Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (27)

27

Уречените ден и вечер дойдоха.

Потъналият в пот Сивер Бакпе се опитваше да удържи на място буйния Бамсен, докато госпожица Аделхайд и Младия Даг се настаняваха в шейната. Младия Даг обичаше бързите коне. Самият Стар Даг с помощта на госпожица Крюсе зави Аделхайд в кожите на шейната, за да не й е студено по пътя. Освен това беше накарал младежа да пийне чашка коняк, за да се чувства по-добре на вечерния студ и да придобие по-голямо желание за танци. Имаше специално мнение по този въпрос.

Аделхайд беше с кожух, разкопчан около бялата й шия, устата й беше усмихната, а очите — големи и добри. Младия Даг й хвърли поглед и извърна очи, но след това отново я погледна, с предизвикателни и закачливи заради алкохола очи. Беше студено, но в шейната чувстваше топлина от френския коняк в кръвта си, което се предаде и на госпожица Аделхайд. Топлината беше в очите й.

Тя го погали с очи, докато той слагаше ръцете си отгоре и взе поводите. На лицето му беше изписана респектираща властност. Шейната полетя сред сребърен облак от снежен прах, дворът, дърветата и стълбовете на голямата външна врата за миг изчезнаха от очите на Аделхайд. Тя погледна младия мъж до себе си, който, наведен напред, държеше здраво поводите. Кожената му шапка беше килната назад, яката на кожуха — разкопчана и така лицето му оставаше съвсем открито и със своите чисти и решителни черти сякаш пореше въздуха. Тя се питаше дали на него дължеше увлечението и възторга си, или на обстановката и охолството на този нов за нея живот. Не, той, само той я караше да се вълнува толкова силно, а всичко останало беше само тих съпровод на прекрасната песен, която, изпълваше сърцето й.

В Даг бяха нахлули противоречиви чувства на възхищение и тъга, когато я видя в залата готова за път. Никога досега не бе му се струвала толкова красива и очарователна. Как можеше да повярва, че ще бъде до него? Тя беше видение от друг свят, което скоро можеше да изчезне неусетно.

Къде се намираше и за какво мислеше? Бяха влезли в селището. Неусетно.

В двора на Боргланд имаше редици шейни. Имаше светлина отвсякъде, с фенери в ръце обикаляха заети слуги. Даг зави безупречно и спря шейната, която бе поета от конярите. Силуетите на увити в кожи жени се виждаха на фона на осветения вход с високи врати. Те се упътваха направо на горния етаж, за да се освободят от връхните си дрехи и да сменят ботушките си с бални обувки. Мъжете събличаха кожусите си в преддверието. Даг също остави кожуха си и се огледа. Заобиколен от натруфени офицери и жени в полупрозрачни рокли, Даг чакаше госпожица Баре. Струваше му се, че се намира между сенки в нов, непознат и чужд за него свят.

Какво търсеше той, Даг Бьорндал, в залата на Боргланд? Враждата, от която беше пострадал неговият род, тъкмо на това място се бе проявила по най-непосредствен и красноречив начин. Това му беше известно много добре.

Да, вечерното облекло го измъчваше, яката с широката вратовръзка чувстваше като примка около шията си. Тази вечер всичко му изглеждаше недействително: този дом, тези непознати хора, облечени в странни облекла и жената, която чакаше. Какво търсеше тя в неговия живот — тя, която принадлежеше на този свят от мъже в униформи и жени в скъпи и пищни тоалети?

Всички жени, които минаваха край него, се обръщаха и мъжете се питаха помежду си тихо кой е този висок млад мъж. Някои от съседите го познаваха и удовлетвориха любопитството на другите. Обясниха, че идва от север и че е наследник на огромно богатство. Даг сякаш не забелязваше нищо.

В същото време една красива и с горда осанка девойка влезе в залата. Беше Елизабет фон Гал. Понякога се случваше Елизабет да види Даг в църква. Последния път, когато го съзря, беше пак в църквата тази Коледа. Беше далеч от нея, завит в кожуха си, и едва успя да го види.

Но сега се отправи с любезна усмивка към него и за пръв път можа да го разгледа отблизо.

