Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (17)

17

Капитан Клинге, който бе поживял хубаво и весело на младини, вече видимо старееше.

Подаграта и старите рани, получени в сражения на младини, го измъчваха много.

Прекалено много беше любител на алкохолните напитки, което се отрази зле на военната му кариера. Едва стигнал до чин капитан, въпреки своята интелигентност и способности, той беше принуден да подаде оставка и да излезе в пенсия.

Определиха му годишна пенсия от някаква нещастна сума талери, с които той беше принуден да живурка едва-едва.

Нае си стая в къщата на вдовицата Марен Йенс Скулеместер и по цял ден се разхождаше в нея напред и назад като животно в клетка.

Светът му изглеждаше досаден. Хората бяха неприветливи и мрачни — нямаше повече радости.

Нищо не му напомняше дните на неговата младост.

Не си даваше сметка, че по-скоро той се бе променил и че скуката й еднообразието произхождаха от състоянието на неговата душа.

Мнозина от приятелите му бяха вече покойници, а останалите не го посрещаха никак весело, когато отиваше да им иска по някой талер, за да не умре от глад.

Най-добрият му другар по оръжие и гуляи, Баре, този безумно смел навремето ездач, също не можеше да му помага: стигнал до чин майор, и той трябваше да се уволни, а имаше незначителни доходи, с които трябваше да живее.

Коледа наближаваше и бедният капитан Клинге бе изпаднал в небивала дотогава нищета.

Нямаше нито един талер, за да прекара коледните празници и на това отгоре строгата хазайка му бе заявила, че ако желае да бъде под покрив на Коледа, трябва да плати наема си.

Облечен в износената си дреха и с дебелия си бастун в ръка, Клинге заслиза по стълбището, което скърцаше под тежките му стъпки, за да направи всекидневната си разходка из улиците. Отчаян заради тъжната си участ, той си мислеше с горчивина, че най-доброто решение за него би било да си тегли куршума.

Да, положително щеше да стигне дотам, но въпреки греховете и слабостите си, Клинге продължаваше да бъде вярващ християнин и му се струваше, че би било срамно бягство да напусне преждевременно бойното поле, на което сам Бог го беше изпратил.

Тези тежки и безсмислени дни може би щяха да отминат. Не можеше да продължава така до безкрайност. Осенена от някаква висша милост, вдовицата може би щеше да го остави да прекара спокойно коледните празници.

Но как щеше да изкара без храна до далечния ден, в който ще получи пенсията си? Какво ще гори в печката? Забравил бе вкуса на тютюна сякаш отпреди цяла вечност, а питието му се струваше само далечен спомен едва ли не от детските години.

Леденият въздух смразяваше ушите и пълнеше очите му със сълзи. Готвеше се да ги избърши с ръкавицата си, когато едва не бе съборен на ъгъла на една улица от някакъв дяволски едър мъж, загърнат в кожух от вълчи кожи. Изправени един срещу друг, двамата мъже се изгледаха студено.

Един спомен от щастливите дни, когато гостуваше в хубавите замъци из страната, изплува в паметта на капитана. Той би познал между хиляди този висок човек с широки гърди и с тази особена стойка на главата! Но се обърна настрани с намерение да продължи пътя си, уверен, че другият няма да може да познае бедния дрипльо, който стоеше пред него.

— Клинге!

Капитанът спря и живо се обърна към лицето, което надничаше между вълчите кожи. Погледите им отново се срещнаха и те си стиснаха ръцете.

— Добре, че можахте да познаете стария човек — рече капитанът, смутен от учудването, което прочете в очите на другия, че го вижда в това окаяно състояние.

— Защо не? — отвърна Даг със съчувствие в строгия си поглед. — Как може да бъде забравен един толкова весел и забавен приятел?

Леденият вятър духаше в лицата им и Даг се обърна, за да се предпази. През ума му бързо минаха много мисли. На тази Коледа мястото на госпожица Дортея ще бъде празно в Бьорндал. Положително тя би била много доволна, ако то бъде заето от някой, който ще се почувства особено радостен от това. След нейната смърт в Бьорндал беше станало много тъжно. Да покани ли Клинге? Той се увери първо, че капитанът не е женен, че продължава да живее сам като стар бухал и след това му съобщи, че много съжалява, че ще трябва да пътува към дома си още на следващия ден, защото иначе би го помолил да го придружи и да му гостува за Коледа в Бьорндал.

— Да — отговори Клинге, — бих бил очарован… безкрайно доволен да видя пак вашето прекрасно имение…

— А може би ще успеете да привършите бързо още днес вашите неотложни работи и да тръгнете заедно с мен утре сутринта?

— Ще се опитам — отговори капитанът.

Всъщност той можеше да замине веднага, защото нищо, съвсем нищо не го задържаше в града.

На другия ден сутринта една шейна, теглена от черен кон, отвеждаше Клинге в Бьорндал, където щеше да прекара коледните празници. По време на това гостуване Даг имаше възможност да узнае в каква ужасна немотия живееше капитанът.

На дванадесетата вечер след Коледа двамата мъже седяха край огнището с пълни чаши с отлежало бренди и с добре натъпкани лули. Даг беше в най-добро разположение на духа. А Клинге все се готвеше да си тръгне и все отлагаше заминаването, но тази вечер трябваше най-после да съобщи, че си отива и тази мисъл помрачаваше доброто му настроение. Най-после се реши и рече, че на следващия ден трябва да си вземе сбогом.

