Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (25)

25

Майорът, капитанът, стария и младия Даг решиха да прекарат остатъка от вечерта в старата зала и госпожица Аделхайд отиде с тях. Тя не беше влизала досега в това помещение и остана изненадана, че в него всичко изглеждаше непокътнато след построяването на новото крило. Тук си стояха старите пейки и маси, старовремските дървени сандъци, тънките рогозки, почернялото огнище. Прозорците бяха със закрепени с олово стъкла, под тавана висяха окачени стари оръжия, ползваха се още оловните блюда, каменните делви, железните свещници.

Госпожица Крюсе донесе лично кафе и сладки върху сребърен поднос. Докато тя сервираше кафето и Клинге пълнеше лулите с тютюн, останалите се настаниха около масата до огнището. След кафето донесоха много силен грог, от който майорът пи умерено, за да не се изложи пред Стария Даг, който държеше на пълното благоприличие през коледните празници.

Младия Даг се приближи до Аделхайд, но не можеше да намери повод за разговор. Тя се опита да му помогне, като му заговори за вечерята, която я беше впечатлила много. Изрази възхищението си от нейната неподправеност, простота и тържественост. Но той едва отговори с няколко измъчени думи и пак замълча.

Стария Даг разбра, че младите се стесняват, затова се обърна към сина си:

— Ако леля ти Дортея беше жива, щеше да ни посвири коледни песни на пианото…

Младия Даг вдигна глава, откъсвайки се от неприятните мисли за своята неспособност да общува.

— Леля Дортея — повтори той и очите му се изпълниха с нежност, — о, да, тя винаги свиреше в такива вечери!

Клинге се обърна към двамата гости и попита дали Аделхайд не е наследила нещо от музикалната дарба на своята майка. Аделхайд първоначално се възпротиви, зачервена от свян, но Стария Даг настоя и тя трябваше да отиде при пианото.

Докосна с дългите си и изящни пръсти клавишите, изтръгна няколко акорда, след това импровизира, за да раздвижи пръстите си. После засвири старинни коледни песни, които не бяха звучали в Бьорндал от смъртта на Дортея насам. Даг си припомни някогашните щастливи вечери, които беше прекарвал тук със своето семейство.

Младия Даг, който беше втренчил поглед в огъня с подпрени на коленете лакти и с лице в дланите си, леко се изви на стола, за да може да вижда по-добре Аделхайд. Осветена от свещниците, поставени от двете страни на пианото, Аделхайд беше много красива с тъмнорусите си коси, позлатени от светлината, и със своите изящни ръце, които се плъзгаха по клавишите сякаш ги галеха.

— Аделхайд — обади се Баре, — попей малко, за да завършим вечерта.

Младия Даг не можеше да сведе поглед от Аделхайд и когато тя се поизправи, за да може по-удобно да пее, той почти спря да диша. Съпровождайки се с леки движения, тя постепенно се отпусна и запя с чистия си свеж глас, като произнасяше ясно и отчетливо, с оттенък на лека тъга, думите на старата песен. Когато свърши, затвори пианото и бавно се върна при другите.

Тогава Стария Даг стана, излезе от залата и отиде в своята стая. Там отвори голямата ракла на Терезе, потърси нещо в нея и скоро се върна. Седна на мястото си до огнището и се обърна към Аделхайд:

— Много неща бих искал да ви кажа, госпожице Баре, но съм стар и недотам общителен. Все пак позволете ми да ви благодаря, задето събудихте у мен спомена за онези предколедни вечери, които са ми толкова скъпи. Искам също да ви благодаря за това, че предпочетохте старото и мрачно имение пред богатите замъци на вашите приятели, където вашата миловидност, младост и дарби могат да намерят много почитатели. Бог да ви благослови за това, че ни зарадвахте с присъствието си и ни очаровахте с вашите песни! Тази коледна вечер ще остави у нас хубав спомен. Приемете този малък подарък, за да ви напомня по-късно посещението, което направихте в Бьорндал през дните на цъфтящата си младост.