Обзе я силно вълнение, което веднага се прояви на лицето й и допълнително я притесни. Наложи се да се подпре на облегалката на един стол, защото усети, че губи равновесие. Онзи, който заради една нейна фатална грешка беше загинал в Йомфрудал, единственият мъж, който успя да развълнува сърцето й и за когото не бе престанала да мисли, стоеше сега пред нея, по-висок, по-красив, по-светъл и също толкова горд и властен.

Елизабет се съвзе и му протегна ръка, която вълнението бе вледенило:

— Надявам се, че сте довели госпожица Баре — рече тя тихо с беззвучен глас.

— Госпожица Баре е горе — отговори Даг.

Дали той бе забелязал вълнението на Елизабет?

Известна му беше славата й на безчувствена жена, знаеше също така за спречкването й с Туре на онова увеселение, след което той загина. Затова беше нащрек и я наблюдаваше недоверчиво.

С голи ръце и рамене, вдигнала воланите на роклята си, Аделхайд слезе леко по стълбището и се приближи до тях. Елизабет я посрещна любезно, но с престорена сърдечност и тримата влязоха в салоните. Даг беше като зашеметен. Той беше виждал и по-рано Аделхайд във вечерна рокля, но сега за пръв път забеляза тържествуващия блясък в очите й, пламналите й от студа страни, полуотворените й устни, между които се показваха ослепително бели зъби и изпълнената й с очарование и гордост осанка, с която тя се бе научила да държи надалеч обожателите си.

Като в сън премина Даг през салоните, ярко осветени от полилеите и аплиците, чиито светлини се отразяваха в големите огледала. Скоро Аделхайд срещна приятели от града и от Боргланд, на които представи своя кавалер. Той трябваше да поздравява, да се ръкува, да разговаря учтиво с новите си познати.

По някое време срещнаха един възрастен мъж с блестяща униформа. Беше полковник Фон Гал, могъщият господар на Боргланд. Той поздрави сърдечно Аделхайд и каза няколко любезни думи на Даг. По-късно, когато започнаха да поднасят грог — питието за добре дошли, той седна заедно с тях около една от многобройните маси, наредени в залите, и след като се осведоми за майор Баре, се обърна към Даг:

— Вие, северняците, изглежда въобще не сте засегнати от глада, който ни измъчва тук.

— Глад? — учуди се Даг. — Не знаех, че тук сте били постигнати от това нещастие.

Полковник Фон Гал го изгледа внимателно. Подиграваше ли се с него младият господар на Бьорндал? Но младият мъж беше така сериозен, че не можеше да се допусне да се е подиграл.

Фон Гал избърса челото си с леко разтреперана ръка. Чувстваше, че нещо го задушва.

— Баща ви здрав ли е — продължи той, — и може ли все още да управлява сам вашето имение?

Даг никога не беше и помислял, че може да бъде другояче. Затова въпросът на фон Гал го изненада и той се ограничи да каже:

— Да, баща ми се чувства много добре.

Полковникът наведе глава в знак на одобрително уважение, вдигна чашата си за здравето на младите и, след като се извини, че трябва да наобиколи и другите си гости, се отдалечи.

Аделхайд не можеше да се начуди на този любезен прием. Тя беше добила впечатлението, че неукротима омраза разделя двата могъщи рода и че заради това обстоятелство баща й и тя бяха посрещнати хладно от Фон Гал след коледната служба в църквата. И сега не можеше да разбере тази внезапна промяна.

Даг вдигна чашата си срещу девойката, докато с поглед галеше нейните заоблени рамене, усмихнатите й устни и светлосините й очи, които изглеждаха едновременно прозрачни и дълбоки изпод дългите й мигли. Гледаше я и не преставаше да мига, сякаш заслепен от силно слънце. Не, тя няма да напусне Бьорндал, той няма да го позволи, защото нямаше да може да го понесе!

В един от салоните засвири музика, последваха весели викове и ръкопляскания — танците започваха. Увлечени от множеството, Аделхайд и Даг минаха пак през преддверието и се изкачиха по стълбището, което водеше към балната зала.

Тя беше прочута в целия край. В една от стените изпъкваше висока и широка камина. От двете й страни имаше каменни бюстове, а отгоре — огледало и гербовете на предците на Фон Гал. По другите стени бяха окачени оръжия на датски и германски семейства, които са имали роднински връзки с тях, и галерия от хубави портрети, която завършваше с портретите на полковник Фон Гал и неговата съпруга — мразена в целия край.

