Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (24)

24

Аделхайд седеше в голямото кресло до прозореца в Стаята на госпожицата и шиеше. Беше Бъдни вечер. Между сръчните й пръсти иглата бързо се забождаше в плата, но мислите й летяха още по-бързо. Мислеше за Младия Даг. Той не се бе появил през целия ден и никой нищо не й бе казал за него. Тя също не се осмели да попита. Къде можеше да бъде сега, на Бъдни вечер?

Вероятно бе отишъл при някоя, която обича. Тази мисъл я измъчваше не за пръв път днес. Сега подозренията й се струваха по-основателни. Изправи се и погледна през прозореца. Свечеряваше се.

 

 

Призори Даг беше сложил ските си, беше излязъл от двора и се беше насочил на север към горите. Бе чувствал непреодолимо желание да се озове отново в гората, да подиша чистия въздух на планините, за да сложи в ред мислите си и да анализира внимателно различните чувства, които го вълнуваха.

Сега вече той беше зрял мъж и в разцвета на силите си. Беше здрав като мечок, но лек и подвижен като сърна. Умът му беше също толкова развит, колкото и тялото му. Вече имаше установени разбирания за живота.

Предишната нощ, след вечерята с гостите, в душата му се бе появил смут. Също такъв смут беше почувствал и през есента, когато майор Баре и неговата дъщеря гостуваха за пръв път в Бьорндал. Тогава мисълта за красивата Аделхайд го държа неспокоен дълго време.

Вече беше виждал много момичета и млади жени в града, на приемите в Холдер или в самия Бьорндал, където, докато беше жива майка му, идваха много гости. Жените му се усмихваха и го гледаха многозначително, но той не им обръщаше никакво внимание. Смъртта на брат му за него бе едно предупреждение, което го държеше нащрек.

Дърветата тръпнеха и блъскаха клони под ударите на вятъра, който отвяваше задържалия се по тях сняг. Струваше му се, че някаква тиха песен долита откъм Утхайм…

Утхайм. Той ходеше често там, привличан от Боргхилд — дъщерята на стопанина. Тя имаше големи кротки очи, червени устни, които винаги се смееха, развити бедра и здрави крака. И сякаш цялата се разтреперваше, когато Даг сядаше край масата до нея и я заговаряше за разни неща. Той никога не й загатна нищо, нито си позволи някаква волност с нея. Но от известно време мислите му за Боргхилд взимаха странна насока.

Не по същия начин мислеше за Аделхайд. Никога нямаше да си позволи спрямо нея подобни мисли!… И все пак, когато биваше до нея, цялото му същество се изпълваше с радост, обземаше го трепетно удоволствие, когато чувстваше, че тя го гледа. Защо беше започнал да я смята за своя собственост? Аделхайд Баре и той — какво безумие… Можеше да се ръкува с нея, това го изискваше възпитанието, но никога нямаше да дръзне да се докосне по своя воля до ръката й. Боргхилд Утхайм, да, имаше свое място в мислите му, но Аделхайд? Тя стоеше встрани и високо от подобни помисли. Даг не можеше да си представи такъв момент, в който той би галил лицето й, шията й. А хубавите й очи не бяха студени. В гордия им поглед светеше голяма нежност и откритост, нямаше и следа от притворство.

Нито веднъж не се бе осмелил да я разгледа внимателно… Но тази вечер ще я гледа в силно осветената зала, ще й говори много, няма да мълчи, както снощи. Не беше много наясно какво точно ще й говори, но трябваше да намери, за да може пак да чуе топлия й и сладък глас. Ами ако в последния момент загуби смелост и не се реши да отвори уста? Или ако остане в гората и се върне в Бьорндал едва след като тя си замине? Да си замине?… При тази мисъл сърцето му се сви.

Даг вдигна глава. Защо се вълнува толкова много? Разбира се, Аделхайд щеше да си отиде след празниците, това беше сигурно! И трябваше да свикне с мисълта, че тя ще ходи на гости и другаде, ще посещава балове, където ще се среща с млади мъже, ще танцува с тях и ще бъде в прегръдките на всеки, който я покани. И скоро щеше да се омъжи за някой офицер или за човек от нейната среда.

Той погледна ръцете си, белязани от трудния живот в гората, от брадвата и триона, от тръните, от изгарянията и дима на огъня в колибите, от хищните птици и кръвта на животните, от барута на пушката му. Тези силни ръце, почернели и загрубели от слънцето и вятъра, няма да позволят друг да се докосне до нея!

В Даг имаше нещо от финеса на майка му. У него бе оставила следи също и неговата кротка и благородна леля Дортея. Но преди всичко в жилите му течеше бащината кръв и, както баща си и дедите си, той беше най-вече горски човек и ловец. Много добре разбираше селяните и знаеше да им говори. Но не знаеше нищо за един друг свят и от него се плашеше като диво сърненце.