Златна светкавица мина от ръката на Стария Даг в бялата ръка на Аделхайд: беше тежка златна брошка, чиято тънка холандска изработка веднага привличаше вниманието. Това беше същата брошка, която Даг подари преди много години на Терезе Холдер. Докато Аделхайд свиреше, Даг си спомни за брошката и реши да я подари на девойката.

Смутена, тя изрече едва чуто някаква благодарност и добави, че не може да приеме толкова скъп подарък. Но в погледа на стария човек прочете толкова силна и сърдечна настойчивост, че не знаеше какво да каже, затова стана и тръгна към стаята си.

Тя беше свикнала да посреща без сълзи всякакви превратности, но нежните и сърдечни думи на Стария Даг, каквито не й се беше случвало да чува досега, я трогнаха дълбоко. За похвалите и комплиментите, с които я обсипваха в нейния кръг, не бе давала и пукната пара. Но думите, които й каза Стария Даг тази вечер срещу Коледа, когато се чувстваше тъжна и безпомощна, попаднаха право в сърцето й. Хвърли се в леглото и дълго плака при мисълта, че много години от младостта й бяха изминали без никаква радост и нежност, които да стоплят душата й. Първият човек, който от детството й насам й бе заговорил за обич и добросърдечие, беше този груб мъж със строго лице, за да й благодари за няколкото звука, извлечени от пианото, и за една песен.

Тя отлично познаваше обитателите на богатите замъци на своите приятели, за които бе споменал Стария Даг. Много често богатството там беше привидно. Между тях имаше и такива, чиито стени бяха порутени поради липса на средства, готови да се разпаднат всеки момент! Тук богатството не се набиваше в очи, не светеше с предизвикателен блясък, но личеше, че всичко беше избирано внимателно и неуморно подобрявано. Тази вечер на тържествената коледна трапеза й се разкриха със своята трезва и безгранична същност спокойствието и величието на един прекрасен семеен дом. Тя по никакъв начин не биваше да допуска да я обземат безумни мечти. Все още стискаше в ръка брошката, която Стария Бьорндал й бе подарил, но при мисълта, че тази скъпоценност ще й навява само един все по-отдалечаващ се спомен, усети студ.

Когато се случеше нещо, което беше в разрез с установените норми на поведение в Бьорндал, всички отправяха погледи към неговия господар и съгласуваха поведението си с неговото. Когато Аделхайд напусна рязко и ненадейно залата, Младия Даг се обърна удивен към баща си, но когато видя, че той бе останал напълно спокоен, заключи, че нищо лошо и неприлично не се бе случило.

Баре изръмжа в себе си срещу променливите женски настроения, но предпочете да се въздържи от какъвто и да било коментар, или извинение, за да не усложни положението. И се поздрави за проявеното търпение, защото скоро Аделхайд се върна тихо, отиде при Стария Даг и му подаде ръка.

— Как да ви благодаря за хубавия подарък?

Той стисна ръката й, без да отговори, но в погледа му тя прочете безкрайна радост. Ако Аделхайд можеше да си представи колко ценна бе за него тази брошка, защото я бе носила толкова дълго време жената, която бе обичал най-много, щеше да разбере значението на подаръка. Но тя не знаеше тази подробност и отиде да покаже на баща си брошката, която бе закачила на роклята си. Майорът вдигна вежди и изказа възхитата си, а наум бързо пресметна колко талери можеше да струва тази скъпоценност.

Стария Даг наруши мълчанието, като покани всички да отидат на църква на Коледа. Трябваше да се тръгне още в зори. Баре, който съвсем не беше надеждна опора на църквата, все пак прие и добави, че с удоволствие ще се подчини на този стар обичай. Стария Даг предложи да вземе майора в своята шейна, след тях да се настанят в друга шейна младите, а Сивер да вози капитан Клинге и госпожица Крюсе в трета шейна. Аделхайд почервеня при мисълта, че може би старецът умишлено прави това предложение.