Балът беше в разгара си. Много скоро Аделхайд и Даг бяха разделени един от друг. По едно време той я забеляза да се върти в прегръдките на един офицер. Това не беше изненада за него, защото въобще не се бе надявал, че тя ще танцува само с него и все пак му се струваше възмутително, че можеше да танцува с друг мъж.

Даг мина в друг салон, където по-възрастни гости бяха наобиколили маси с подредени върху тях освежителни напитки. Уедини се в най-отдалечения салон, където поднесоха на гостите грог. Някои от гостите, които бяха без компания, вдигнаха към него чаши за поздрав. Той стори същото, но цялото му внимание беше погълнато от онова, което ставаше в балната зала.

По-късно, когато бе обявена вечерята, Даг слезе заедно с другите на първия етаж, където се намираше трапезарията. Но едва се докосна до ястията и побърза да се върне в преддверието, откъдето минаваха гостите на път за салона за танци, защото музиката започна отново да свири. Не беше виждал Аделхайд от началото на приема и се надяваше, че и тя ще мине от тук.

Стоеше обърнат към вратата, когато нечия ръка го докосна по рамото. Обърна се и се озова лице в лице с Елизабет фон Гал. Тя му се усмихваше божествено, докато изричаше думите, с които някога се бе обърнала към неговия брат:

— Елате да танцуваме.

Даг не искаше да знае какво ще стане по-нататък. Мисълта му беше уморена от усилието да си отговори на толкова неясни и смътни въпроси, че в този момент му беше все едно дали и с кого ще танцува. Затова поведе госпожица Фон Гал към залата с танцуващите.

 

 

От сутринта на Рождество Елизабет не беше престанала да мисли и не можеше да се успокои. От цялата си душа намрази някогашната си приятелка Аделхайд. Защо беше дошла да прекара Коледа в Бьорндал? Там имаха обичай да празнуват много дни наред и Елизабет смяташе, че има нещо подозрително в това, че Аделхайд прекарва под един покрив толкова дълго време заедно с Младия Даг. Не, тя никога няма да допусне Аделхайд Баре да стане господарка на Бьорндал!

Недоверието и пренебрежението, които съществуваха все още по отношение на това имение на север, бързо щяха да изчезнат, ако тази млада жена се настани в него. Името, интелигентността, съобразителността и връзките й щяха да й отворят всички врати, които сега бедността й затваряше наполовина. С парите и ресурсите на Бьорндал тя щеше да бъде в състояние да направи чудеса! Тогава това могъщество щеше да засенчи самия Боргланд, а Елизабет и нейното семейство щяха да изпаднат от позициите си в обществото.

Тези тревоги на Елизабет бяха истинската причина, заради която тя бе настояла пред баща си да покани на бала и господарите на Бьорндал, у които гостуваха Баре и неговата дъщеря. В началото Фон Гал се изненада. Но скоро прие много благосклонно предложението на Елизабет.

Тя още не знаеше точно как ще трябва да действа, но се надяваше, че в края на краищата все ще намери начин да осуети тази женитба. Но ето че вечерта на бала настъпи и събитията взеха ход, който тя не беше си представяла предварително.

Преди всичко не бе поставила в сметката си вълнението, което я обзе, когато се намери срещу Даг, който приличаше така поразително на своя брат. Имаше същия ръст, същите черти, но още по-красиви и одухотворени от една вглъбеност, която липсваше у другия. Не го изпускаше от очи и скоро тъгата по другия, която продължаваше да носи в сърцето си, се превърна в копнеж по живия Даг. Мислите й се въртяха безредно, защото беше загубила обичайното си самообладание. Забравила бе също и задълженията си на домакиня, защото на всички, които я заговаряха, отговаряше разсеяно, с блуждаещ поглед.

Забеляза, че както неговият брат някога, и Даг не танцуваше. Той не се приближи дори до Аделхайд. Може би са се споразумели предварително, за да не дадат повод за одумки? Елизабет беше сигурна, че са влюбени един в друг. Не биваше да се колебае повече, налагаше се да отиде при него и да го покани да танцуват. След това ще види как трябва да постъпи по-нататък.