С рязко движение на ските той се хвърли сред вихрушка сняг по наклона, който водеше за Утхайм. Синкав дим се издигаше над имението и вятърът му донесе неговия мирис. Ще влезе да види Боргхилд, след това пак ще се изкачи към върховете. Нямаше обичай да отсъства на Коледа от дома, но този път се чувстваше смутен и несигурен, затова реши да остане на спокойствие горе в гората.

В Утхайм помоли да му дадат да се нахрани, защото сутринта бе излязъл рано и не бе взел нищо за ядене. Боргхилд нареди веднага масата, както бе правила много пъти и по-рано. Баща й седна заедно с Даг. Двамата започнаха да се хранят и да си говорят за най-различни неща. Колко спокойно беше тук и как бързо изчезваше всяка умора сред този тих живот! Боргхилд беше хубава както винаги. Русите й, току-що измити коси бяха бухнали като коприна и големите й сини и кротки очи светеха от безкрайно щастие.

Тук, в Утхайм, със Стария Гундер и Боргхилд всичко беше ясно и точно. Нищо не смущаваше мисълта му. Така бе още от детството му и в това имение, който беше съставна част от тяхното имение, никой не му отнемаше дори най-малка частица от неговата сила. Не беше подчинен и унизен от притесненост и нерешителност. И въпреки всичко, не се чувстваше вече същият, не можеше да си възвърне по-раншното спокойствие. Дори тук погледът на Аделхайд Баре не го оставяше спокоен.

Когато Аделхайд бе въведена за коледната вечеря в голямата зала на сградата, която още наричаха „новото крило“, тя се учуди, когато я видя изпълнена с всички служещи в имението, които стояха прави и говореха тихо или мълчаха.

Огледа се внимателно около себе си и лицето й се измени, защото не видя Младия Даг.

Той отиде далече в гората, но когато започна да пада вечерният мрак, внезапно го обзе силно желание да се върне, да присъства на коледната вечеря, да се сближи с Аделхайд, която желаеше да види пак. Затова побърза да се прибере и когато влезе в залата, облечен в най-хубавите си дрехи, лицето му още гореше от свежата червенина поради бързината, с която се бе върнал.

Аделхайд грейна. Той се приближи до нея и двамата тръгнаха заедно към празничната трапеза.

 

 

През този ден, който й се бе сторил много дълъг, Аделхайд си обеща да не се отчайва и примирява, а да се бори за щастието си и ако Даг се появи на вечерята, да го посрещне с усмивка и топли думи. Сега чувстваше колко е трудно да изпълни тези свои обещания поради сдържаната и неподатлива природа, която имаше! Съсредоточеният израз на младия мъж, неговата горда осанка, походката му, каквато не бе виждала у други — всичко това я вледеняваше. Когато те бяха вече един срещу друг до масата, Даг я изгледа с въпросителен поглед. Но какво искаха да узнаят неговите очи, тя не можа да отгатне.

И Даг не се чувстваше по-свободен от нея. На връщане от гората тази вечер той се надяваше, желаеше даже, Аделхайд да го посрещне така, че да се почувства завинаги освободен от магията, която го омайваше все по-силно. Нека се покаже високомерна към него — нещо естествено за нейната природа, нека в погледа й да блесне студенина и тогава тя мигом щеше да бъде изтрита от паметта му.

Но не стана така.

Преди очите им да се срещнат, тя вървеше изправена като кралица, студена и горда, но когато го видя и той се приближи до нея, дългите й мигли потрепериха и сияеща усмивка озари лицето й. Колко прекрасна беше тя и колко кротки и нежни бяха очите й, когато го гледаха!

В Бьорндал имаше стар обичай всички хора, които живееха в имението, да вечерят заедно на Бъдни вечер. Преди време залата, в която се хранеха господарите, беше достатъчно голяма, за да побере всички слуги, но сега, когато в имението работеха и живееха толкова много хора, тази зала се оказа много тясна и от двадесет години Коледната вечеря се слагаше в голямата празнична зала на новото крило. Тя беше построена за подобни тържества във времето, когато стилът рококо беше на мода в северните страни. Имаше високи прозорци с бели завеси, а стените бяха украсени с фрески и големи огледала.

Креслата в залата бяха много на брой и красиво изработени. Някои от тях бяха от Холандия, други — от Англия, а останалите бяха изработени в Бьорндал от дърводелеца Йорн Мангфолди. Те бяха от различни епохи, затова бяха в различен стил, но всяко от тях беше посвоему красиво. Най-забележителните, осемнадесет на брой, имаха високи облегалки и бяха покрити с жълта кожа.

