Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (22)

22

Беше вече късно през нощта в Бьорндал, последната нощ преди Коледа.

Госпожица Крюсе затвори безшумно вратата на кухнята и въздъхна дълбоко. Беше привършила работата си. Тя бе толкова заета през целия този месец. А работата по приготовленията за празника беше огромна и изискваше непрекъснато нейното присъствие. Всички търсеха помощта й и тя бдеше навсякъде — в мазето, в склада с продуктите, в обора и в хамбара. Другите от прислугата бяха преуморени и заспиваха около нея по време на последните нощни работи, но тя продължи да ръководи и не допусна силите й да й изневерят.

Вдигна газената лампа в залата и разгледа наоколо: всичко беше чисто и излъскано. Утре щяха да пръснат хвойна по пода, за да освежат въздуха и да го наситят с приятен аромат. Разрови пепелта в огнището, за да се увери, че под нея има достатъчно жарава, след това взе пак лампата и безшумно се изкачи по стълбището.

Имаше доста грижи тази година. В Бьорндал продължаваха да спазват реда, установен от Терезе и Ане Хамарбьо, споменът за които бе още жив в имението и в селището. Госпожица Крюсе беше уморена, но доволна от свършеното. На другия ден й оставаше да приключи с някои дребни неща. Всичко щеше да бъде готово навреме и гостите можеха да пристигнат.

През живота си тя бе срещала много високопоставени хора, но никога не бе виждала девойка като дъщерята на майор Баре, която очакваха за Коледа. Не беше съвсем сигурно, че тя и баща й ще дойдат, защото отговорът им не беше окончателен, но капитан Клинге вярваше, че ще се отзоват на поканата. Също и Стине Крюсе вярваше, че ще дойдат, защото се боеше, че Коледа ще мине без особено оживление, ако няма гости. Капитанът щеше да се умърлуши, ако поканените му изневеряха, а и Стария Даг, който обичаше да играе на карти, щеше да съжалява за майора. Освен това госпожица Крюсе си беше наумила нещо важно. Тя бе забелязала не само красотата на девойката, но и нейната горда и властна осанка, която показваше, че у нея има качества на господарка и домакиня. А Младия Даг беше вече на възраст за женене.

Госпожица Дортея я бе научила да поставя своята облага винаги след облагата на ближния си. Но понякога беше много тежко да прилага това правило, защото и тя беше човек със свои желания. Дълбоко в себе си Стине Крюсе таеше две страсти: да бъде и да си остане госпожица Крюсе от Бьорндал — важно положение, след като господарят й беше предоставил изцяло ръководството на дома, заради което бъбривата й майка и баща й пияница не преставаха да говорят по седенките в селото в равнината и да се хвалят. Другата й страст беше Младия Даг, който никога, нито с дума, нито с жест не бе насърчил чувствата й. Само от време на време й благодареше за някоя направена му от нея услуга и любовта й се подхранваше с тези трохи. Обръщаше се към нея за храната, която си носеше в гората, или за да му ушие бели ризи, които обичаше да носи. Ако само можеше да си представи с какво търпение ги шиеше и с каква грижа ги избелваше и простираше да съхнат на слънце!

За да остане вярна на нравствените предписания на своята покойна господарка Дортея, госпожица Крюсе започна да се подготвя да бъде заместена от госпожица Баре във всичко, което й беше най-скъпо.

Стигнала до стаята си, Стине остана пред вратата известно време, за да подреди мислите си. След това се запъти към стаята на Дортея, която бе приготвила за госпожица Баре. Още веднъж провери всичко — възглавниците и дюшека, който беше напълнен с пух от северни патици и беше мек и лек като дихание, калъфките на възглавниците и чаршафите от бяло като сняг платно, изпредено и изтъкано в имението и избелено на слънце по зелените склонове на имението. На пода, пред леглото беше постлана кожа от рис — топла и мека за босите крака.

