Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (16)

16

Стария Даг ходеше все по-рядко в гората и скоро съвсем престана. За сметка на това зачестиха пътуванията му в града и обиколките му из съседните райони. Парите имат власт върху този, който ги притежава, и понякога под тяхното въздействие може да пропадне и душата, ако не бъде предпазена.

Адвокатът бе посъветвал Даг да изтегли полека-лека капиталите, които имаше в къщата Холдер, и да ги вложи, като наеме съседни имения. Той виждаше, че Даг е отлично запознат със стопанските дейности и му обясни, че като вложи парите си в обработката на земи, ще може да ги управлява най-ефективно. Даг почувства истинността на този съвет. Братовчедът Холдер, който бе схванал намерението на Даг, му намекна, че адвокатите не са ангели и че човек трябва да се пази от тях. Даг отговори със скептична усмивка, че ангели няма никъде на земята.

Имаше вложени значителни капитали във фирмата Холдер, но по-голямата част от неговото състояние беше в акции и ипотеки из целия район наоколо, включително и в селото в равнината.

Неговият бистър и прозорлив ум му бе помогнал да усвои бързо уменията на първокласен банкер. От общуването си с адвоката бе разбрал, че за да работи успешно с пари, човек трябва да бъде твърд, неотстъпчив. И понеже родът, от който произхождаше, никога не бе проявявал снизходителност, Даг беше неумолим към длъжниците си, пред които настояваше, без да слуша възраженията им, че законът трябва да бъде спазен.

През годините, които последваха, ужас изпълни стопаните на чифлици, които се намираха в близост до мрачното имение Бьорндал.

Даг не беше нито несправедлив, нито непочтен, но не отстъпваше никога каквото и да било от онова, което му се дължеше, колкото и тежко да биваше положението, в което можеше да изпаднат длъжниците му. Тогава се прилагаха строгите изисквания на закона и така, с течение на времето, много от чифлиците в околността, при това не само най-малките, постепенно станаха собственост на Даг Бьорндал. Черните коне на Бьорндал всяваха страх сред хората, когато ги чуеха да препускат по пътищата към съседните ферми.

Жителите на Бьорндал се държаха чинно и предпазливо към Даг. Старите хора казваха, че той странно прилича на Ане Хамарбьо, някои дори стигаха дотам да твърдят, че духът на старата жена след смъртта й се е вселил в него.

 

 

От най-ранна младост Даг изпитваше инстинктивно чувство на недоверие към обитателите на селото в равнината, както към всички чужденци. Това чувство се засили заедно с паричните отношения, в които бе влязъл с тях през последните години. Човешката лукавост се проявява най-силно, когато става въпрос за пари. Към него се показваха толкова по-внимателни, колкото по-силно беше желанието им да го измамят.

Постепенно у Даг се утвърди скептицизмът и едно равнодушно отношение към изпадналите в беда, защото той искрено не вярваше, че те не го мамят. За него всички бяха алчни лицемери, които дебнат удобния случай да го изиграят. Полека-лека лицето на Даг придоби недоверчив израз. Той гледаше всеки и всяко нещо накриво — в прекия и в преносния смисъл на думата. Понеже беше много висок, принуден беше да навежда глава или леко да се накланя настрани, за да вижда лицето на този, с когото разговаря. Под събраните му вежди едното око се взираше мрачно и строго, докато другото, широко отворено, гледаше хитро и проницателно. Белегът, който бе останал на слепоочието му след онова паметно сбиване, засилваше този странен израз, а устата му се свиваше някак неприятно, преди да отговори на събеседника си.

Отровата на богатството бе дълбала в него така, че и духът му беше белязан дълбоко от нея. Той рядко заговаряше и не се интересуваше вече от никого и от нищо друго, освен от сделки и пари.

Близките на всеки човек често не виждат онова, което е очевидно за другите, защото промените у хората се извършват постепенно, бавно, ден след ден, и само един несвикнал поглед може да схване промяната. Може би Терезе съзнаваше, че Даг се отнася грубо и коравосърдечно с хората от имението и жителите на селото, но любовта й към него беше толкова силна, че тя намираше извинение за всичко. Освен това тя не губеше време да мисли за подобни неща, защото беше непрекъснато заета с работа навсякъде, където мислеше, че може да бъде полезна. Практичният й ум неусетно я насочваше към ежедневието на имението, към децата и домакинството, така че не й оставаше време да размишлява върху промените или недостатъците на околните.

