Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (23)

23

Госпожица Баре остана сама в стаята си. Една слугиня й беше донесла голяма кана с топла вода, за да се измие, както и купичка с горещ бульон. Когато тя излезе, Аделхайд заключи вратата. Свещите осветяваха стаята, а брезовите дърва пращяха в огнището. Лекият мирис на горящите борови клони се смесваше с миризмата на брезовите цепеници в огнището, но какъв беше този странен аромат? Да, спомни си, че така миришеше при баба й.

Отпусна се в едно кресло и подпря глава на облегалката му, която бе покрита със скъпа дантела. Никога не се бе радвала на топлината и удобствата в един приветлив дом. Майка й, която беше студена и недостъпна жена, бе хвърлила ледена сянка върху нейното детство. Тя не беше проявявала никога към дъщеря си благоразположение и майчинска нежност, така че Аделхайд бе расла опряна само на собствените си сили. Седнала в тази стая, тя почувства нейното топло изящество и особен уют, които кротката и деликатна госпожица Дортея и внимателната и грижовна госпожица Крюсе бяха създали.

Над скрина имаше голямо огледало и Аделхайд се изправи пред него, за да пооправи косите и дрехите си. В същата минута на вратата почука госпожица Крюсе и я попита дали не желае да слезе долу за вечеря. Тя тръгна пред девойката и през преддверието я отведе в стаята, която се намираше в дъното.

По тревожните удари на сърцето си Аделхайд почувства съдбоносното значение на предстоящата среща. След пристигането си тя видя Младия Даг само за минута. Сега щяха да се видят отново, но при пълно осветление и щяха да бъдат заедно по-дълго време. Затова освен радост изпитваше и известно безпокойство.

Влезе в залата и очите й веднага намериха Даг и неговия баща. Сега те й се сториха по-сходни с хората от обществото, в което тя бе свикнала да се движи, но това впечатление бе външно и се дължеше най-вече на обстоятелството, че и двамата бяха облечени в добре ушити и скъпи дрехи. Забеляза, че Младия Даг като че ли не се чувстваше твърде удобно в новите си дрехи, но въпреки леката несръчност в движенията му, високият изправен ръст и естествената представителност придаваха на външността му особено благородство.

Стария Даг бе видял много неща и всякакви хора през своя живот, бе работил здраво и бе умножил богатството на рода си. Затова той излъчваше самоувереност и дистанцираност, които респектираха събеседниците му. Неговият проницателен поглед ги наблюдаваше отвисоко. Това караше Аделхайд да се чувства дребна и незначителна пред този човек — нещо, което силно я смущаваше. Успял да превъзмогне всички трудности и препятствия в живота си, с времето Даг доби един постоянен израз на подозрителност към хората, който нямаше как да остане незабелязан.

Седнаха около масата без предварително да им бъдат посочени местата и Аделхайд се намери до баща си и срещу Младия Даг, а Клинге седна срещу баща й. Стария Даг, седнал в едно високо кресло, украсено с резба, председателстваше, подобен на древен племенен вожд по време на тържествен пир. Такова впечатление направи той сега на Аделхайд. Креслото, в което седна тя, беше така тежко и масивно, че нямаше да може да го помръдне без помощта на баща си. Впрочем всичко в залата беше величествено и в хармония с нейните размери и с времето, когато е била построена. Само пианото, поставено до стената, беше от по-ново време.

Аделхайд бе потисната от известно чувство на боязън и почит, които й вдъхваха двамата мъже сред тази строга обстановка, но когато събра смелост да вдигне очи и да погледне масата, съвсем се смая. Често бе присъствала на тържествени вечери, но никога не бе виждала подобно нещо. Масата беше наредена според правилата, които бе установила някога Ане Хамарбьо, и с всички подобрения, които бе внесла Терезе. Коледните празници в Бьорндал започваха с пристигането на първите гости и масата отрано се подреждаше съгласно утвърдената традиция.

Древният обичай да се прави това истинско изложение на ястия беше наложен от разбирането, че трябва да се покаже разнообразието от храна, която се намира в дома, за да може всеки да си направи избор по свой вкус, без страх, че може да липсва нещо. Тази вечер върху трапезата в Бьорндал бяха наредени, както всеки път на този празник, огромни количества от най-различни ястия, които бяха достатъчни да нахранят сто души.

