Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (20)

20

След лятото дойдоха есента и зимата, после пролетта, докато лятото отново се възцари над горите и селата.

В Боргланд идваха много гости през летните дни. А към края на септември пристигна някой си майор Баре заедно с дъщеря си, госпожица Аделхайд. Майорът и полковник Фон Гал бяха другари по оръжие и на младини бяха преживели заедно трудни моменти. След това пътищата им се бяха разделили и докато полковник Фон Гал живееше богато в Боргланд, хубавото имение на прадедите си, останалият в града майор Баре се бореше с немотията и кредиторите си.

Есенните мъгли започваха да слизат ниско над пътищата и ливадите. Беше време майорът и неговата дъщеря да се приберат в града, но дните минаваха, а те не бързаха да си тръгнат.

Двете девойки, госпожица Аделхайд и госпожица Елизабет, се разхождаха често заедно в градината и околностите, но между тях нямаше чувство на привързаност и близост, защото и двете бяха със студени високомерни сърца.

Госпожица Елизабет беше преживяла голяма скръб. Единственият мъж, когото бе харесала, бе загинал тъкмо когато в сърцето й бе започнало да се заражда любовното чувство. Оттогава от време на време на устните й се появяваше малка кървяща раничка. Тя избърсваше появилата се капка кръв с изящната си кърпичка и изпитваше удоволствие да гледа дълго червените петна, които се отпечатваха върху финия бял плат.

Дъщерята на майора, госпожица Аделхайд, бе прекарала изпълнен с превратности живот. Като малко момиче бе живяла на село. Тогава баща й беше кавалерийски лейтенант, а по-късно — капитан. Аделхайд обичаше да прекарва с баща си цялото време, през което той не бе зает по служба, и той я научи да язди и да общува с конете като истински мъж. Обожаваше животните, които милваше и за които се грижеше. А съседските деца тогава се събираха около нея, привличани от живостта и подвижността, които тя излъчваше. Към десетата й година нейната майка я заведе да живее при баба си, вдовица на епископ. Аделхайд се събра отново с баща си едва след десетина години — след смъртта на майка си и баба си.

От чути тук и там думи тя разбра един ден, че баща й беше допуснал сериозна грешка по време на брака си. Някаква история с жена и някакви пропилени пари от наследството на майка й станали причина за раздялата на нейните родители, заради което се наложило тя да бъде отгледана от баба си.

След приятния живот, който водеше в дома на баща си, Аделхайд се намери под строгото настойничество на своята баба — от добро общество, но властна жена, която живееше изключително със спомена за угасналата слава на своето семейство — едно от първите в страната. Тя беше така привързана към миналото, че изглеждаше като възкръснал образ от ония безвъзвратно отминали времена. Спазваше строго обичаите и вдъхваше страх със своята надменност и със своя изпитателен и прозорлив поглед. На нейни разноски и следователно под нейна власт занапред щяха да живеят нейната дъщеря и внучката й. Така Аделхайд беше отгледана и възпитана според разбиранията на своята баба. Всеки ден й се втълпяваха разни остарели теории, които нямаха вече нищо общо с живота, така че накрая всички разбирания на бабата бяха запечатани в нейното съзнание. Спомените за нейното свободно и свежо детство повехнаха в убийствения въздух на епископския дом и може би изгаснаха съвсем.

Аделхайд получи много добро образование. Преподаваха й френски, немски и дори гръцки и латински езици. А също й изкуствата за удоволствие — музика и рисуване, както и задължителните за всяка девойка от добро семейство шиене и бродиране. Баба й смяташе, че тя трябва да има същите широки и разнообразни познания, които в нейно време са се изисквали от момичетата в семействата на благородниците. Покойният епископ бе оставил много книги. Аделхайд се пристрасти да ги чете и така не й оставаше никакво свободно време, през което да мечтае спокойно за щастливите дни от своето детство. Между другото, майка й и баба й, които бяха изживели горчиви сърдечни разочарования, се помъчиха да втълпят на момичето, че любовта е само лъжа и измама и че мъжете, както казваше майка й, са само безсрамни празнодумци, от които тя трябва много да се пази.