Тази вечер залата изглеждаше много тържествена. Полилеите не бяха запалени и залата се осветяваше от свещи в сребърни свещници, които бяха поставени на масата. В средата имаше един голям свещник от чисто сребро с три разклонения, които символизираха тримата източни мъдреци и пред него беше сложена Библията, от двете страни, на която бяха поставени две запалени свещи, като в църква.

Тържествеността на тази висока зала, която беше едва осветена от свещите на масата, и тишината, която пазеше множеството, направиха дълбоко впечатление на Аделхайд.

Напълниха чашите с бренди и бира и наредиха ястията на масата.

Стария Даг зачете Библията — както винаги, писанието за раждането на Спасителя. Всички наведоха глави и събраха ръце. Господарят на Бьорндал произнасяше думите на Светото писание бавно и тържествено. Тишината беше толкова голяма, че се чуваше пукането на пламъчетата на свещите, подухвани от течението. Смесени миризми от храна, восък и сапун, с който се бяха измини като за празник всички присъстващи, се носеха в залата.

Седнала до Младия Даг, Аделхайд го погледна бързо. Той също беше скръстил ръце и се беше навел напред, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Тържествеността на момента и непосредствената близост на любимия мъж я вълнуваха и очароваха дълбоко. Образите от Библията — овчарите, Витлеемската звезда, кошарата, яслите и влъхвите се занареждаха пред погледа й като в най-щастливите й детски години.

По-старите и по-отдавнашни обитатели на Бьорндал — а те бяха много — наблюдаваха Стария Даг с известно учудване. Гласът му звучеше странно и сякаш придаваше на думите особен смисъл. Накрая той затвори Библията бавно, тържествено и каза: „Амин“. Тогава столовете се приближиха още повече до масата и всички започнаха да вечерят.

Времената бяха усилни и тази година на малко места Коледните трапези щяха да бъдат богати. Но в Бьорндал нищо не се бе променило. Стария Даг бе действал така ловко, че недоимъкът, който се чувстваше в цялата страна, още не беше засегнал неговото имение и на коледната маса в Бьорндал царуваше изобилие.

След като бе поднесено на всички първото ядене, Стария Даг вдигна чашата си, стана и, като огледа присъстващите, започна:

— Тази вечер трябва да си спомним, че през цялата година Бог ни е закрилял и ни е дарявал щедро. Затова всеки от нас му дължи благодарност и възхвала.

След това Даг изказа благодарност към Бога, задето го бе запазил здрав и му бе дал възможност да види още веднъж събрани около себе си своите хора. Помоли се Божията милост да продължи да се излива над дома и над всички негови обитатели. Когато завърши словото си, даде знак и чашите бяха изпразнени.

Скоро гласовете се засилиха и голямата зала полека-лека се оживи. По стените наоколо се движеха сенките на ония, които сновяха из залата, за да сервират. В средата на помещението, над светлия венец от свещи, трептеше ослепително сияещ кръг. Вълнението беше овлажнило очите на някои от жените, които ги бършеха с кърпичките си или с опакото на ръцете си.

С наведена глава Аделхайд местеше поглед, увлечена да разглежда лицата на групите хора, насядали край огромната маса. Никога и през ум не й бе минавало, че един ден ще седи на една трапеза с хора от съвсем непознат за нея свят. Няколко години по-рано тя не би приела, защото това щеше да бъде нарушение на принципите, в които бе възпитана от безкомпромисната си баба. Но днес, обзета от желание за друг живот — по-прост, по-естествен, по-чист — за който имаше пред себе си изумителен пример, тя се чувстваше уютно тук.

До вратата имаше една група, съставена в по-голямата си част от бедни, бездомни, презрени и треперещи старци, които не сваляха очи от ястията и унищожаваха всичко, което им се даваше, сякаш се хранеха за последен път в живота си. Аделхайд наблюдаваше трогната тази гледка — страданието на тези хора беше прогонено, макар само за една вечер.

Около масата имаше мнозина стари служители на Бьорндал, които вече не можеха да работят, като Йорн Мангфолди, който беше много добър дърводелец и който сега, с отслабналите си очи и треперещи ръце, не беше годен за почти никаква работа. Тук беше също Местерн, който знаеше да прави толкова полезни неща, и други по-млади и по-силни, като Сивер, или още по-живите, пъргави и шумни слуги от конюшните, които, седнали сега около празничната маса, се държаха чинно. Тук бяха и горските работници начело с Мартин Хогер — най-силният дървосекач в този край, ковачът, млекарките, ратаите и слугините и още много други.

В един момент всички тези хора започнаха да стават от масата сред шум от разместени столове и многобройни стъпки. После всеки според положението си в йерархията на имението отиваше на свой ред при господаря Даг, ръкуваше се с него, благодарейки му за вечерята, и му пожелаваше щастлива Коледа. Тази година старецът се ръкува с тях с по-голямо внимание и сърдечност от друг път. После столовете бяха наредени до стените, масата бе раздигната и всеки се прибра вкъщи.