Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (18)

18

Построен беше нов път до Бьорндал и постепенно старият напълно запустя. Никой не минаваше вече по него, било пеша, било с каруца. С течение на времето легендите за Йомфрудал ставаха все по-многобройни и страховити, затова местните хора започнаха да се боят да минават по стария път.

На едни места огромни скали се издигаха до небето, а на други зееха страшни пропасти. Чуваха се крясъците на бухали и други нощни птици, които се криеха в пукнатините на скалите. Понякога, когато се топяха снеговете, разпукани от леда скали се свличаха с гръмотевичен шум чак в дъното на долината. Така тук се бяха натрупали огромни скали, които се бяха свличали през вековете. Между скалите бяха пораснали дървета и сред тяхната вълнуваща се зеленина те изглеждаха като островчета сред неспокойно море. Между камъните надничаха цветя и други растения, но над всичко се люлееше буйна папрат. Змии, гущери и какви ли не още влечуги се криеха между камъните, под гъстата растителност.

Човешко око не можеше да проникне в дълбоката пропаст, която дърветата закриваха напълно. Когато и да премине човек по тази част от стария път, до ушите му достигаше странен шум, идващ от дълбините на пропастта. Някои мислеха, че това е глухото бучене на подземен поток, но мнозина други знаеха много повече. Старите хора не можеха да говорят без страх за тази долина. Никой християнин, казваха те, вече не желае да минава по този път. Преди време се намерили неколцина смелчаци, които дръзнали да минат от там привечер, но не се върнали вече!

Разправяха още, че съблазнените девойки, които са се самоубили, след като са премахнали децата си, бродят там, в Йомфрудал, заедно с други нещастници, които не са били опети, преди да бъдат погребани. Затова никой човешки поглед не можеше да проникне в тежкия мрак на това прокълнато място, където денем и нощем от там се чуваха жалбите и риданията на каещите се.

През по-светлите нощи можеше да се забележи как от пропастта се издигат мъгливи сенки и онези, които виждаха по-надалеч и по-ясно, твърдяха, че това са голи жени, които играят с разплетени коси под звуците на една толкова омайна и пленителна музика, че никое човешко същество не е в състояние да й устои.

Друг път оттам се чуваше вой, последван от гръм, което според старите означаваше, че прокълнатите души са се изкачили на пътя и тогава човек трябваше да се кръсти и да бяга.

 

 

В Ховланд — голямото имение на изток от Боргланд, от другата страна на пътя — една вечер организираха увеселение и бяха наели цигулари да им свирят за танците.

На увеселението бяха поканени всички благородни младежи от околността.

Бьорндал беше представен само от един гост — Туре.

Всички погледи го следяха.

Рядко можеше да се види толкова красив младеж. Прекрасните му очи излъчваха неотразимо очарование, а в стройното му тяло дишаха сила и ловкост.

На това увеселение щяха да присъстват най-отбрани гости. Поканени бяха семействата на най-изтъкнатата аристокрация, дори семейство Боргланд заедно с близки от града. Мнозина идваха пеша, защото разстоянията не бяха големи и младежите изпитваха голямо удоволствие да пристигат на групи и да се връщат пак така.

Обществото от Боргланд пристигна със звън от саби. Цветните военни униформи се открояваха между черните вечерни облекла, ботушите лъщяха и копчетата на куртките святкаха почти колкото лукавите погледи на тези младежи, начело на които вървеше най-красивата сред девойките — Елизабет фон Гал.

При тази блестяща и аристократична компания Туре не можеше да се надява, че ще има обичайния си успех. Тук се бяха събрали офицери, които носеха най-благородните имена в страната. Те бяха синове на аристократи и на генерали от кралската войска. Кой щеше да спре поглед върху този селянин, върху този дивак, слязъл от тъмните гори на север?

Висок и изправен, с вдигната глава и със скръстени на широките си гърди ръце, сдържан и мълчалив, Туре стоеше недалеч от вратата, през която трябваше да влязат гостите от Боргланд. Домакините ги очакваха с нетърпение, защото без тях празникът нямаше да бъде достатъчно бляскав, весел и оживен.