Майката на Аделхайд умря, а малко по-късно удари часът и на баба й. Тогава девойката беше едва на двадесет години и нямаше друг изход, освен да се прибере при баща си, към когото й бяха вдъхнали голямо презрение. Той току-що беше уволнен в запаса и когато дъщеря му се прибра при него, му бяха останали малки източници за прехрана и намалени сили за работа. Освен това той не се чувстваше никак удобно с Аделхайд, която беше с още по-кисел нрав и от покойната му жена и която следеше всичките му движения с критичен и неодобрителен поглед. Все пак той притежаваше някакъв свой чар, който, въпреки немотията, му помагаше да запази голям кръг приятели и познати.

Няколко далечни роднини му се притекоха на помощ по различен начин и така двойната грижа, която му създадоха принудителното излизане в запас и съжителството с дъщеря му, полека-лека изчезна и той отново си възвърна някогашното добро настроение.

Както в миналото, започнаха отново да го канят, сега вече заедно с дъщеря му, на вечери и балове. Заедно с по-веселите и по-свободни условия на новия й живот младостта на Аделхайд разцъфна и нейната красота излезе наяве. Беше научена да се облича и да прави косите си с вкус и изящество и сега имаше възможност да прояви своята прелест и непринуденост. Един ден баща й откри, че има в дома си истинска красавица. И понеже се прекланяше пред всичко хубаво, започна да се отнася към дъщеря си с възхищение и почит. За пръв път забеляза у нея изящната и благородна осанка на своята покойна тъща и нещо от гордата представителност, която беше притежавал самият той на младини.

Започна да пести от онова, което разходваше за себе си, за да може Аделхайд да се облича добре и достойно да се представя в обществото. Тя предизвикваше възхищение с красотата и благородните си обноски, но имаше причини, които убиваха всяко желание у младежите да искат ръката й. По онова време парите и недвижимите имоти имаха голямо значение, а Аделхайд нямаше нищо. Освен това странната й личност държеше на разстояние мъжете. Нейната превъзхождаща интелигентност и образованост, нейната студенина и иронията й много скоро отблъскваха всички млади мъже, които я познаваха.

Майор Баре се надяваше да я омъжи, въпреки че все още не виждаше подходящия за нея съпруг между кандидатите, които напук на студенината й все пак не се отказваха да ухажват хубавата Аделхайд. Едва седем години по-късно, един ден преди да замине на село, където се канеше да прекара лятото, Аделхайд срещна в лицето на един аптекар човека, който поиска да свърже живота си с нейния.

Отначало този човек, който не беше вече млад, стана причина за много спорове между баща и дъщеря. Тя не желаеше и да чуе за него, при все че минаваше за богат, и подчертаваше, че не иска да се омъжи в никакъв случай. Баре не отстъпваше и казваше, че в това тежко време Аделхайд трябва да се покаже благоразумна. Най-после той й призна, че е задлъжнял до гуша и че скоро положението му ще стане безизходно.

Аделхайд се почувства жестоко наранена, за това че баща й беше решил да размени нейната младост и красота със сигурна издръжка за двама им. Все пак, въпреки своето високомерие, тя бе забелязала през последните години, прекарани в града, че животът не се състои само от голи принципи и овехтели стереотипи на поведение, че общественото положение няма някогашното значение за новите поколения. Освен това бедността, която беше принудена да понася, откакто живееше с баща си, беше прокарала дълбока следа в гордата й душа… И така, Аделхайд отказа решително да се омъжи за аптекаря.

Без да изпитват истинска привързаност една към друга, Аделхайд Баре и Елизабет фон Гал все пак намираха много общи теми за разговор, докато се разхождаха заедно. Увлечени в своя разговор, те неусетно стигаха до края на алеята, продължаваха по големия път и понякога трябваше да се отдръпват бързо встрани, за да се запазят от черните коне, които идваха от север. Всички хора от околностите поздравяваха много учтиво госпожица фон Гал. Но планинците не само не я поздравяваха, но дори не намаляваха ход, а препускаха в галоп, сякаш земята под тях гореше.