Цели свински бутове, четвъртини волско, телешко, овче и агнешко месо, най-различен дивеч, глухари, ярета, зайци, пушено еленско и мечо месо, риби от езерото, различни сирена, мед, сладкиши и сладка и като питиета — прясна бира и ракия^[1]. Всичко, което гората, езерата и чифлиците можеха да дадат, беше събрано на масата.

Тежката ракла, която някога Терезе бе сложила в спалнята си, продължаваше да стои там, на същото място, и Стария Даг държеше ключовете за нея. Там се пазеха красивите покривки и тежките сребърни прибори, донесени от дома на Холдер, а също старинните златни и сребърни пособия на рода Бьорндал. При тържествени случаи като този госпожица Крюсе имаше позволение да си служи с тях и сега коледната маса блестеше в хилядите отражения на среброто, златото и дамаската на покривките.

Аделхайд никога не се бе чувствала толкова развълнувана, особено в началото на вечерята. Затова изпита безкрайна признателност към Стария Даг, когато той наруши мълчанието с благодарствена реч. Той благодари на гостите, че бяха предприели толкова дълъг път и се бяха решили да дойдат в това отдалечено място, за да посрещнат Коледа. След това им пожела приятно гостуване в неговия дом и вдигна чашата си за тяхно здраве. Другите го последваха и скоро езиците се развързаха.

Изгладняла след дългото пътуване, Аделхайд яде с удоволствие от превъзходните ястия. Баре чувстваше неутолима жажда. Лицето му се зачерви, очите му започнаха да светят, гласът му стана самоуверен и веселият му смях се чуваше надалеч. Стария Даг продължаваше да се държи хладно, но в очите му светеше радост, че най-после се намира между гостите, които бе очаквал с толкова силно безпокойство през целия ден. И Клинге не оставаше назад в разговора и в смеховете, които го придружаваха, но напразно се мъчеше да догонва пиячите.

Младите също се посъживиха от общата веселост. Страните на Аделхайд се зачервиха и очите й започнаха да светят като звезди. Смуглото лице на Младия Даг също се изчерви и от време на време той поглеждаше бегло девойката, докато най-после погледите им се срещнаха и останаха така доста време. Те се засмяха и Младия Даг подаде към нея чашата си за наздравица. Аделхайд също вдигна своята и я допря до устните си, без да сваля поглед от него.

— Наздраве! — отбеляза тя, за да наруши мълчанието, след като пи няколко глътки от силното питие.

— Да — съгласи се Даг, — наздраве!

Той пръв свенливо наведе очи.

Веднага след вечерята се разделиха, за да имат гостите време да си починат и да се наспят добре. Майор Баре се изкачи в определената за него стая и си легна. Преди да заспи, той забеляза осветения прозорец, който се намираше на обърнатата към долината стена. Този прозорец беше на стаята на Дортея, в която светеше, защото Аделхайд искаше веднага да извади всичко от куфарите и да подреди дрехите си, за да може на другия ден още от сутринта да бъде свободна и да използва най-ефективно гостуването си в Бьорндал.

Най-после тя изгаси свещите и стъпи боса върху меката кожа от рис, готова да си легне, но спря учудена, че вижда близо до себе си някакво странно сияние, което се открояваше върху стената. Взря се внимателно в светлото петно и забеляза, че там има разпятие — Спасителя на кръста — от което се излъчваше сиянието.

Трепна от радост, защото повярва, че с нея става някакво чудо, но скоро забеляза, че един лунен лъч, промъкнал се между леко дръпнатите завеси на прозореца, осветяваше слабо разпятието. Въпреки това чувството за нещо свръхестествено, което изпита, не я напусна и тя остана там, пред леглото, сякаш омагьосана, и дълго съзерцава пожълтялата слонова кост и златните букви.

Всяка вечер, от детството си още, тя шепнеше несъзнателно някаква молитва към един Бог, когото чувстваше много далеч от себе си и който никога не трогваше сърцето й. Тази вечер събра ръце и с голямо усърдие започна да шепне гореща молитва, отправена към разпятието в мрака, което, както й се струваше, отразяваше някаква висша светлина. Нейната молитва не беше първата, отправена към разпятието.

След като последната светлина в Бьорндал изгасна, нощта се спусна над небето и над света на хората.