Когато ги чуха да пристигат, всички станаха и обърнаха погледи към вратата, освен Туре Бьорндал. Той продължаваше да стои напълно неподвижен, с все същата високомерна и горда поза, полуобърнат към вратата, през която влезе групата гости от Боргланд. Те поздравиха отдалеч познатите с кимване и усмивка и се ръкуваха само с домакините.

Минаха край Туре, но той не им обърна никакво внимание.

Какво общо имаше той с тях?

Все пак неговото присъствие не остана незабелязано за госпожица Елизабет, която, след като го погледна веднъж бегло, отново върна погледа си на него с някакво весело любопитство.

Може би го познаваха в Боргланд? А може богатството на неговия род и славата му на опасен съблазнител да бяха причина за проявеното от нея внимание?

„Цигулки и виоли, пеене като на концерт.

Кларинет и обой, от флейта звуци.

Сарабанда, фанданго и стар менует

с възторг в залата блестят…“

Туре продължаваше да стои на същото място и в същото положение, когато госпожица Елизабет, която се връщаше от празнично осветената и украсена с цветя зала за танци, мина край него.

Може би тя се бе върнала, за да го види пак, защото очите й светнаха, когато го съзря на същото място? Може би се чувстваше отегчена от младежите, които бе довела със себе си, и този младеж я беше впечатлил, защото беше единственият, който още не се бе преклонил пред нейната красота?

Тя се отправи към залата, но изведнъж се върна към Туре и като го гледаше право в очите, попита:

— Защо не танцувате?

И без да дочака неговия отговор, тя се приближи още повече и добави:

— Желаете ли да танцувате с мен?

Той кимна утвърдително и се вгледа в очите на Елизабет фон Гал, която веднага почувства магическата сила на неговия поглед.

Никой не може да избяга от съдбата си.

Преди Туре да се отзове на поканата за този бал, той беше получил строги препоръки от баща си, който го бе посъветвал да не си позволява никакви волности и да внимава в държанието си с момичетата от обществото, които ще срещне. Той бе останал на това място, за да не бъде подложен на съблазънта да танцува с девойките и неволно с нещо да прекали, но ето че това негово решение стана причина да бъде поканен от Елизабет фон Гал, отегчена и уморена от неразделните си безхарактерни и безволеви кавалери.

Бедната Елизабет фон Гал жадуваше за сила и енергия, а условията, сред които живееше като жена, я правеха толкова слаба и безпомощна!

Тя имаше великолепен кон, когото обичаше, галеше и целуваше по ноздрите, но когото понякога така бичуваше и пришпорваше, че го караше да трепери и лудее от болка. Имаше и едно хубаво куче, което страстно галеше и глезеше, но понякога бясно го биеше и когато то започваше да вие от болка, изпадаше в още по-голяма ярост.

Обичаше да очарова мъжете, да ги увлича, да ги кара да губят ума и дума и след това да ги унижи и смаже със студен, презрителен поглед.

Към какво се стремеше, какво търсеше в живота? Може би сама не знаеше? Може би копнееше за силна като нейната или още по-силна воля. Може би търсеше съпруг, който да може да проявява мъжката си природа дори пряко волята й, ако това се наложи.

И може би това чувство, въпреки светските условности, я накара да заговори на госта от Бьорндал. Тя бе чувала да се говори много за него и реши първа да предизвика опасния му поглед.

Отидоха да танцуват в балната зала.

Боргланд и Бьорндал бяха съседи отпреди много поколения, но никога не бяха ги виждали да си говорят и дори да се поздравяват. Между тях винаги бе съществувала една упорита омраза. Тази вечер за голяма изненада на присъстващите Елизабет фон Гал и Туре Бьорндал танцуваха заедно.

Девойката се смееше и говореше развълнувана, а Туре я слушаше усмихнат.