За тази вечер Аделхайд Баре беше подбрала тоалета си особено грижливо. Искаше да се възползва още веднъж от предимството, което й даваше балната рокля, защото раменете и деколтето й бяха особено красиви. Но сега желанието й беше да спечели само едно сърце. Изправена пред огледалото, тя почувства у себе си прилив на завоевателна енергия, каквато никога досега не я бе изпълвала с толкова настойчивост. Но когато се озова в залата срещу Даг, събраната пред огледалото смелост я напусна, както винаги, когато се изправяше пред него.

Първият танц за нея беше цяло наказание. Колко далеч беше мисълта й от танца и от нейния кавалер! Но трябваше да продължи без почивка, защото всичките й приятели и познати я канеха един след друг. Къде бе отишъл Даг? Не можеше да го види никъде. И колкото повече време минаваше и Даг не се вестяваше, толкова по-тъжна ставаше. Как бе могла да се заблуди, че е съзряла в погледа му искрица нежност?

След вечерята, когато танците се подновиха, я обхвана отчаяние. На този бал бяха пропаднали всичките й надежди и тя реши, че той ще бъде последният в живота й. Тази вечер ще се прости с мечтите си за щастие и никога вече няма да стъпи на бал или увеселение. Щеше да се усмихва до края на вечерта, за да скрие мъката в сърцето си. Тя продължаваше да танцува пред възхитените погледи на гостите, царица на бала за последен път.

Сред множеството премина бърз шепот, който върна Аделхайд към настоящето. Тогава тя видя Даг и Елизабет фон Гал да танцуват леко, сякаш не докосваха паркета. Наследницата на Боргланд бе вдигнала гордо глава и в светналия й поглед се четеше предизвикателно задоволство на победителка.

Аделхайд почувства, че ще припадне. Единствената слаба надежда, която таеше дълбоко в сърцето си — че вероятно Даг е безразличен към всички и може би затова не танцува с никоя, угасна.

Около нея се чуваше все по-настойчиво възхитения шепот на гостите на бала. Погледите на всички бяха насочени към двойката Елизабет фон Гал — Даг Бьорндал и впечатленията, които се споделяха, бяха само за тях.

Така значи, той беше чакал Елизабет през всичкото време, докато отсъстваше от балната зала. Нея обичаше! Как не беше се сетила за това по-рано! Те бяха съседи по имения! Единствено и само от ревност Елизабет я бе поздравила толкова хладно, след като я бе видяла да влиза заедно с Даг в църквата за коледната служба!

Отишла бе в Бьорндал, решена да завоюва щастието си, готова да се бори с всички, освен с Даг, и сега, в края на този бал, тя чувстваше, че колелото на съдбата й бе спънато и не можеше да продължи напред.

Въртеше се лудо, танцуваше непрекъснато и като в мъгла, виждаше как Даг танцува с Елизабет, която не преставаше да се усмихва загадъчно. Тя го гледаше в очите и говореше нещо весело, а младият мъж я слушаше и се смееше, като показваше ослепително белите си зъби.

Най-после дойде ред на танца със сабите, с който по традиция завършваше празникът.

Всички присъстващи офицери, от стария полковник до най-младия лейтенант, се наредиха в две редици едни срещу други, извадиха сабите си и ги кръстосаха високо. Светлината на полилеите се отразяваше в гладката стомана и в копринените рокли на дамите, които се бяха събрали заедно.

Коя от тях щеше да бъде извикана да мине първа под образувания от сабите свод? Коя ще бъде провъзгласена за кралица на бала? Чуха се имена, между които и името на Елизабет. Но скоро много гласове започнаха да произнасят настойчиво друго име, което беше подето от множеството, и най-после с единодушни възгласи Аделхайд Баре бе провъзгласена за кралица на бала.

Бледа от изненада и смущение, тя се отдели от групата на дамите и с премерена и лека стъпка мина първа под сключените саби. Когато стигна на другия край, офицерите се хванаха за ръце и в обширната зала се изви весел танц, съпроводен от звуците на стара популярна народна песен, която всички запяха.