Аделхайд често питаше приятелката си откъде идват тези луди каруцари с бясно препускащите си коне и винаги получаваше един и същ отговор: „От север, от горите“. Любопитството й оставаше незадоволено. Една сутрин, докато тя се разхождаше в градината, срещна брата на полковник Фон Гал. Той не беше съвсем наред умствено и затова рядко му разрешаваха да се появява пред гостите на имението. Затова скиташе рано сутрин из парка наоколо, докато все още беше пусто. Свикнали бяха да го наричат „брат Лоренц“. Той имаше навик да държи главата си странно наведена встрани, сякаш непрекъснато се вслушваше в някаква близка опасност. И наистина, той се боеше от всичко и неговият страх служеше като повод да го държат настрани от гостите. При всеки случай, когато виждаше хора, той започваше да разказва, че някога е бил много богат, че е притежавал кюлчета злато и книжни пари и че всичко това му е било отнето. След това правеше странни бележки върху семейство Фон Гал. Затова полковникът имаше своите основателни съображения да го държи затворен.

Аделхайд беше слушала много пъти вече несвързаната история за отнетото богатство от брат Лоренц, понякога му бе задавала въпроси, с които да поддържа разговора и същевременно да задоволи любопитството си. Тя не се изненада, когато го видя на завоя на една алея и не се отдалечи, а го поздрави любезно и размени с него обикновени думи за студа и за настъпващата зима. Той я гледаше и примигваше, сякаш заслепен от слънцето. Накрая й каза, че е по-хубава от Елизабет и добави:

— Елизабет е зла! Дяволът ще я вземе дори жива!

Аделхайд сниши поверително глас, защото знаеше, че Лоренц се вслушва с особено внимание само тогава, когато му се говори шепнешком, което го караше да се съсредоточи. Каза му, че е видяла да препускат бясно по главния път добре гледани черни коне, от които се е изплашила много, и го попита знае ли откъде идват.

Лоренц я изслуша със зинала уста и й отговори също съвсем тихо, сякаш й поверяваше някоя страшна тайна, че те идват от онова имение на север, което носи името Бьорндал. И за да придаде по-голяма тайнственост на отговора си, повтори нещо, което му бяха казали, за да го изплашат:

— Там, на високото, има един капитан на име Клинге. Затворен е в тъмна и студена стая, без светлина и огън… Елизабет ми каза, че и мен ще ме изпратят да ме затворят там, ако нощем говоря високо в стаята си…

Аделхайд научи повече, отколкото очакваше.

Вестта за местонахождението на капитан Клинге тя щеше веднага да предаде на баща си, който много пъти се бе опитвал да разбере къде е изчезнал неговият стар приятел. Благодари на Лоренц, позволи му да й целуне ръка — навик от младини, за който той беше запазил спомен в помътеното си съзнание — и се отдалечи.

Мислеше за стария капитан и не можеше да проумее как така той се бе озовал горе в планината. По едно време се бе разчуло, че е кривнал от правия път. Може би пиянството? Баща й казваше, че с него се били отнесли безчовечно, с него — един доблестен офицер и безупречен другар. Защо биха затворили добрия човек в мрачното имение в горите на север?

При първия удобен случай Аделхайд извика баща си настрана и му разказа с тревога в гласа това, което бе научила за участта, сполетяла капитан Клинге. Майор Баре се възмути и заяви решително, че щом приятелят му е жив и се намира в околността, веднага ще отиде да изясни положението.

Когато майорът каза на полковника, че е научил за пребиваването на приятеля си в Бьорндал и че желае да го види, господарят на Боргланд се намръщи с видимо неодобрение относно намерението на госта си.

Не изказа гласно възраженията си, докато междувременно заповяда да впрегнат един файтон. За общо учудване Аделхайд се приготви да придружи баща си.

Елизабет кисело заяви, че нейната постъпка е съвсем неуместна, но тези думи не промениха решението й.

