Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (2)

2

На сутринта след събирането в дома на свещеника двама мъже в каруца с един кон потеглиха от Боргланд. След като преминаха зловещите пропасти на Йомфрудал, които се намираха под високите скали, навлязоха в безкрайните гори, които бяха границата с Бьорндал.

Старецът от Бьоркланд вече се бе разкаял горчиво за предложението, което бе решил да направи предната вечер. Надяваше се, че и свещеникът, поразмислил, ще се съгласи да се откажат от това опасно пътуване, но същия ден в зори във викарството пристигна пратеник от Бьо, което се намираше в източния край на енорията, с новината, че през нощта мечокът е нападнал и там. Свещеникът, развълнуван и възбуден, побърза да тръгне веднага за Бьорндал и да пристигне там възможно по-скоро, колкото позволяваше тръсът на коня. Новопристигнал в селото, той не беше проникнат така силно от несъзнателния страх, който вдъхваха хората от Бьорндал на неговото паство, но все пак не се чувстваше съвсем спокоен. През целия път и двамата мълчаха и когато минаваха под скалите на Йомфрудал, се спотаиха в дъното на каруцата.

Смяташе се, че там, сред урвите, живееха красиви и опасни русалки, които понякога пееха омагьосващо. В скалите, които се издигаха над пътя, пребиваваха зли духове и тролове, като нощем оттам се носеше зловещ вой.

Склонът, който маркираше границите на Бьорндал, бе покрит с вековни дървета, листата на които шумяха заплашително. Щом стигнаха възвишението, където започваха земите на Бьорндал, старецът спря коня и двамата пътници бяха изненадани от красивата и хармонична гледка, осветена от слабото есенно слънце, която им заприлича на приятен оазис след зловещите проходи и мрачните гори, които бяха преминали.

Свещеникът прочисти гърлото си, а старецът бе притихнал.

Продължиха до постройките и влязоха в двора на първата ферма в селището — Хамарбьо.

Първородните синове на този род от древни времена носеха името Йорнулф, като тук ги назоваваха с умалителното Йорн. Често се случваше тук да има двама, трима и дори четирима Йорн по едно и също време.

Във фермата двамата пътници бяха посрещнати от слугиня, която отиде да извести за идването им.

Докато чакаха, започнаха да разглеждат околността. Видяха къщи от тъмно дърво, покрити с мъх покриви, а над тях гористата планина, чийто тъмен връх сякаш заплашваше да се стовари върху хората и къщите под него.

Стария Йорн излезе изпод навес и застана — старец с тояга.

Свещеникът го поздрави, но Стария Йорн от Хамарбьо дори не помръдна. Задоволи се само да рече, че попът вероятно е тръгнал на разходка.

Свещеникът свъси вежди и веднага започна да разказва защо е дошъл.

— О, боже, ловец на мечки — рече старецът и посочи отвъд границата на стопанството, на север.

— При Стария Бьорндал — добави той.

Свещеникът погледна нататък и видя над селото, насред склона на планината, едно голямо имение с много постройки, мрачни като самата гора, която ги обграждаше, а слънцето се отразяваше в стъклата на прозорците.

Свещеникът и старецът от Бьоркланд бяха чували да се говори за Стария Бьорндал. Бяха виждали по пътищата през селото в равнината да препускат диво с техните черни коне някои от мъжете на този род, които изглеждаха по-едри от всички останали. Имаше някакво естествено, вътрешно благородство у тях, което хората от селото в равнината признаваха, но не преставаха да говорят за хората на Бьорндал, че са диваци и убиват, без да мислят.

Всичко това изглеждаше малко странно сега, когато стояха и гледаха имението горе. То бе голямо и впечатляващо.

Злословията, които бяха чували, им се сториха невероятни, а молбата относно мечока, която имаха намерение да отправят, на фона на това достолепие изглеждаше маловажна. Почувстваха се неловко, че бяха злословили срещу тези хора.