Танцуваха много пъти тази вечер, а когато почиваха, сядаха един до друг и говореха живо и весело. Домакините Ховланд имаха дъщеря, която не беше вече нито много млада, нито особено хубава. Тя бе пожелала да поканят и Туре на бала. Познаваше го от по-рано и беше увлечена по него, затова се възползва от първия удобен случай, за да се приближи до него и да го накара да я покани да танцуват. Елизабет фон Гал продължи да танцува с други младежи, но не се смееше вече. Преструваше се, че търси някого в навалицата и когато видя Туре, побледня от гняв, защото той отново танцуваше с дъщерята Ховланд.

Елизабет се сбогува преди края на бала. Рече, че не се чувства добре. Помоли последния кавалер, с когото бе танцувала, лейтенант Лудвиг фон Маргас, да я придружи до Боргланд. Минавайки през салоните, тя направи така, че да се срещне лице в лице с Туре, изгледа го презрително и с подигравателна усмивка му подхвърли няколко иронични думи. Лейтенантът се изсмя шумно.

Туре не отговори нищо, замисли се няколко минути, след това също излезе и ги последва. Елизабет и лейтенантът едва бяха навлезли в алеята, която водеше към Боргланд, когато чуха бързи стъпки зад себе си. Обърнаха се и се изненадаха, като видяха приближилия се Туре. Едрият лейтенант застана между девойката и младежа, който, без да му обръща внимание, се обърна към Елизабет и й заяви, че желае да й каже насаме няколко думи в отговор на онова, което му бе казала, преди да напусне Ховланд.

Но хубавата Елизабет отговори сухо, че е казала вече последната си дума и че няма никакво настроение за дълги разговори. И като го изгледа с язвителен поглед, продължи нататък по тъмната алея.

Туре понечи да я последва, но лейтенант Фон Маргас го хвана със силната си ръка за рамото и се опита да го блъсне назад. Бърз като светкавица, Туре нанесе страшен юмручен удар на лейтенанта, който се просна на пътя. После се затича след девойката, която вървеше бързо, без да се обръща. Когато я настигна, тя истински се изплаши, като видя до себе си Туре Бьорндал вместо смелия лейтенант. Елизабет мислеше, че е сразила напълно този селяк с презрението и подигравките си, а всъщност бе изчезнал нейният кавалер.

— Госпожице — рече Туре, задъхан от тичането, — преди малко ми благодарихте, задето танцувах с вас и добавихте, че мога да отида при момичетата, които предпочитам. Казахте ми също, че съм ви развлякъл за няколко минути и че това е достатъчно. Все пак — Туре се приближи съвсем до Елизабет, — нашето сбогуване не е пълно, госпожице Фон Гал. Необходима ми е една целувка…

По средата на осветената от луната широка алея за Боргланд, по която вечерният ветрец си играеше с мъртвите листа на близките тополи, Туре прегърна съвсем неочаквано Елизабет фон Гал и я притисна силно към себе си. Вълнението, предизвикано от страх и срам, което я обзе, едва не я накара да припадне. Съпротивата й се сломи веднага между силните и неспокойни ръце на младия мъж, а устните й бяха жестоко наранени от неговата целувка. От тях потече кръв.

— Мой ред е да ви благодаря, мила красавице! — рече Туре, като се отстрани и се поклони тържествено пред нея.

След това бързо се отдалечи, като я остави вцепенена зад себе си.

 

 

С развети от вятъра коси и без горна дреха върху вечерното си облекло, Туре продължи на север по стария път за Бьорндал, който минаваше през Йомфрудал. Реши на другия ден да изпрати някого, който да прибере коня му от Ховланд, където не желаеше да се върне тази вечер след неприятността, която му причиниха.

Когато Туре се отдалечи, Елизабет дойде бавно на себе си. Тя продължаваше да стои по средата на алеята, като притискаше една дантелена кърпичка върху устните си, които трепереха от гняв. Досега тя бе живяла като коравосърдечна и самонадеяна, презираща всичко и всички, признаваща само закона на своята воля и ето че тази вечер срещна за пръв път човек, който се подигра с волята й и който на презрението й отговори с още по-жестоко презрение. Какво ставаше в раненото й сърце? Какво изпитваше? Срам? Омраза?