Госпожица Крюсе помириса въздуха в стаята: тук от три дни гореше огън, за да я затопли добре и в огнището бяха сложили борови клонки, за да прогонят и най-слабия дъх на застояло.

Госпожица Баре вече можеше да дойде и щеше да види, че в Бьорндал знаеха да живеят не по-зле от хората в избрания кръг, в който тя се движеше!

На следващата сутрин, преди още първото сияние на зората да се появи над горите на изток, вратата на спалнята на прислугата се отвори към двора. Един запален фенер светна в мрака и после изчезна в конюшнята. Беше главният коняр Сивер Бакпе, който започваше всекидневната си работа. Стария Даг реши Сивер да отиде да посрещне майора и дъщеря му. Той го предупреди, че майорът, който бе служил в кавалерията, е голям познавач на конете и затова трябва да внимава при избора на коня, който щеше да впрегне в шейната.

Трябваше да впрегне Бамсен, големият черен жребец, макар че животното изглеждаше неспокойно тази сутрин. Бамсен имаше силен гръден кош и беше бърз като светкавица. Колко жалко, че такъв кон често биваше възбуден, сякаш обсебен от зъл дух дотолкова, че никой християнин не смееше да се приближи до него! Затова почти през цялото време Бамсен стоеше в конюшнята, където от време на време се развилняваше и заедно с това подивяваше още повече, докато и самият Сивер започна да се бои от него.

Когато тази сутрин той отвори вратата на конюшнята, от всички страни започнаха да се чуват удари с копита, дрънкане на вериги и остро цвилене. Бамсен, който беше в дъното, се обърна, постави глава върху преградата и запръхтя шумно, с широко отворени ноздри, с неспокойни очи и настръхнала грива. Не искаше да го безпокоят.

Някакво особено хъркане, което премина в хилене, накара Сивер да подскочи. Той бързо се прекръсти и измърмори някаква молитва. Сега вече нямаше защо да се бои от злите духове чак до следващата нощ. Затова започна по-спокойно да приготвя Бамсен за пътуването. Но когато понечи да постави гребена в гривата му, животното рязко вдигна глава и откри големите си зъби, готово да хапе. Ооо, духовете продължаваха да се навъртат тук! Сивер ги изруга щедро, уверен, че след молитвата, която произнесе, ругатните няма да му навредят.

Напълни една торба с ечемик, която щеше да вземе със себе си, прегледа още веднъж хамутите и звънчетата, след това прекоси двора и се упъти към кухнята, предвкусвайки хубавата закуска, която му бяха приготвили, преди да тръгне на дълъг път в снега и студа.

Започна да се развиделява, когато с помощта на един от слугите Сивер Бакпе измъкна вън шейната, която ползваха за дълги пътувалия.

Сега вече трябваше да изведат от конюшнята и да впрегнат Бамсен, и танците започнаха. Жребецът се дърпаше и отскачаше с такава бързина и сила, че беше опасно за живота на всеки, който се доближеше много до него. Но Сивер, който бе набрал смелост след една чаша горещ грог, се вкопчи здраво в гривата му, като внимателно наблюдаваше неговите движения и не преставаше да скача заедно с него. Най-сетне успя да му надене юздата. Това беше най-трудното. После го впрегна в шейната и със здравите поводи в ръце стана негов пълен господар.

Под строгия и бдителен поглед на госпожица Крюсе няколко прислужници застлаха шейната с кожи. Поставиха завивки, ръкавици и други принадлежности, които предпазваха от студа и които се пазеха в заключени сандъци. Ключовете, нанизани в тежка връзка, винаги се намираха в ръцете на Стине.

Сивер обу високи ботуши, облече шубата си от вълчи кожи, хвана здраво поводите и като взе камшика в ръка, скочи леко в шейната. Бамсен се вдигна на задните си крака, хвърли се стремително напред, прекоси двора със светкавична бързина, мина през входа и изчезна сред облаци снежен прах.