Господарят на Бьорндал стана и така даде знак, че е време всички да се оттеглят в стаите си. Той изгаси свещите и остана последен, за да затвори, както правеше всяка вечер, външната врата. Стъпките на гостите му заглъхнаха по коридорите и в цялата къща настъпи тишина.

Изведнъж той се спря. Добре ли бе чул? Дали не беше свиренето на вятъра, което достигаше до него като звън на звънчета от шейна? И все пак този звън се приближаваше… Сега го чуваше в двора, ето че спря пред вратата… За Бога, кой можеше да дойде толкова късно през нощта срещу Рождество? По стъпалата се разнесоха стъпки от натежали от сняг ботуши и вратата се отвори със скърцане.

Даг не трепна, той не помнеше някога да се е страхувал. Само се изправи, готов за отбрана, без да сваля поглед от отворената врата. В преддверието нахлуха вятър и сняг, но никой не се появи. Той отиде до вратата и погледна навън. Луната надничаше изпод разпокъсаните облаци, които се движеха бързо по небето, и от време на време Даг можеше да вижда доста ясно в мрака. Но в двора нямаше никаква шейна, нито следи от кон или човешки стъпки.

Слезе в двора и се ослуша. Силният декемврийски вятър разклащаше дърветата и огромният хор от гласовете на гората изпращаше чак дотук своята съкровена песен. Спомни си, че през тази нощ душите на умрелите и на онези, които скоро щяха да умрат, бродят свободно. Навремето Ане Хамарбьо му бе казвала, че твърдо вярва в това и неведнъж му го бе доказвала. Тя твърдеше още, че през тази нощ животните говорят помежду си в заслоните, че самовилите заговорничат в хамбарите и оборите и че всички неизкупени души протестират шумно под земята.

Върна се в преддверието, заключи вратата и зачака. Спомни си, че Стине му бе разказала, че същото нещо й се е случило миналата година. Тогава Даг не обърна никакво внимание на думите й, но сега си ги припомни ясно. Той имаше син, който лежеше под една скала в дъното на Йомфрудал, без да може да бъде опят. Дали не беше дошъл той да посети бащиния си дом? Какво искаше? Даг се замисли и реши още на другия ден да поръча да изковат хубав железен кръст, който щеше да занесе на свещеника за благословия. След това ще отиде сам — кой друг би се наел вместо него? — в зловещата долина, ще издълбае дупка в свлечената скала и ще забие в нея железния кръст. И тогава може би неговият син щеше да намери покой.

Даг покри с пепел жаравата в огнището, изгаси и останалите свещи в свещниците и се запъти към стаята си. Но докато вървеше в тъмнината, някаква неясна сила го спря и го върна в старата зала.

Докато Аделхайд свиреше, Терезе и Дортея възкръснаха в паметта на Стария Даг. Неизличимият спомен за техните предани грижи и за състраданието и милосърдието, които проявяваха към всички и всичко около себе си, предизвикваше сега у него угризения заради това, че им бе дал толкова малко в замяна и съжаление за всичко хубаво, което бе оставил да пропадне със своята студенина и равнодушие, за толкова хубави години, в които бе обрекъл на самота и сух живот себе си и най-близките си хора.

Предимство на избраните души е никога да не изчезват съвсем. Те са в състояние, да насилват вратите на вечния сън и да се връщат в този свят, за да будят душите на живите, да ги вълнуват, както това става при звуците на някое старо пиано.

И ето, че от тази Коледа в Бьорндал започнаха да се явяват призраци.

Едни бяха чули през нощта стъпки в старата зала, други твърдяха, че са видели сенки, прекосяващи големия вътрешен двор, трети бяха сигурни, че са зърнали на прозореца на старата голяма зала за гости едно остро и изпито лице и твърдяха, че са познали Ане Хамарбьо. А почти всички казваха, че чуват всяка вечер в полунощната тишина да се разнася ужасен вик.

Старото имение започна да крие между стените си един тайнствен и свръхестествен свят.