Някой тичаше по алеята. Беше лейтенантът, който се бе съвзел след удара и бързаше да я настигне.

— Обиди ли ви оня нехранимайко? — запита той с дрезгав и запъхтян глас.

— Попитайте го сам, храбри рицарю — отговори тя, като му сочеше с ръка пътя, по който се беше отдалечил Туре.

След тези думи тя продължи към Боргланд, а обхванатият от яд и воля за отмъщение лейтенант Фон Маргас извади сабята си и се затича по пътя към Йомфрудал.

Излезе вятър, който зашумя в клоните на дърветата. По земята сухите листа се събираха в кръг и пак се пръсваха. Далече някъде виеше куче и откъм скалите на долината отекваше на равни промеждутъци тъжното бухане на бухал.

Не бяха минали и няколко минути, когато лейтенантът се върна обратно. Той продължаваше да държи сабята си в ръка, но острието й не светеше вече със същия блясък на лунната светлина. Фон Маргас изглеждаше като пребит. Той спря и с ужас се вгледа в окървавеното острие на сабята си. Кой демон бе вдигнал ръката му? Да насочи срещу един беззащитен човек сабята, която му беше поверил кралят? Не можеше да повярва, че наистина беше дръзнал да направи това. Заради Елизабет той завинаги бе опетнил името си, разрушил кариерата си и провалил живота си!

Фон Маргас прекоси с блуждаещ поглед пътя, заби сабята в рохкавата пръст чак до дръжката, след това я изчисти в тревата и избърса ръцете си. Подпря се на едно дърво и от гърдите му се изтръгна продължително охкане, подобно на предсмъртно стенание. Изведнъж му се стори, че дървото, на което се бе подпрял, се клати, че земята трепери под краката му, че небе и земя се събират в едно. В същото време откъм мястото, където бе извършил убийството, се чу страшен гръмотевичен трясък, чието ехо беше повторено многократно от дълбоката пропаст. Бял като платно и разтреперан, той се мъчеше да се съвземе. Не вярваше в свръхестествени неща, но тази нощ беше съвсем сигурен, че бе видял пред себе си отворени вратите на ада.

Празненството в Ховланд трябва вече да бе свършило, защото чу гласове, които се приближаваха по пътя. Той се затича в тъмнината и изчезна по посока на имението.

Не спа цяла нощ, като не преставаше да се пита как трябва да постъпи на другия ден. Дали не беше най-добре да разкаже на полковник Фон Гал всичко и да му предостави правото да вземе вместо него необходимото решение?

Стана много рано. Първият човек, когото срещна, беше полковникът. Фон Гал беше много развълнуван и затова не забеляза уморения вид на Фон Маргас.

— Научихте ли какво се е случило тази нощ? — попита го възбудено Фон Гал.

„Значи, всичко е разкрито“ — помисли фон Маргас и онемя.

Без да дочака отговора му, полковникът продължи:

— Гребенът на Сторхамерен се е изместил. Огромна маса скали се е смъкнала в Йомфрудал. Това се очакваше отдавна, но странното е, че става през есента. Обикновено такива свличания се случват през пролетта, когато снеговете започнат да се топят. Една огромна скала стоеше надвесена на това място през цялото лято и като по чудо пазеше равновесие. Силният вятър, който излезе тази нощ, вероятно го е нарушил.

Полковникът продължи да разказва подробно за свличането и тогава лейтенантът разбра, че му се е явил спасителният случай, зад който неговото деяние щеше да остане скрито. За първи път от снощи той въздъхна облекчен, но краят на мъченичеството му далеч не бе настъпил.

По-късно през деня в двора на Боргланд влезе един файтон, теглен от черен кон. За пръв път кон на Бьорндал спираше тук. Стария Даг пожела да говори с госпожица Фон Гал и с лейтенант Фон Маргас. Излезе сам полковникът и с високомерен и студен глас попита:

— Какво желаете от тях?