Постепенно селяните свикнаха да се обръщат все по-често към Терезе и скоро интересите на селото и на имението се изплъзнаха от надзора на Даг, който се намираше под пълната власт на своята нова страст.

Все пак и при най-силните и най-твърди хора се случва да изживяват часове на слабост. Даг не се чувстваше щастлив, както си мислеха за него другите. Понякога вечер, заобиколен от близките си, той прекъсваше своята работа, вдигаше глава и се вглеждаше пред себе си. И тогава върху гордото му и неподвижно, сякаш изсечено лице, в орловия му поглед се появяваше отчаян израз на самотност. Той сякаш търсеше в далечината нещо, което бе изгубил.

Тогава една друга глава се вдигаше на свой ред и един друг поглед се срещаше с неговия — погледът на Дортея. За миг те се вглеждаха един в друг и отново се навеждаха всеки над работата си.

Под стените на старите сгради, там, където теренът се накланяше към долината на юг, цъфтяха рози. Терезе беше поръчала от Холандия розови храсти и сега в Бьорндал имаше чудесна розова градина. През мрачните дни белите, жълти, червени и розови цветове на розите създаваха известна радост, но когато ги огрееше слънцето, започваше едно очарование, една феерия от чист алабастър, искрящо злато, пурпурно сияние и алена кръв, а мирисът им се носеше надалеч.

 

 

Дортея обичаше да се разхожда привечер в разцъфналата градина и да почива на пейката, която се намираше в края на розовата алея. Една привечер, когато отиваше на любимото си място, тя спря изненадана по средата на пътеката. На пейката седеше Стария Даг. Понеже не искаше да го безпокои, тя се накани да се върне назад, но той вдигна глава, видя я и й направи знак да отиде при него. Дортея се приближи и седна до Даг.

Той обви със силната си ръка раменете й и, загледан в хълмовете, които се синееха в падащия вече мрак, рече:

— Розите са особено ароматни тази вечер. Ти обичаш да се разхождаш тук.

— Мястото е толкова тихо и спокойно — отговори Дортея.

— Не съжаляваш ли понякога, че дойде да живееш в Бьорндал? — попита Даг след известно мълчание.

— Не — тихо рече тя, изпълнена с благодарност към Бога, Даг и Терезе, задето я бяха приели да живее в Бьорндал.

— От известно време ми се виждаш много бледа — поде Даг. — Измъчва ли те нещо?

— Не — отговори тя след кратко мълчание, предизвикано от вълнението, което изпита при тази проява на загриженост у Даг. — Не, но може би не съм вече така здрава, както преди. Понякога чувствам болка в сърцето и нещо като задушаване… Достатъчно е да изкача стълбището, за да отида в стаята си, и ми се струва, че ще припадна.

Някаква сянка — може би сянката на вечерния здрач — мина по челото на Даг и подчерта още повече бръчките му.

— Трябва да почиваш, да лежиш — рече й той и същевременно реши, че трябва веднага да изпрати да извикат лекар от града.

Слънцето бе залязло, когато станаха. Розовите храсти бяха потънали в сянка. Даг не свали ръката си от раменете на Дортея, сякаш искаше да я подкрепя, докато вървяха по пътеката.

През летните дни вратата на всекидневната оставаше широко отворена, за да проникне вътре въздух и слънце. Там владееше приятна полусянка, когато Дортея влезе и спря пред стълбището, която водеше към нейната стая. Бяха се разделили преди малко, затова Даг се изненада, когато тя рече:

— През последните дни често мислих за баща си… и за теб, Даг! И той като теб имаше големи грижи с разни парични предприятия и умря така бързо и неочаквано!…

Даг трепна, защото разбра какви мисли се криеха зад тези думи: за пръв път дръзваха да му кажат нещо, в което се съдържаше скрит упрек. Често, когато срещаше погледа на Дортея над наведените глави на другите, той се чудеше на неговия израз. В него беше разчел намек за горещо съчувствие, без да разбере точно какво означава. Опитваше да чете мислите й по израза на лицето и страданието, което забелязваше у нея, го беше накарало да се реши да й говори, както току-що направи това в градината. Едва сега започна да му става ясно какво точно означаваше изразът на нейния поглед. Смутен, с пресилена усмивка, той отговори:

— Не паричните дела са причина за смъртта на твоя баща.

