Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Og bakom synger skogene, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне
- —Отделяне на трите романа от трилогията като самостоятелни произведения
21
Часовникът удари полунощ.
В салона на майор Баре госпожица Аделхайд седеше сама и бродираше. Беше се отпуснала на облегалката на креслото и бе оставила иглата и конеца. Тази вечер обичайната й надменност я бе напуснала. С наклонена настрани глава и полузатворени очи девойката мечтаеше.
Дванадесетте удара на часовника я извадиха от мечтите и един мил образ бавно се разсея. Аделхайд стана бързо и се приближи до огледалото. Само една свещ осветяваше стаята, но все пак лицето и гладката й шия се откроиха насреща като светъл портрет върху тъмен фон. Под дългите извити ресници очите й светеха в полумрака и извивките на устните й се очертаваха великолепно. Тя стоя дълго пред огледалото, задълбочена в ням разговор със себе си. Ето че бе изминал още един ден от нейната младост. Лека сянка на умора помрачи лицето й. Все същите мисли я измъчваха нощ и ден и не й позволяваха да спи.
Дали и тя щеше да има съдбата на майка си и на други жени от нейния род?
Съдбата на майка й… Аделхайд си спомни някои пропити с мъка думи, които майка й бе произнесла, когато издъхваше, стискайки ръката й в своята. С какво основание можеше да очаква по-добра участ от нейната? Майка й беше дъщеря на висш духовник от виден и богат род и все пак завърши своя живот бедна и изоставена. На какво можеше да се надява тя — презираната дъщеря на един потънал в дългове офицер от запаса? И все пак не можеше да се освободи от мисълта, че не е като другите момичета, че е по-хубава, по-умна, по-образована, и тогава започваше да мечтае за луди неща. Само защото й се яви случай да посети веднъж онова имение на север, ето че в суетната й душа се появи безумна надежда и, въпреки здравия разум, започна да мечтае за невъзможни неща, които само едно глупаво малко момиче може да си въобрази! Как да се освободи от тези безумни мисли?
Защо гората пя онази незабравима песен, когато тя седеше в голямата зала? Защо се бе появило у нея онова горещо желание да превърже ръката на Младия Даг? Защо си спомняше много по-ясно големия чист двор на онова имение и плътната сянка, която хвърляше върху него великанският дъб, отколкото парка около имението Боргланд, в който беше гостувала няколко седмици? Защо запази спомен и за най-незначителните неща — за мириса, който издаваха пъновете в огнището, и за шумоленето на вечерния вятър между дърветата в гората?
Не можеше да се вижда вече в огледалото. Очите й се бяха налели и една гореща сълза се плъзна по страната й. Обърна се живо, взе кърпичката и с решително движение избърса очите си и потисна мислите, които я измъчваха. Вдигна отново гордо глава и се помъчи да се съвземе.
Но тази вечер не успяваше да се справи с потока от мисли, който упорито се връщаше в руслото на мечтите й.
Досега тя си бе служила като с щит с всичко, което бе изпитала косвено или бе чула да се говори за нещастни женитби, за измами и изневери в любовта, за да се брани срещу пристъпа на всякакви чувства. Бе приемала любезностите и комплиментите на своите приятели в развлеченията като монета без стойност и се бе отнасяла с галантните млади мъже от своя кръг като с пионки в играта, която не й доставяше никаква радост. Двадесетгодишна, отпрати един от тях с жестока ирония. Неговите признания и протести й се струваха толкова празни и кухи! Последваха други, за които дори споменът й беше неприятен. Най-после се появи този богат четиридесетгодишен аптекар. Тогава Аделхайд понесе тежки думи от баща си, който й обясняваше, че парите са всичко в живота и че до гуша му е дошло от романтичните блянове на нейната глупава гордост. Той се бе забравил от гняв, когато тя повторно отказа на аптекаря, който по-късно поднови своето предложение, разчитайки, че гордостта й ще се пречупи пред немотията. Уви, ще се примири и ще се омъжи за него — така мислеше на моменти тогава — за да се спаси от глад и от участта на леля си Елеоноре. Не можа да го стори. И днес, когато навреме разумът й вземаше връх, стигаше до същата задънена улица.
Докато разсъждаваше така, Аделхайд започна да разбира, че е започнала да се променя. Досега тя беше проявявала недоверчивост към това чувство, което наричаха любов, защото то обещаваше много, но в нейното семейство бе донесло горчиви разочарования. Онова, което чувстваше сега, не беше неспокойно очакване да се случи чудо или да получи някакво предимство, а настойчива необходимост да бъде щедра, великодушна, ласкава, услужлива.