— Да им кажа нещо много важно.

Това беше вторият път, когато Даг Бьорндал и Фон Гал разговаряха.

Когато Елизабет и лейтенантът се явиха пред него, Даг ги попита дали неговият син ги е последвал предната нощ, когато са напуснали Ховланд. Така му били казали някои от присъствалите на увеселението.

— Да — отговори Елизабет, — и след това той тръгна на север по стария път… където стана свличането.

Даг вече знаеше за това свличане. Събра вежди, но лицето му остана ледено спокойно.

— Не бихте ли могли да ми кажете нещо повече? — попита той строго.

— Не, защо?… Вашият син не се ли върна у дома? — запита Елизабет, която едновременно изпитваше страх и задоволство.

— Не, не се върна — отговори бавно Даг, докато гледаше внимателно лицето на госпожица Фон Гал и треперещата ръка на лейтенанта.

След това се качи във файтона и се насочи към стария път през Йомфрудал. Дъхът на прясно разровена пръст и на смазана растителност се усещаше отдалеч. Голямата скала, която се бе откъснала от върха, при падането си бе разрушила част от пътя и се бе отърколила в долината.

Даг слезе от файтона и слезе надолу, докъдето беше възможно, но от Туре не откри никаква следа. Свлечената скалистата маса беше огромна и би могла да смаже повече от петдесет души. Пътят бе станал непроходим, затова Даг трябваше да се върне и да мине пак през Боргланд.

Елизабет фон Гал чакаше на мястото, където алеята и главният път се събираха.

— Не го ли намерихте? — попита тя.

— Не.

— Слязохте ли към пропастта?

— Да — отговори рязко Даг, без да спира.

Елизабет съобщи на лейтенант Фон Маргас, че от младия Туре Бьорндал не била открита никаква следа и забеляза, че тревогата, която бе изписана по лицето му, бързо изчезна.

— Трябва да сте го пронизали в гърба — изрече тя с горчивина.

Фон Маргас заприлича на смъртник. Той се обърна и излезе, без да продума. Дали тя не го беше видяла, когато се върна и започна да избърсва сабята си в тревата, преди да стане свличането? Нямаше как да узнае. Напусна Боргланд същия ден и повече не се появи.

Елизабет дълго време носи върху устните си следи от целувката на Туре. Често засъхналото наранено място се пукваше и там блясваше капка кръв — жив спомен за единствения силен мъж, когото бе срещнала в живота си.

 

 

Когато в областта ставаше дума за Туре Бьорндал, хората тайнствено поклащаха глави. Нямаше никакво съмнение, че той бе станал жертва на злите духове. С поведението си към младите девойки той беше заслужил такъв край. А да дръзне да минава през това проклето място при лунна светлина — това беше лудо и нечестиво предизвикателство!

В Бьорндал смъртта на Туре предизвика много скръб у всички. Но Стария Даг продължи да бъде хладен и непроницаем или поне се показваше такъв. Предсказанието на Ане Хамарбьо се изпълни, но той го очакваше и се беше подготвил за тежкия удар. Най-много страдаше при мисълта, че тленните останки на Туре не бяха опети и нямаше да почиват в известен гроб. Това му тежеше като жестока несправедливост.

С изпълнено от мъка сърце, Младия Даг живееше в горите и почти не се вестяваше в имението.

Терезе беше сломена и състоянието й съвсем се влоши. Силите й я напуснаха бързо. Една вечер, към края на зимата, Стине Крюсе влезе в залата, където Стария Даг разговаряше с Клинге, и го извика при Терезе. Той скочи веднага и я последва в стаята, където жена му седеше в креслото си. Щом го видя, тя протегна ръце и от очите й потекоха сълзи.