— Ако ви е възможно да се откажете от другите си занимания — рече Даг, — ще ми бъде много драго да останете тук, за да ми помагате във воденето на моите документи и преписки. Така ще може да прекараме известно време заедно.

Клинге се изправи и заби поглед в огъня, без да отговори. Лицето му придоби съсредоточен вид и Даг за първи път го виждаше толкова сериозен. Навремето той беше горд войник и сега чувстваше как гордостта му се сломява. Клинге почти изхлипа, когато благодари на Даг за щедрото му предложение, за твърде щедрото му предложение — натърти той, — за да може един чужденец като него да го приеме. Даг не отговори веднага, за да имат време и двамата да размислят. След малко рече с твърд и решителен глас:

— Направете ми тази услуга, защото имам нужда от вас и за някои други неща. Виждате, че за своя полза ви правя това предложение.

Капитанът нямаше друг изход и затова прие без повече възражения. Двамата решиха, че той ще остане в Бьорндал за неопределено време. При тези условия Клинге се настани в дома на Даг.

Това решение удовлетворяваше Даг в три посоки: първо, той зачиташе паметта на Дортея, като изпълняваше препоръката й за милост към ближния, след това имаше действително нужда от секретар и трето, нравеше му се по този начин да прояви своето превъзходство, защото не всеки беше в състояние да подслони и да подчини един капитан, колкото и гладен да е той. В този случай той виждаше още един знак за могъществото на парите.

 

 

Минаха години.

През един пролетен ден след топлото време всичко отново замръзна. Терезе падна върху леда. Беше едра и тежка, затова се удари лошо. Оттогава краката й отказваха да й се подчиняват и лекарят, когото извикаха от града, се оказа безсилен да я излекува. Пострадал бе гръбначният стълб и така Терезе приключи принудително своя деен живот. Беше на легло дълго време, но не издържаше така и отново пожела да поеме ръководството на къщата.

Йорн Мангфолди й направи едно особено кресло на колела, с което можеше да бъде закарвана навсякъде.

Тя благославяше деня, когато Стине Крюсе влезе в Бьорндал, защото сега тя се бе нагърбила с нейната работа. Свикнала да тича из къщи от сутрин до вечер, бедната Терезе не можеше вече да помръдне. През по-голямата част на деня тя седеше в стаята, която се намираше в дъното на преддверието, или заповядваше да поставят креслото й до прозореца, откъдето можеше да наблюдава всичко, което ставаше в двора.

В началото се надяваше, че ще оздравее, но скоро се убеди, че ще остане така завинаги. Бог я бе наказал — мислеше тя, — задето се беше отдала така усърдно да трупа земни блага и беше мислила толкова малко за божествените и духовните неща. Сега имаше неограничено време, за да мисли за тях, и в нещастието си се поздравяваше, че това тежко напомняне й бе направено навреме, за да може да се поправи.

Тези мисли я занимаваха часове наред, но след това грижите, свързани с ежедневието, взимаха връх и тогава тя започваше да мисли за кухнята, за оборите, за всичко, с което се занимаваше така дейно преди. Стине изпълняваше заповедите й и през целия ден тичаше навсякъде, носеше нареждания на едни и други и се връщаше, за да й даде отчет за онова, което се правеше.

Не беше необходимо на Стине дълго време, за да се научи да гледа на всичко с очите на Терезе, да се вслушва като нея и да прави забележки със същия рязък глас. Умна и наблюдателна, тя успешно подражаваше на господарката си, възприела нейните строги и точни обноски. Когато се привършеше по-голямата част от всекидневната работа, тя се връщаше при господарката си, за да й прави компания и така дните й се запълваха изцяло. Терезе я учеше на още много неизвестни за нея неща.

В началото прислугата в имението трудно понасяше забележките и мъмренията на тази Стине Крюсе и често й се противеше. Но когато се видя, че младата жена следва заповедите на господарката и че изпълнява отлично нейната служба, полека-лека всички се примириха с новото положение.

Сега Стине носеше роклите на госпожица Дортея, които й бяха дали, и се различаваше от другите девойки и жени от прислугата не само с облеклото си, но и с начина си на говорене и с държанието си. Отначало на шега почнаха да я наричат госпожица Крюсе и с времето това име й остана.

 

 

Синовете на Бьорндал бяха станали високи и силни млади мъже.

Младия Даг прекарваше голямата част от времето си в гората. Там през есента и зимата надзираваше как секат и товарят дървения материал, а през лятото отиваше на лов отвъд чифлиците, далеч на изток и север, по върховете на планините.

Подобно на дедите си той убиваше най-опасните животни в горите — мечки, вълци, рисове, лисици, орли, бухали и елени.

Туре беше друг.

Имаше всички белези на своя красив, силен и благороден род, но не беше така мрачен, беше по-лекомислен и имаше особено влечение към удоволствията.

Много пъти баща му го бе предупреждавал да се пази от увлечения към жените, но въпреки съветите и мъмренията, с течение на годините Туре ставаше все по-напорист. Накрая жителите от околностите започнаха да твърдят, че още не се е родила девойка, която би устояла на съблазънта, която излъчваха очите на Туре. Тази негова слава, вместо да отблъсква жените, още повече ги привличаше и те се въртяха около него като пеперуди около пламък.

Изпратиха го в града, за да довърши образованието си, а може би и за да го отдалечат от момичетата в селото, но поведението му и там не беше по-различно и скоро му наредиха да се върне.

За него казваха: „Дали ще се намери такава девойка от градовете или селата, която не би изплакала всичките си сълзи за него?“