В действителност с тази своя щедрост, с това великодушие, тя искаше да накара да запламтят от благодарност две очи, които вече нищо не би могло да заличи от паметта й. Искаше да види отново чудната усмивка на онова красиво мъжко лице със силни, запомнящи се благородни черти, но отправена към нея, за нея, да я види пак… още веднъж… задълго… завинаги…
Потънала в своите мисли, Аделхайд се опитваше да прозре дълбоко в себе си. Често й бяха казвали, че е достойна представителка на своя род и тя знаеше отлично какво се криеше зад тези думи: че жените от този род открай време бяха красиви, горди, способни и умни, но че техните сърца са студени, че бяха непоносимо високомерни и че носеха нещастие на своите съпрузи.
Спомни си, че леля й Елеоноре в момент на откровение й беше разказала нещо, което сега я ужаси. „Да — бе казала тя, — жените от нашия род са горди, но не и студени, както се твърди. Те винаги са се влюбвали само веднъж в живота и тази своя любов са пазели в сърцата си до края на своите дни. Някаква прокоба властва над тях, защото никога не са се омъжвали за човека, когото са обичали и ако впоследствие са се задомявали, това не е ставало по любов и затова браковете им са били нещастни. Възможно е — бе заключила леля й — някоя от тях да е сгрешила много пред Бога, та неговият гняв да преследва целия им род.“ Затова леля й Елеоноре бе останала неомъжена.
Аделхайд подпря глава на ръката си. Дали и нейната орис нямаше да бъде същата — да се увлече по някого, за когото няма да може да се омъжи никога, нито да го забрави? Дали не беше съдбата тази, която я бе отвела в Бьорндал, за да срещне мъжа на живота си и после да страда по него до своя край? Каквато беше бедна, защо не именно тя да не можеше да избегне това проклятие?
И все пак не можеше да се упрекне, че се бе забравила в своето увлечение. Всъщност той е един селянин — ще кажат презрително хората от нейния кръг — и дълбоко в себе си ще й се подиграват за този неравен брак.
— Лъжеш, Аделхайд!
Тези думи прозвучаха ясно в стаята. Тя се огледа наоколо, за да се увери, че е сама. Всъщност самата тя ги бе произнесла под натиска на разбунтуваната си съвест.
— Да, лъжеш! — повтори тя много тихо. — Криеш съвсем друго нещо зад големите думи за любов и съдба, с които се кичиш. Прикриваш своята суетност и мамиш гордостта си. Знаеш много добре, че Бьорндал е голямо и богато имение, където много момичета от най-добрите семейства биха се чувствали щастливи, ако можеха да влязат. На своето желание за охолство и разкош се мъчиш да подчиниш гордостта си. Би желала всички онези, които не те обичат и те презират, да видят как твоята мизерия се превръща в изобилие и да завиждат на твоето тихо благополучие, докато те се борят с всекидневните си грижи и със страха от неизвестното бъдеще.
Аделхайд стана, събра длани и произнесе следните думи като молитва:
— Знам, че вдигам поглед по-високо, отколкото стоя самата аз; сега знам, че Бьорндал е богат и могъщ; но Бог ми е свидетел, че не знаех това тогава и че тази мисъл не можеше да ми повлияе, когато срещнах Младия Даг и се влюбих в него. Господи, ти знаеш, че това е самата истина. Помогни ми да се спася от своите лоши наклонности. Изпитай ме. Направи така, че да го видя пак и да стана негова съпруга… Дай ми възможност да докажа, че мога да му бъда вярна спътница в добри и лоши дни. И накажи ме, ако не изпълня това свое обещание…
Тя се отпусна в креслото с лице надолу към ръкоделието и изпъна ръце през масата. И тя зашепна още думи, прочувствени молитви…
Красивата и чиста Аделхайд заспа на масата в салона, без следа от надменността си.
На циферблата на часовника, доставен от Англия, бяха написани просто две думи: „MEMENTO MORI“[1]
На латински това означаваше нещо, че трябва да помниш смъртта, но за Аделхайд винаги значеше: „Бъди открита“, макар че на нея никога не й бяха позволявали да бъде такава. Часовникът биеше на всеки час.
Току-що бе ударил два часът, когато в ключалката на външната врата се завъртя ключ и майор Баре влезе. Той бе прекарал вечерта с приятели и беше пийнал. Все пак бе успял да забележи от улицата, че прозорците на салона, където спеше, още светят. Той не би се обезпокоил, ако видеше светлина в стаята на Аделхайд, която беше станала толкова особена напоследък, но присъствието на хора в салона по това време му се видя странно.
Отвори вратата много внимателно и безшумно я затвори. Сега му стана ясно: Аделхайд бе заспала над ръкоделието си. Станала е по-благоразумна — помисли той — и е започнала да работи върху чеиза си, вероятно е размислила и е променила решението си по отношение на аптекаря.
Баре имаше склонност да вижда нещата така, както на него му изнася, и не беше прозорлив по отношение на хората. Но и не се сърдеше на техните грешки и лесно намираше доводи, за да ги оправдае. Може би той имаше известно основание да се показва снизходителен, защото едва ли намираше сериозни причини да бъде доволен от себе си.