— Чувствам, че скоро ще ви напусна — рече му болната. — Тялото ми е леденостудено… Животът бързо ме напуска… — Терезе стисна ръцете на Даг и с изражение на безкрайна умора склони глава на рамото му. — Благодаря ти, много ти благодаря, скъпи Даг — продължи тя, — за всички хубави дни, които прекарахме заедно. Нека Бог ми прости за злото, което неволно съм причинила.

Даг седна до нея и започна да гали внимателно отслабналите и изтънели пръсти на жена си, сякаш се докосваше до най-нежни цветя. После наведе глава върху гърдите й, като че не можеше да понесе някаква огромна тежест, и едва можа да прошепне от вълнение:

— Аз трябва да ти благодаря, Терезе, за всичко, което направи за мен и за нашето семейство.

Обезпокоена от няколко дни за здравето на господарката си, Стане Крюсе беше изпратила човек в горите да извика Младия Даг и той влезе в стаята, тъкмо когато баща му произнасяше тези думи. Доближи се тихо и коленичи пред майка си. Тичал бе, за да стигне колкото може по-скоро до дома, и сърцето му биеше силно. Терезе го позна през мрака, който замъгляваше погледа й.

— Синко, та ли си? — попита тя и погали с трепереща ръка главата на Даг. — Слава богу, че дойде!

Бяха последните й думи. За пръв път от дете Младия Даг заплака и плака дълго. Толкова много неща бе искал да сподели с майка си, толкова много нежни неща, които все се канеше да й каже, но не бе намерил случай да го стори. А сега беше вече твърде късно; неговата майка с голямо сърце си бе отишла завинаги.

Не помнеха погребение като това, което беше устроено на Терезе Бьорндал. От години много хора бяха идвали при нея, за да искат мнение, съвет или помощ срещу неволите и изпитанията в живота си и въпреки страданията и скърбите си тя бе помагала на всеки до смъртта си. Всички тези хора направиха огромно шествие чак до църквата. От селото в равнината също се включиха в него.

На следващия ден в селището и в имението настъпи тягостно мълчание. Всичко вървеше бавно, без жизненост.

 

 

Младия Даг се върна в горите и рядко се появяваше в имението. Стане Крюсе продължи да се занимава с домакинството, но стана по-тиха и мълчалива. А остарелият капитан се зарови още по-дълбоко в своите документи и преписки.

Какво бе станало със Стария Даг, който бе заглушил спомена за последните думи на Дортея с оглушителния шум на парите; който бе дръзнал да влезе с файтона си в двора на Боргланд и се бе държал гордо и високомерно пред господаря Фон Гал; който не се бе побоял да слезе в пропастта на Йомфрудал, където никой досега не се бе осмелявал да надникне, нямаше ли скоро да забрави и своята съпруга и да продължи да тъпче, както правеше доскоро, арендаторите в околността? Когато едно зло стои отдавна загнездено в душата на човек, голяма е вероятността той да умре, без да осъзнае това зло.

При смъртта на Терезе Бьорндал не се случиха чудеса, както при кончината на светци. Нямаше нищо изключително. Но добрите хора остават — с думите и делата си, с добротата на сърцето си.

Стария Даг почувства да се заражда в душата му чувство, подобно на онова, което бе изпитал в младежките си години, когато неочаквано бе загинал брат му. Несъмнено, Терезе отдавна боледуваше, прикована безпомощно на стола си, и смъртта й не бе неочаквана. Но тази смърт го стъписа и събуди в него отдавна забравени чувства. Нещо в душата му се счупи, след като дълго време бе живял обсебен от интереса си към парите.

Да, след смъртта на Терезе Даг по-рядко излизаше от къщи и болезнено усещаше отсъствието й, страдайки посвоему. Изпитваше себична мъка, която не беше действителна скръб. Измъчваше се от мисълта, че не може да изпита истинско страдание заради постигналата го загуба на съпруга като Терезе. И като се замисли върху това и насочи поглед вътре в себе си, започна да вижда злото, което се бе настанило в него.

Добрите хора са силни не само в живота, но и след смъртта си, и Терезе се появи отново — в мислите на Даг, в самотните му нощни часове.