 

 

Така за втори път файтон на Боргланд се отправи на север към Бьорндал. Пътниците спряха в Хамарбьо, както правеха всички чужденци, майорът попита за пътя към имението Бьорндал и се увери, че капитан Клинге е там, преди да продължат нататък. Пътят, който водеше към имението, ставаше все по-стръмен и непривикналият кон се изкачваше бавно. Така Баре и Аделхайд имаха време да разглеждат околността по цялото продължение на пътя, както и стената, която го заграждаше. Тя беше каменна и цялата покрита с мъх, а зад нея се редуваха стари възлести дървета, които следваха на равни разстояния едно от друго.

Пристигнаха в един двор, оформен от грубо построени върху широки основи сгради и след това влязоха в друг двор, покрит с плочи, който беше по-голям от първия, но светнал от чистота. На някои места между плочите се показваше свежа трева и в средата се издигаше един тройно разклонен великански дъб, напомнящ на приказно чудовище.

От един съседен заслон излезе бдителната госпожица Крюсе, която посрещна гостите с известна сдържаност, когато разбра, че идват от Боргланд. Но когато пожелаха да видят капитан Клинге, госпожицата стана мила и приветлива.

В залата беше тъмно, защото завесите на прозорците бяха спуснати, а огънят в огнището светеше слабо. В царуващия полумрак едва можеше да се види нещо. Един висок мъж стана от пейката до огнището, приближи се до Баре и дъщеря му и се ръкува. В същото време капитан Клинге, който слизаше по стълбите, позна гостите, защото пламъците от огнището ясно осветяваха лицата им.

— Не, не мога да повярвам на очите си — извика той изненадано. — Баре, ти ли си, стари разбойнико? А до теб е прекрасната Аделхайд!

Клинге и Баре се прегърнаха сърдечно. Майорът се взираше внимателно в лицето на приятеля си, търсейки следи от затворническия му живот. Капитанът имаше здрав вид на изпечен от слънцето и брулен от ветровете човек и Баре се досети, че приказките на Лоренц са били бълнувания на луд. Аделхайд се бе отдръпнала към вратата, готова да излезе, но госпожица Крюсе се върна с два запалени свещника, които постави върху полицата на високата камина.

Гостите искаха да си тръгнат веднага, затова отклониха поканата да седнат. Но домакините настояха и те останаха. На масата бяха сложени стъклени чаши, напитки, лули и тютюн.

Баре вдигна смаяно вежди, когато допря устни до чашата си. Какво беше това божествено питие? Пи пак и разбра. Изненадата му беше голяма. Да попадне толкова дълбоко в горите на север и там да пие чудесен отлежал френски коняк! Пи още глътка и докато се радваше на сладостта й, загледа с удивление Стария Даг, който спокойно пушеше и гледаше как играят пламъците в огнището. Той едва сега можа да види ясно лицето му.

През цялото време на пребиваването им в Боргланд нито веднъж не беше ставало дума за имението на север и за неговите господари и майорът не можеше дори да допусне, че в мазетата на това горско имение се намират най-добрите питиета от мазето Холдер. Когато ги пренесоха в Бьорндал, те бяха на вече доста почтена възраст, а и прекараните тук години ги бяха подобрили още. Госпожица Крюсе се бе научила от господарката си да води подробен списък на наличните в мазето бутилки с напитки и понеже гостите идваха от Боргланд — това прословуто имение — сметна за необходимо да поднесе най-хубавите от тях.

Когато в чашите започне да играе златистото пламъче на хубавото питие, езиците бързо се развързват. Съвзел се вече от първоначалната изненада, Баре отново стана прословутият весел събеседник. Даг също се раздвижи, а старият капитан сияеше от удоволствие. Малко настрани, седнала в едно тежко дървено кресло с висок гръб, отрупано с възглавници и кожи, почиваше Аделхайд и не взимаше участие в разговора на мъжете. Бяха й поднесли чаша сладко вино, която тя постави върху широкото подлакътно облегало на креслото и продължи мълчаливо да наблюдава тримата събеседници. Може би скучаеше?