Дортея продължаваше да стои с наведена глава и неспокойна, сякаш й беше необходимо огромно усилие да преодолее чувството на страх и почит, което й вдъхваше Даг, и да успее да изкаже искрено своята мисъл. Но с онази смелост, която понякога се появява и у най-слабите същества, Дортея дръзна да доизрече цялата си мисъл:

— Вярно е, че баща ми не умря от това… но смъртта може да настигне човек по всяко време… Човек трябва да бъде винаги готов да я посрещне и да не живее само с мисъл за богатство и пари.

— О, човек има достатъчно време, за да се приготви да посрещне смъртта — отговори засегнат Даг.

Със сведен поглед, Дортея едва дишаше. И сякаш събираше всичките си сили, за да изрази онова, което тежеше на сърцето й, онова, което не бе имала досега смелост и случай да му каже. Вдигна глава, погледна го в очите и изрече тихо и решително:

— Парите правят човека жестокосърдечен… и суров! Да, Даг, хората, които живеят по-встрани от грубата реалност, тези, които не се занимават активно с търговски сделки, са по-впечатлителни и по-чувствителни. Те разсъждават за нещата от живота по по-естествен и здрав начин от онези, които са заети непрекъснато и единствено със сделки и пари.

Даг бе смаян от това, което чу. Той познаваше достатъчно Дортея, за да разбере, че зад думите й се крие нещо много повече от онова, което бе дръзнала да му каже. Направи усилие над себе си, за да не изглежда засегнат, и с по-твърд глас отговори:

— Да бъдеш справедлив не означава да се отклониш от дълга си!

В тази тежка за него минута той намери подкрепа в думите, които неговият покоен баща често обичаше да казва: „Дългът на човека…“.

Дортея бе поставила крак върху първото стъпало на стълбището, но се спря, отново се обърна към него и отговори:

— Наш пръв дълг е да бъдем милостиви…

На следната сутрин госпожица Дортея беше намерена от прислугата мъртва в леглото си. Както безшумно бе изминала земния си път, така тихо бе влязла и в небитието.

Терезе горчиво оплака сестра си. Към голямата й скръб се прибавяше и угризението, че твърде малко бе участвала в живота на Дортея. Всички ратаи и прислужници дълбоко скърбяха за покойната, но отчаянието на Стине Крюсе беше безгранично. Тя се молеше на Бог да прибере и нея.

Цялото село взе участие в погребението на госпожица Дортея. Изминаха седмици, но споменът за нея оставаше жив. През есента, когато вечерният здрач започна да пада по-рано, някои захванаха да твърдят, че са видели госпожица Дортея да се разхожда в градината; други — че са я видели седнала на балкона на стаята й, загледана в далечината над селото, и че дори са чули през тихите нощи звуците на старото пиано в салона.

 

 

Нощта влияе различно на хората. Будувайки в мрака, едни набират смелост за осъществяване на решенията си, други биват изкушавани да вършат злини, а трети трупат страх в душите си.

В селото в равнината и в районите на юг от тях много хора не можеха да спят спокойно при мисълта за господаря от север, за Даг Бьорндал, който ги смазваше с безкомпромисната си и безмилостна власт. Други, които не бяха негови длъжници, също не намираха сън и спокойствие от постоянния страх да не би ипотеките им да сменят собствениците си и да попаднат в неговите страшни ръце.

Ужасът, който вдъхваше днешният господар от север, не бе бил никога толкова голям, дори и в по-старо време.

След смъртта на Дортея нещо ново се появи в душата на Стария Даг, което принуждаваше и него да прекарва често дълги безсънни нощи. И така, кредитор и длъжници будуваха нощем заради едно и също нещо — парите. Защото парите управляват неограничено света — както бедния, който не ги притежава, така и богатия, който е техен роб.

Да, думите на Дортея продължаваха да занимават Даг, но най-много той мислеше върху една от тях — последната, която бе произнесла: милост. Беше я изрекла почти шепнешком, но в тишината на нощта тя отекваше силно в ушите му и не му даваше покой. В него бушуваше вътрешна борба, която той се опитваше да заглуши, уверявайки себе си, че сега не е време да разсъждава за това.

Но Даг току-що се беше сдобил с богатството на госпожица Дортея и онова, което не бе желал да направи, докато тя бе жива, защото трябваха съгласието и подписът й, го стори след нейната смърт. Докато Дортея беше жива, състоянието й не бе част от неговия имот. Сега той го вложи в делата си. Така имотите и на двете сестри Холдер станаха част от богатството на Бьорндал. Делът на Дортея бе достатъчен да осигури добър живот на много хора. Но той се оказа и достатъчен, за да бъдат изтрити от съзнанието на Даг думите на Дортея и да бъде замъглена неговата съвест.