Наближаваше Коледа, парите за нищо не стигаха, а времената бяха тежки. Засега нямаше изгледи да бъдат поканени с Аделхайд да прекарат някъде на гости празниците и се боеше, че ще остане сам с нея през тези дни, за да се справя с лошото й настроение заради безпаричието и изолацията, в които се намираха.
Изгледа продължително дъщеря си и почувства известно състрадание към нея, при все че по принцип не се трогваше от нищо.
На масата имаше едно писмо за него. Отвори го и лицето му веднага светна.
— Аделхайд!
Девойката скочи и веднага погледна стенния часовник. Беше почти два и половина. Не искаше да му даде възможност да я изпревари и да започне да я упреква, че стои толкова късно и хаби свещи, затова веднага го нападна:
— Защо се прибираш толкова късно?
— Същият въпрос не пропускаше да ми зададе и майка ти — отговори шеговито Баре.
Аделхайд потърка очи и се загледа в развеселеното лице на баща си. И помисли, че е удобно — при това добро настроение, в което той се намираше — да го накара да се съгласи с онова, което беше намислила: да прекарат коледните празници у Фон Гал. Много пъти през лятото господарите на Боргланд ги каниха, може би от най-обикновена учтивост, да прекарат тази Коледа при тях. Сега Аделхайд искаше да склони баща си да пише, за да напомни за поканата и да им съобщи, че ще отидат.
Междувременно майорът й каза, че е прочел полученото писмо.
— Да? — погледна го в очакване Аделхайд.
— Отгатни от кого е.
По тона, с който баща й я попита, Аделхайд заключи, че това писмо не идва от случайно място. Но напразно се мъчеше да се сети кой би могъл да изпрати на баща й подобно послание.
— Не се ли сещаш? — засмя се Баре.
И тъкмо когато отговаряше отрицателно, внезапно я осени една мисъл:
— Може би от… Боргланд? — промълви тя.
— Не си на крив път — усмихна се Баре.
Аделхайд затвори очи от обхваналото я вълнение. Тя се бе молила, горещо се бе молила за това… Дали искрените й молитви бяха чути?
Развеселен, баща й я изтръгна от унесеността и я накара да се помъчи да отгатне точно откъде идва поканата… Но нейното желание беше да отидат в Боргланд и щом разбра, че поканата не е от Фон Гал, отпусна се, уморената й глава клюмна и в душата й пропълзя разочарованието.
Баре не можеше да разбере тази внезапна промяна у дъщеря си, която, след като се развълнува толкова силно, изведнъж стана напълно безразлична. Може би, си каза той, тази покана за нея няма значението, което той й отдаваше. Какво ще прави, ако тя реши да отговори отрицателно на поканата? Ще се разгневи и ще си послужи с властта, която имаше като баща.
— Понеже не можеш да отгатнеш и понеже е много късно, ще ти кажа… Това писмо е от онзи беден дявол Клинге.
— Клинге? — извика Аделхайд.
И като забрави всякаква сдържаност, тя се изправи живо и се наведе напред с вкопчени в облегалката на креслото ръце.
— Да — отговори майорът, който се учуди още повече при тази промяна в държанието на девойката. — Виждам, че си разочарована, но трябва да се съгласиш. Знаеш добре, че той ми е стар другар и добър приятел. Освен това нямаме възможност да избираме къде да отидем за Коледа. Времената са тежки за нас… Нямаме пари, нямаме удобства… Трябва да се радваме, че са се сетили да ни поканят.
Аделхайд намери време да се съвземе. Без дума да каже, облегната на облегалката на креслото, с изправена глава и с вкопчени една в друга ръце, тя изслуша писмото на Клинге.
Той ги канеше да отидат да прекарат коледните празници в Бьорндал и им даваше някои напътствия относно пътуването в големия студ. Ако желаят, може да им изпратят шейна в града, за да ги отведе, но понеже щеше да се наложи да правят дълги спирания, за да може да си почива конят, според Клинге било за предпочитане да наемат кон, който да сменят на пощенските станции по пътя, а на последната пощенска станция щели да намерят кон, изпратен от Бьорндал, който да ги отведе в имението. Препоръчваше им да върнат отговора си чрез търговеца Холдер, който щял да го предаде на човек от Бьорндал, който трябвало и без това да слезе до града.
Аделхайд беше съвсем неподготвена за Коледа, когато дойде писмото на Клинге, така че започна да пере, да глади и да поправя както овехтелите дрехи на баща си, така и своите. Тази работа, която й беше противна в друго време, сега вървеше леко и весело. Дните преди тази Коледа станаха оживени, радостни, трепетни, както в най-хубавите години от детството й.
Никога звънчетата на шейна не бяха звънтели така радостно за Аделхайд, както сутринта, в която конят направи първата си крачка по дългия път.