Докато Стине наблюдаваше заминаването, на устните й се появи доволна усмивка. С такъв екипаж майорът и дъщеря му щяха да пътуват добре и да пристигнат бързо в Бьорндал.

Колкото денят напредваше, толкова в имението ставаха по-нетърпеливи. Стария Даг постоянно излизаше от къщи, за да види дали оттатък селото, по склоновете на Хамарбьо, не се е задала вече шейната.

— Може би са се отказали да дойдат заради големия студ? — казваше той на Клинге.

— А, не — отговаряше старият капитан, който криеше нетърпението си под престорено безразличие, — ако са решили да дойдат, нито дългият път, нито силният студ биха ги спрели.

Стария Даг се разхождаше напред и назад със свити вежди. Казваше, че ще съжалява най-много, ако майорът не дойде, защото няма да има с кого да играе на карти, а всъщност се тревожеше, че може би ще трябва да прекара празниците без гости. Коледа извикваше у него много тъжни спомени и щеше да му бъде непоносимо, ако останеше сам през празниците с мислите, които не го оставяха на мира денем и нощем. И колко щеше да бъде неприятно да отиде на църква без никакъв гост… Майор Баре и неговата дъщеря щяха да предизвикат истинско удивление, ако се появят заедно с него на коледната служба в църквата. Всичко това, а може би и друго нещо, го вълнуваше при мисълта, че Сивер може да се върне без гостите. Писмото, което получиха от майора не съдържаше особено ясно и решително обещание. Освен това през тези дни стана още по-студено. Скованият сняг скърцаше под краката и във въздуха се носеше гъста мъгла, през която слънцето изглеждаше като кървавочервена топка.

 

 

В Корсвол, в странноприемницата на пощенската станция, Сивер Бакпе бе посрещнат с почит, както беше обичай, когато там спираше някой от Бьорндал. Настанен до една отрупана с превъзходни гозби и питиета маса, той изглеждаше внушителен. За него този ден беше чудесен, защото бе пристигнал с пълни шепи пари, които му бе дал Стария Даг и които той пръскаше с великодушие и достойнство, не по-малки от тези на неговия господар.

След като хапна и пийна както трябва, Сивер се оттегли в една от стаите, за да си почине, докато пристигнат гостите, които чакаше.

Времето минаваше и започна да се свечерява. Стопанинът на странноприемницата не преставаше да снове до южния прозорец, за да види дали по пътя от юг не се задава някоя шейна. Студът беше изрисувал стъклата на прозорците с цветя така, че той трябваше да духа и стърже с нокът скрежа, за да може да погледне навън. Може би гражданите, които очакваше Сивер, бяха се отказали от пътуването заради студа? Ако не се появяха скоро, трябваше да събудят Сивер, тъй като той може би щеше да предпочете да се върне у дома, преди да се стъмни съвсем. Стопанинът пак отиде при прозореца, пак духа и стърга. Ледът ставаше все по-корав и мъчно се стържеше.

Това върху стъклото дали беше сянка от леда или кон, който се движеше по завоя на пътя?

Кон беше. Сега вече го виждаше много ясно. Шейната беше тясна и разнебитена, затова се люшкаше и друсаше. А конят беше стар и вече видимо уморен.

Беше късно след пладне, когато майор Баре и Аделхайд пристигнаха капнали от умора с пощата и влязоха в залата на Корсвол. Бяха премръзнали и гладни, а майорът беше и ядосан. През целия път не беше преставал да ругае коня, шейната и каруцаря, които им бяха дали в града, за да ги докарат тук, където трябваше да ги чака шейната от Бьорндал.

Техните дрехи и завивки бяха далеч недостатъчни, за да ги защитят от студа. И понеже и шейната не беше обзаведена с необходимите завивки, двамата пътници бяха почти замръзнали по пътя. Краката им бяха най-зле — въобще не ги чувстваха. Майорът продължаваше да ръмжи и ругае.