Аделхайд Баре не беше от онези девойки, които скучаят, когато не ги ухажват. Тя знаеше да се наслаждава на самотата. Седнала удобно в голямото кресло, на чието облегало чашата с вино отразяваше пламъците на огнището, тя с удоволствие наблюдаваше и мислеше. Без да може да преценява като баща си, тя все пак чувстваше синхрона, хармонията между това качествено старо вино и настроението и обстановката, които я заобикаляха. Тук цареше някакво особено благородство. Колко много се отличаваше то от онова, което беше виждала дотогава! Може би присъствието на стария човек придаваше тази особеност на приема или пък величествеността на голямата зала? Погледът й привикна с полутъмнината и тя различи върху дървената облицовка на една от стените един много стар, изящно изтъкан килим, чиито нежни цветове се съчетаваха чудесно. Вратата, през която бяха влезли, също беше особено хубава със своите изрязани в масивното дърво фигури и с изкусно изработените от ковано желязо резета. Аделхайд забелязваше всичко.

Вън беше започнал да духа вятър. Тя го чуваше да свири тъжно зад вратата и същевременно долавяше дълбокото съзвучие на една необятна песен. Там някъде пееше хор, съставен от всички гласове на гората. Песента му проникваше в цялото й същество и събуждаше непознати отзвуци. Какво спокойствие и каква пълна безопасност царуваха тук! Как близо се чувстваше до природата, попаднала сред един свят, за чието съществуване нямаше представа и чийто живот й се струваше по-съдържателен, по-възвишен и същевременно по-прост от живота, който познаваше!

Отвън се чуха стъпки, вратата се отвори рязко и на фона на настъпващия вечерен здрач се открои сянката на мъж. Вратата се затвори, но мъжът остана до нея със затворени очи поради светлината, с пушка в ръка, с изпокъсани дрехи и разрошени коси. Беше Младия Даг, който се прибираше от гората.

Той поздрави с кимване баща си и стария капитан. После, понеже видя край масата трето лице, което не познаваше, се приближи, за да се запознае. Капитан Клинге го представи на майор Баре и после на девойката. От отдалеченото си място близо до огнището Аделхайд отговори на поздрава на младия мъж със сдържано движение. Досега не беше срещала толкова необикновен човек. В първия момент, когато Даг се появи на вратата, тя едва не извика от страх, но когато го видя как се усмихва на мъжете около масата, веднага се успокои. Очарована от неговата хубава, открита усмивка, от неговото енергично и благородно лице, тя съвсем притихна в тъмния кът, за да може да го разгледа по-внимателно, без той да забележи това.

Даг взе едно кръгло столче и седна до огъня, като не преставаше да търка вкочанените си от студ ръце, докато се радваше на топлината, която постепенно отпускаше премръзналото му тяло. Предложиха му чаша коняк, която той изпи на един дъх. Едно старо куче, което бе лежало дотогава незабелязано в някой ъгъл, веднага отиде при него и започна да му се гали, като махаше с опашка, весело скимтеше, душеше и лижеше ръката, която го милваше.

Потънала в креслото, Аделхайд не сваляше поглед от Младия Даг. Никога не бе присъствала на подобно запознаване между възпитани хора. По карабината му отгатна, че се връща от гората, но в какво състояние, Боже мой! Дрехите му бяха захабени, изпокъсани и покрити с петна. Левият крачол на панталона му беше вдигнат до над коляното и под него се виждаше стара кожена гетра.

Даг се обърна, за да поиграе с кучето, и тогава девойката можа внимателно да разгледа лицето му, което беше потъмняло от слънцето и вятъра. По него се четяха воля и решителност, но чертите на лицето му бяха чисти и смекчени от нещо младежко и весело. Силата, която криеха мускулите на неговото едро и развито, но много стройно тяло, беше удивителна, а движенията му бяха гъвкави и ловки като на младо животно. Никога тя не бе срещала подобен мъж.

Въпреки безредието, в което се намираше облеклото му, Аделхайд не можеше да не забележи снежнобялата яка на ризата, която се открояваше върху мургавата му шия. Тя отмести поглед върху маншетите и се изплаши: около лявата му китка и нагоре до лакътя имаше превръзка, която беше подгизнала от кръв. Тя искаше да го попита какво му се е случило и все не се решаваше, но, докато го наблюдаваше как се смее чистосърдечно с детския си смях, набра смелост и попита:

— Да не сте се ранили в гората?

