му поведение караше хората да мислят, че дяволът се беше вселил в този мечок. Това, че стрелецът беше сам и притежаваше куража, който нямаше никой друг, затвърди убеждението, че зад това се крие магьосничество.

Бабичките мърмореха какво ли не. Говореха за пламнало небе и за кървав меч нощем, за яркозелените очи на мечока, зелени от отрова и злоба, за разкъсаните му слабини, когато сатаната проникнал в него, както и за ловеца, дръзнал сам да го срещне, защото имал магически талисман в торбата си, а в пушката си — адски камък и щял да стреля със сребърен куршум.