Заради това свещеникът се обърна към Стария Йорн и го попита дали няма ловци на мечки на друго място.

— Не — отвърна бавно старият, — всички чужденци трябва да отправят въпросите си там.

Две неща станаха ясни на свещеника. Първо, че му показваха, че го смятат за чужд, и второ, че изглеждаше като правило всеки чужденец да се представя на Стария Бьорндал.

Тогава не им оставаше друго, освен да се сбогуват и да изкачат височината.

Долу се намираха повече къщи, отколкото можеха да си представят. Минаха през много стопанства, хора и животни ги наблюдаваха с любопитство. Горички от хубави дървета заслоняваха къщите, а обработваемите площи бяха заградени с брези и иглолистни. Този свежозелен и приятен пейзаж беше в необясним контраст със зловещите гори, през които бяха преминали.

Една мисъл се избистри в съзнанието на свещеника.

Спомни си, че бе чувал как един свещеник бе смъмрил строго горските жители. Според него било неправилно християни да ходят в църквата с оръжията си в мирно време и оттогава нито един от тях не стъпваше в храма, освен за кръщене, сватба или погребение.

Това бе обида за църквата и като видя мрачните фасади сред дърветата, свещеникът се досети кой пръв бе дал пример за това неподчинение.

Ала бързо сподави гнева си.

Не можеше да влиза в конфликт с тези, които бе дошъл да моли за въоръжена помощ.

Много му се искаше да се изкачи до имението с достолепие, но беше невъзможно заради мисията, която бе поел.

Пътят през селото беше доста дълъг и нагоре ставаше все по-стръмен. Щом стигнаха на върха, учудването им беше голямо, защото от двете страни на пътя се простираха до хоризонта ниви и ливади. Жътвата беше минала отдавна, виждаха се само житните и конопени стърнища, но ливадите бяха още зелени като през лятото.

Значи все пак тук живееха християни.

Учудването им се засили, когато конят влезе в двора и те пристигнаха.

Вътрешното пространство не бе още така мащабно, каквото стана след това, но и сега бе с внушителни размери и обкръжено от добре построени и поддържани сгради.

По това време на деня тук беше пусто и тихо. Вероятно обитателите вечеряха. Във вътрешността на имението, което на пръв поглед изглеждаше празно и тихо, в действителност бдяха зорки очи. Щом каруцата влезе, от една стряха излезе висок младеж. Беше много светъл, с руси, обезцветени от слънцето коси, с красиво и искрящо от младост лице, но очите му бяха странно сини и проницателни.

Господин Дидрих бе смаян.

Пътувал бе далеч и на много места, бе срещал различни хора по пътя си.

Този младеж му напомняше наследниците на благородни родове, на каквито се бе натъквал.

Младежът го гледаше съсредоточено, без да прави нищо.

Свещеникът му махна. Това му беше навик. Никога не слизаше от каруцата, освен когато отиваше при покойник, а чакаше да го посрещнат с дължимото благоговение. Само в старинния и благороден дом на Боргланд, когато отиваше при полковника, влизаше сам вътре, смирено усмихнат.

Младежът дойде и застана пред свещеника, който му поръча да извести за тях на баща си (вероятно бе син на стопанина?).

Да, младежът бе син на стопанина и отиде да каже на баща си.

Миг по-късно се върна, но беше сам. Баща му бе казал, че свещеникът може да заповяда вътре.

Господин Дидрих се изчерви от нанесената обида.

— Аз съм свещеник — рече той. — И искам да поговоря с баща ви. Благоволете да му предадете думите ми и добавете, че бързам.

Младежът влезе, но после отново излезе сам. Повтори, че свещеникът е добре дошъл вътре; но в думите му се усети известна ирония.

Свещеникът сбърчи вежди, а устните му затрепериха, слезе от каруцата и с широки стъпки прекоси двора, воден от младежа.

Старецът от Бьоркланд го последва смаян.