— О, не! — отговори той. — Това е дребна работа. Драскотина, която ми причини един орел.

— Орел? — попита изплашена Аделхайд. — Били сте се с орел?

— Не. Стрелях в него и той падна. Но не беше убит, а само ранен в крилото и когато се приближих, той се хвърли върху мен.

— И тогава го убихте? — полюбопитства тя тревожно.

— Да.

Майор Баре долови част от техния разговор и на свой ред се намеси:

— Орел? — учуди се и той. — Видели сте орел?

— Убил е орел — подчерта Аделхайд.

Щом разбра, че орелът е донесен тук, Баре поиска да го види и да чуе подробно как е бил убит, защото смяташе да съчини от този случай цяла ловджийска история, с която да забавлява приятели, когато се върне в града. Но Младия Даг отговори, че няма какво особено да се разказва за този незначителен лов.

В същата минута влезе госпожица Крюсе и поднесе нови питиета. Капитан Клинге й разпореди да донесе убития орел, за да го види майорът. Тя кимна с глава и излезе.

Аделхайд не можеше да откъсне поглед от окървавената превръзка на ръката на Младия Даг. Обзело я беше странно желание да прегледа и превърже тази рана. Но понеже разбираше, че Даг не намира раната за опасна, прецени, че е по-разумно да не се обажда.

Неизпитвани досега чувства започнаха да я вълнуват. Някакъв нов порив я обземаше против волята й и я тласкаше към нещо непознато и вълнуващо. Чувстваше, че я обхваща горещо желание да се влее в живота, който наблюдаваше тук и който беше толкова естествен, чист и изпълнен с простота и спокойствие. Оттук животът в града й изглеждаше далечен и чужд. Ясно си представяше кръга на своите познанства: изкуствено усмихнати лица, лицемерно доброжелателни жени, които зад гърба й злословеха пред други, престорени и преднамерени ласкателства на мъже, които помежду си се подиграваха с гордата й бедност. Тя познаваше много добре всички тези лицемери и техния пуст, скучен и несъстоятелен живот.

Чу се силен удар по вратата и в залата нахлу някакво странно същество. В първата минута не можеше да се разбере дали беше човек, животно или някой дявол. Беше дърводелецът Местерн, който бе заместил Йорн Мангфодци. Той се занимаваше с всякакви поправки в имението. Умееше също да препарира убити животни. Бяха му предали убития орел, за да направи, ако е възможно, нещо от него, защото понякога Местерн имаше чудесни хрумвания. И когато му съобщиха, че има гости в залата, които желаят да видят хищната птица, той я донесе. Направи няколко стъпки до средата на помещението, без да каже дума и застана с орела в ръце. Беше направил някакво приспособление, което можеше да поддържа крилете на птицата разперени и в този си вид, с изнесена напред глава и клюн, сякаш готов да разкъсва, орелът изглеждаше като жив.

Местерн, след като се порадва на впечатлението, което бе произвел, още веднъж разпери крилете на птицата и излезе от залата, в която проникна студен въздух отвън. Безразличен към демонстрацията на дърводелеца, Младия Даг, който остана седнал до огнището, сви вежди, но не се обърна.

Щом госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е сложена, майорът и неговата дъщеря разбраха, че е време да си вървят и затова веднага станаха.

Извисяващите се пламъци в огнището и свещниците над него осветиха Аделхайд Баре, когато се сбогуваше при вратата. Младия Даг я загледа внимателно в лицето, а Стария Даг едва сега с учудване забеляза красотата на младата гостенка, която през цялото време бе седяла в сянката.

 

 

Настъпи пак зима със своите дълги нощи, снегове и ледове. Мъжете отидоха да работят в горите. Рано в зори и надвечер над колибите, скрити под големите дървета, се виждаха тънки стълбове синкав дим, излизащ от комините. Животът в Бьорндал продължаваше своя обичаен ход под върховното ръководство на Стария Даг. Както всяка година, бързите черни коне често препускаха по пътя, водещ към града.