Докато всички чакаха музикантите да засвирят последния валс, Аделхайд стоеше неподвижно сама и объркана с пулсиращи слепоочия и вкочанени крайници. На почтително разстояние от нея стоеше лейтенантът, комуто бе обещала този валс, и чакаше момента, за да я покани. Той бе танцувал много пъти с тази, която сега бе обявена за царица на бала, беше й шепнал същите думи на възхищение, които тя бе чула от всичките кавалери, с които бе танцувала тази вечер. Лейтенантът беше изпълнен с надежди и беше почти сигурен, че е спечелил сърцето й.

Както по-рано тази вечер, Даг беше седнал в един ъгъл на залата. Тази вечер беше най-тъжната в живота му. Но той беше танцувал и пил толкова много, че му се виеше свят и всичко заобикалящо го му се виждаше някак отдалечено и нереално. Усещаше само една тъпа болка.

Защо Аделхайд го пренебрегна така? Нито веднъж не се приближи към него. Не престана да танцува с всички тези мъже, които я обгръщаха през талията и я завъртаха по лъскавия паркет… Всички те бяха офицери в парадни униформи, накичени със злато и ордени… Той беше длъжен да знае, че тя винаги ще се харесва на мъжете от това общество, в което беше израснала и че беше съвсем естествено и тя харесва тези мъже.

Елизабет фон Гал му изрази съчувствието си, задето беше останал сам, дори се държа особено любезно и мило с него. Но защо думите й му се сториха някак двусмислени, неясни?… За какво искаше да му намекне?…

Лицето му придоби решителен израз и той се изправи. По дяволите Елизабет и нейните медени приказки! По дяволите тези аристократи в униформи! Сега ще видят те какво значи да се танцува! И Даг тръгна с твърда крачка към балната зала.

— Последният валс! — чу, когато влезе.

И с бързи стъпки, гъвкав като хищник, който е избрал жертвата си, прекоси залата.

При първите звуци на валса младият лейтенант, който седеше наблизо и наблюдаваше Аделхайд, стана и попристегна колана си. След това пристъпи към нея и се поклони в знак на покана. Аделхайд се канеше да стане с въздишка на примирение, когато един висок и решителен глас съвсем близо до нея произнесе името й:

— Госпожице Баре!

Тя се сепна и се обърна.

— Ще танцувате ли с мен този танц, последен за тази вечер?

Беше Даг.

Госпожица Аделхайд мигом забрави за лейтенанта и като в сън стана и тръгна след Даг. Сърцето й биеше силно, погледът й сияеше, усети как мигом цялото й същество се изпълни с радост и щастие.

Пое нежно ръката й, направи няколко крачки заедно с нея, след това я обгърна здраво с другата си ръка и я понесе шеметно напред.

Колко вихрено звучеше музиката при този последен танц! И как всичко бе окъпано в светлини — при този последен танц…

 

 

Бамсен се носеше гордо в тръс, а шейната пееше по пътя. Селото в равнината се скри зад тях.

Очите на Аделхайд бяха широко отворени. Горските ели бягаха край тях, звездите трепкаха отгоре, а тя още танцуваше в мислите си — единствения танц, може би последния за нея на земята.

Щом дърветата в края на гората започнаха да оредяват и конят се заизкачва по последната стръмнина, след която щяха да пристигнат в имението, Аделхайд забеляза светлини в прозорците на Бьорндал. Наведе се тихо настрани, облегна главата си на рамото на Даг под грубия кожух и от очите й се зарониха едри сълзи. Без да се разтревожи и сякаш нищо особено не се бе случило, Даг събра поводите в лявата си ръка и с дясната прегърна девойката. Погледна я удивено, после дръпна кожената завивка, за да я завие по-добре. Друг на негово място щеше да се разтревожи и да я попита защо плаче, но Даг не умееше да чете в душата на жената. Беше свидетел на една мъка и нямаше какво да разпитва. Когато той сам биваше обхванат от някаква тъга, чувстваше я така настойчиво и жестоко в себе си, че не можеше да намери подходящите думи, с които да я изрази. Тогава какъв смисъл имаше да разпитва, щом не беше възможно да се отговори на подобни въпроси? Прегърна я, за да й покаже колко много й съчувства и че е готов да й помогне.

Доскоро Аделхайд изпитваше особена гордост при мисълта, че не се беше разплаквала от оскърбленията и жестокостите, които беше понасяла в живота си, но ето че за втори път през тези коледни празници плачеше!