— Има ли тук някой от Бьорндал? — извика той.

Когато разбра, че отдавна ги чака шейна, че конят си е отпочинал добре и че е готов да тръгне обратно веднага, Баре бързо се успокои.

— Какво ще кажеш? — попита той дъщеря си. — Няма ли да бъде по-добре да тръгнем веднага? Скоро ще се стъмни.

Аделхайд се съгласи. Кръчмарят отиде да събуди Сивер. Чу се трополене по задното стълбище, а след малко и звънчетата на коня, който извеждаха от конюшнята. Майорът и Аделхайд се облякоха и излязоха на двора. Беше почти мрак, но Баре виждаше достатъчно добре, за да прецени веднага великолепния Бамсен и да се възхити от него, от хамута, от звънчетата и от чудесната шейна. Един от слугите едва удържаше юздата на черния жребец, който неспокойно скачаше и пръхтеше, нетърпелив да тръгне, докато Сивер се занимаваше с кожите и завивките.

Сивер беше здрав и едър мъж и в дебелата си кожена шуба и с високия кожен калпак изглеждаше в ледената мъгла като огромна мечка.

— Моля, госпожице, обуйте тези топли ботушки. А вие, господин майор, обуйте тия ботуши — предложи любезно Сивер.

Под тежестта на дебелите кожи и завивки Аделхайд едва не падна. Тя се настани в шейната и Сивер покри нея и баща й с още мечи кожи.

— Така е добре — рече Баре, доволен от грижите на Сивер, но нетърпелив да тръгне по-скоро.

— Ще побързаме, господин майор, че по тези северни пътища студът през зимните нощи е голям.

Сивер скочи на задната седалка. Бамсен излезе от двора и пое по открития път. Тежката и здрава шейна се плъзгаше без сътресения, гладко. Сега Баре и Аделхайд можеха да си починат след тръскането, което ги измъчи в старата пощенска шейна. Възхитен от съвършенството на шейната и от чудесния ход на коня, Баре отмести кожите от лицето си и се обърна към дъщеря си:

— Чудесно, нали?

Аделхайд кимна и се засмя весело. После се отпусна в затоплените кожи и се замисли. Тя се бе радвала толкова много заради това посещение в Бьорндал, но сега започна да я обхваща безпокойство. Как бе могла да си внуши, че младият Бьорндал ще се влюби в нея? Тази й надежда беше може би безумна мечта и тя щеше да се убеди в това като стигнат горе в имението. А може би той съвсем не беше такъв, какъвто тя желаеше да бъде и какъвто си го бе въобразила? Щеше да бъде жестоко, непоносимо разочарование, когато пристигне в Бьорндал и го види отново, да разбере, че всичко е било плод на нейното въображение, подведено от породилото се чувство при първата им среща.

Така говореше нейният разум, но сърцето й не споделяше тези мисли и вървеше по своя път — топло, нежно, тихо и… право, както красивият силен кон теглеше шейната.

Пътуваха с умерена бързина и звънчетата звънтяха тихо, като ромон на скрит под леда поток. По едно време Бамсен премина в галоп, звънчетата рязко усилиха своя звън и стреснатите пътници излязоха от обзелата ги дрямка. Сега шейната сякаш летеше. Аделхайд подаде глава изпод кожите и разгледа околността. Беше вече нощ, но светлините на къщите й показваха, че минава през място, което познаваше добре — през селото в равнината. Скоро отминаха църквата, къщата на свещеника. Пътят ту леко се издигаше, ту се спускаше и най-сетне пред очите им се изправи осветеният Боргланд. И двамата се загледаха нататък, но никой нищо не каза. Аделхайд се сгуши отново в топлите кожи. Сърцето й биеше развълнувано. Предчувстваше, че я очакват вълнения, които щяха да й донесат или щастие, или мъка, но каквото и да се случеше, това нощно пътуване в царството на съдбата щеше да си остане изключително преживяване.

Бамсен разтърси глава и звънчетата започнаха лудо да подскачат, изпращайки последен поздрав на селото в равнината. После шейната на Бьорндал потъна в гората.

В имението цареше мъчителна вечер.

В залата капитан Клинге се разхождаше, като държеше разтрепераните си ръце зад себе си. Седнал в едно кресло, Стария Даг наблюдаваше пламъците в огнището. Чувстваше се сам, нямаше никой близък около себе си. Държеше в ръце съдбата на много хора, но никога досега не бе преживявал така тежко самотата си. Тази вечер изпитваше силна необходимост да има край себе си, до себе си близки души. Чакаше с нетърпение да пристигнат гостите, които щяха да бъдат с него поне през празниците, но ето че и те не идваха. Госпожица Крюсе беше донесла малко бира, за да ги развлече, но питието остана непокътнато на масата. Капитанът стоя часове пред един от прозорците в новото крило с втренчен като на сокол поглед към Хамарбьо, докато нощният мрак покри селото. А Стария Даг не престана да излиза и влиза през целия ден. В продължение на часове никой не отвори уста да каже дори дума.

На вратата се появи госпожица Крюсе. Извести, че е чула откъм пътя звънчета на шейна и веднага пак излезе. Стария Даг не помръдна. Само сви устни и забеляза жлъчно, че Сивер няма да остане завинаги в Корсвол, така че съвсем естествено е да се прибира вече. След малко те също чуха звънчетата на Бамсен. Стори им се, че те звънят по-силно, някак живо и весело и си помислиха, че Сивер не би вдигал толкова шум, ако се връщаше сам. Най-после до тях достигна гласът на Сивер, след него гласът на госпожица Крюсе и най-после внушителният глас на майор Баре. Тогава Клинге се изправи развеселен, Даг стана и отвори външната врата. Нахлу студен въздух и почти веднага се появиха, съвсем скрити в кожите, майорът и Аделхайд.

Госпожица Аделхайд пристъпи в залата с тържествена стъпка като осъдена на смърт или открила своето спасение. Огледа се бързо наоколо. Той не беше тук. Погледът й угасна, усети сълзи в очите си. Но зад нея вратата пак се отвори. Аделхайд се обърна бавно и погледът й срещна погледа на Младия Даг. Той живееше в най-старата и най-отдалечена част на Бьорндал. Чул бе звънчетата на Бамсен, гласовете на пътниците и бе тръгнал веднага. Поздрави с кимване и когато отново вдигна очи, видя, че сияещите очи на момичето продължават да го гледат. Госпожица Крюсе се приближи и любезно предложи на Аделхайд да я заведе до определената за нея стая.

Госпожица Аделхайд едва не бе припаднала в залата — заради умората от дългия път и мразовитото време, но и заради разочарованието, че него го няма. Когато той се бе появи, видя, че е по-хубав, отколкото си го представяше в мечтите си. Почувства, че не може да отдели поглед от неговото красиво лице и че смазана от умора и вълнение, би се отпуснала в прегръдките му. Положи голямо усилие, овладя се и с твърди и бързи крачки тръгна след госпожица Крюсе, която я поведе нагоре по стълбището.

Много красиви места бе посещавала госпожица Аделхайд, но място като Стаята на госпожица Дортея не бе виждала. Майка й я бе възпитала да не показва чувствата си пред слугите. Но тази госпожица Крюсе изглежда не беше считана за обикновена слугиня и затова Аделхайд можеше да не контролира толкова сърцето и мислите си тази вечер.

Опита се да скрие колко влажни и блестящи са очите й, като се обърна и се отдалечи, но думите й сами се отрониха.

— Мога ли да бъда в толкова красива стая? — рече тя и интонацията й още повече подчерта смисъла им.

— Да, младата дама може да направи това — потвърди госпожица Крюсе.

След това се усмихна с красива усмивка.