Аделхайд спря да плаче, но остана притисната до Даг. Когато прекосяваха селото, очите й бяха още мокри, но от погледа й изчезна всякаква горчивина. Завладя я убеждението, че всичко, което става тази вечер е един хубав сън. Да, тя сънуваше, че е сама с Даг, притисната до него в една люлееща се под звездите шейна.

Когато Бамсен затропа по дървения мост пред входа на имението, Аделхайд дойде на себе си, бързо целуна кожуха на Даг и се изправи.

Стария Даг беше останал в осветената зала, за да изчака връщането на сина си. Преди време и другият му син отиде на бал и не се върна вече. Затова искаше да се успокои, преди да си легне, а и да чуе подробности за увеселението в Боргланд.

Госпожица Крюсе приготви за тримата мъже, които останаха в имението, богата вечеря, която те поляха обилно с чудесни вина. След това играха на карти и пиха грог. „Истинска ветеранска вечер“ — заяви майор Баре.

Когато чуха, че младите се връщат, Клинге и Баре дойдоха в залата и се започна оживен разговор за бала и за познатите, които Аделхайд беше срещнала в Боргланд. След това всеки се прибра в стаята си и Бьорндал потъна в мрак.

А в Боргланд една надменна и озлобена девойка горчиво плачеше.

 

 

Три седмици след Коледа по време на вечеря майор Баре вдигна чашата си и с разчувстван глас благодари на домакина за сърдечния прием и за приятните дни, които беше прекарал в Бьорндал. На следващия ден това чудесно и незабравимо гостуване трябваше да свърши, защото — добави майорът, — време беше той и Аделхайд да се приберат в града.

Стария Даг настоя да останат поне докато се свършат приготвените за празниците лакомства, защото така изискваше един отдавнашен местен обичай. Но майорът не се съгласи и заяви, че си заминават на другата сутрин. Напълниха много пъти чашите, за да отбележат прощалната вечеря. След това тримата мъже продължиха да се шегуват, да пият и да се смеят, докато двамата млади седяха мрачни и мълчаливи до огнището в старата зала. Аделхайд не изпускаше от тревожния си поглед Младия Даг, очаквайки да забележи у него и най-малката проява на съжаление, че си заминава. Но той седеше неподвижен и мълчалив.

Нито за миг не светна в погледа му искра на нежност към нея. Аделхайд не можеше да допусне, че млад човек с неговите качества не е способен на обич. Той сигурно я обичаше поне малко и я уважаваше по свой си начин — безмълвно и без видими прояви. Онази любов — пламенната, горещата, буйно проявяващата се, беше непозната за него песен… Освен към Елизабет, може би…? След заминаването й те щяха да могат да се виждат свободно и постоянно!

От тази мисъл я заболя толкова много, че затвори очи и едва преглътна сълзите си. Трябваше да направи огромно усилие, за да не допусне той да забележи мъката, която свиваше сърцето й. С хубавите спомени, които щеше да отнесе от тези коледни празници в Бьорндал щеше да се утешава до края на живота си. Така, както е ставало с всички жени от нейния род. Както те, така и тя щеше да съумее да носи своя кръст, без да проявява слабост.

Майорът съобщи на вечеря, че е решил вече да си тръгват, и по челото на Даг премина сянка на тревога. „Тя не бива да си отиде“, беше си повтарял често. Но след бала в Боргланд, където я бе видял сред бляскавото общество, към което принадлежеше, си помисли, че неговият свят й е съвсем чужд и че тя никога няма да може да свикне със суровия и затворен живот в Бьорндал. Но все пак беше склонен в някои моменти да си мисли, че не я е преценил достатъчно добре и че надеждите му може би не са напразни.

Случи се нещо необичайно, защото Младия Даг се ръкува с майора и Аделхайд, пожелавайки им лека нощ, като към нея се държеше сякаш е дете, с непохватна ръка и сведена глава. През нощта, която последва, двама не можаха да заспят. Мислите на госпожица Аделхайд не й даваха да заспи, а Младия Даг, седнал до огнището в старата къща, едва дочака заранта, дрехите си за гората и замина със ските.

Когато майорът и Аделхайд отпътуваха на следващата сутрин, той не си беше вкъщи.