Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (11)

11

Господ сякаш се реваншира заради отколешното зло, което жителите на селото в равнината носеха в себе си. Завръщането на Даг беше триумфално. В първите дни на есента, след сватбата в града, той се върна с две блестящи жени и много, много товари със скъпи вещи. В селото в равнината бяха изненадани и обхванати от най-искрена и дълбока завист. Отколешното превъзходство над тях бе напълно затвърдено с идването на дъщерите на високопоставен род и с всичко онова, което донесоха като талери и богата зестра.

Дори господарите на Боргланд бяха силно впечатлени от това. Уж случайно, те поразпитаха свои близки и познати в града и научиха, че семейството Холдер е много заможно и че преди време един техен роднина, офицер, бил дал дума на едната от дъщерите Холдер, но после развалил годежа. Сега и двете сестри бяха дошли в Бьорндал.

Случаят с разваления от техния родственик годеж беше малко конфузен, но твърде незначителен за безкрайната им надменност. Границите на Боргланд се простираха надалеч. Имаха няколко десетки стопанства с работници в тях, както и още много земи в други части на страната. С толкова много имоти, те не усещаха никаква заплаха от съперничество. Но когато стана ясно, че онова имение на север постоянно се разширява, започна да им става неприятно.

Никой не биваше да превъзхожда Боргланд и богатствата им. От векове бяха имали превъзходство, осигуряващо им особени привилегии, и те не можеха да си представят сега други да имат подобно влияние в областта. Намираха за твърде нагло това, което се беше случило през последните години — бясно препускащите с коне господари на Бьорндал по големия нов път, без да си правят труда да намалят скоростта, когато се срещнеха с господарите на Боргланд. Те не ги поздравяваха почтително, както останалите местни хора, а бяха диви и груби, като дори и не ги поглеждаха. А сега зад грубостта им личеше и сила.

Същата онази есенна привечер Даг мина през селото в равнината заедно със съпругата си и сестра й Дортея. Когато навлязоха в тъмния пояс на горите, сестрите изведнъж се умълчаха. Даг забеляза това и ускори хода на конете. Излязоха от гората и когато заизкачваха хълма, Даг най-после успя да види блесналите от залязващото слънце прозорци на Бьорндал и се почувства облекчен и щастлив, че се завръща у дома след толкова дълго отсъствие. Подкара още по-бързо конете, посочи на север и каза на жените, че това е мястото, където отиват.

На Терезе беше известно, че трябва да стигнат у дома привечер и чакаше мълчалива този момент, хванала здраво ръката на Даг. Непрекъснато мислеше за минутата, когато щеше да стигне най-после в къщата, в която да изживее най-хубавите си години, да отгледа децата си и да умре. Госпожица Дортея мълчеше и се опитваше да скрие сълзите си.

Файтонът тръгна по пътя, който минаваше през Хамарбьо. Там никой не излезе от къщите, за да ги поздрави, но те забелязала много чифтове очи, които ги гледаха през открехнатите порти.

Когато най-после стигнаха в Бьорндал, Даг слезе да отвори тежките дъбови порти, които изскърцаха, нарушавайки околната тишина. Старият коняр взе поводите на конете и ги поведе през големия пуст двор, пресечен от удължените сенки на околните сгради. При все че Даг предупреди няколко пъти сестрите, че домът Бьорндал не е нито разкошен, нито дори удобен, те бяха силно впечатлени от внушителния, студен и величествен изглед на имението, още когато го забелязала отдалеч върху скалистия хълм. Тръпки ги побиха, когато се озоваха в огромния празен вътрешен двор, заобиколен от внушителни сгради от тъмно дърво.

Има в живота на човек такива дни, когато в паметта му се запечатват образи, които го съпровождат чак до смъртта му. С Терезе и Дортея също беше по този начин и те запазиха завинаги спомена за гостоприемната топлина и пълното спокойствие, които почувстваха, когато се озоваха в голямата зала, където в камината гореше буен огън. Умората заради продължителното пътуване изчезна бързо и Терезе поиска веднага да разгледа новия си дом. Макар че беше умирен, Даг се съгласи на драго сърце. Бьорндал имаше много стаи и разглеждането им отне доста време. Като се върна в салона, където Дортея беше седнала близо до огнището, Терезе се хвърли буйно в прегръдките й, с насълзени от вълнение и радост очи.

Докато бяха минавали от помещение в помещение, прислужниците, които срещаха, ставаха тихо и почтително и я съпровождаха с възхитени погледи. Тя бе дошла в друг свят. Вече нямаше да има непрекъснатото влизане на пътници и търговци, с което беше свикнала; тук имаше тесен кръг от близки хора, които живееха под един покрив, в един дом, за който тя щеше да има всекидневна грижа.

Когато бурята от емоции попремина, тя разказа на Дортея за всичко, което беше видяла. След малко влезе Даг и предложи да минат в трапезарията, където масата вече била сложена. Докато Дортея вървеше напред, зад нея Терезе прегърна Даг.

— Толкова съм щастлива заради всичко — рече тя.

Казват, че за да ръководиш успешно един селски дом, трябва да си се родил на село. Затова всички прислужници в Бьорндал много се съмняваха в способностите на новата господарка. Срещат се обаче и такива хора, които със способността си да се приспособяват, със своя ум и възприемчивост, успяват за една година да научат толкова, колкото другите не биха могли да научат за цял живот. Терезе обичаше труда, умееше да ръководи и беше естествено смела — качество, което досега не бе имала възможност да прояви.

Съвсем скоро стана ясно, че е съвършена домакиня и разумна господарка, която знае как да управлява Бьорндал. Най-напред се зае с кухнята, където остарялата и небрежна готвачка беше оставила всичко на самотек през последната година. След това подхвана обора и хамбарите, където прекарваше повече време и внимаваше никой да не стои със скръстени ръце. Слугите започнаха да се боят от нейната строгост, но едновременно с това я ценяха и уважаваха заради нейната справедливост и непоколебимост. Заговори се за нея като за истинска господарка, която успява да се справи с всичко с лекота и която безцеремонно скастряше, или заслужено поощряваше всекиго според свършената работа.

Като наближи Коледа, в имението започнаха празничните приготовления и от селото дойдоха жени, за да помагат. Терезе се учуди, когато ги завари в кухнята. Жените станаха и свенливо я поздравиха. Тя едва им отговори и изтича да намери Даг, който работеше над счетоводните си тефтери.

— От селото са дошли много жени и стоят в кухнята — рече му тя. — Какво искат?

— Нали идва Коледа — напомни Даг.

— Да, но какво ще правят у нас тези чужди жени?

Наложи се Даг да остави перото и да затвори тефтерите, за да обясни на жена си как стоят нещата.

— Те не са чужди за нас — обясни той. — Тук отдавна съществува традиция, според която жените от селото са длъжни да идват да помагат около празниците.

— Скъпа помощ! — възропта Терезе.

— Те са наши, нищо не им дължим.

— Как наши? — зачуди се тя. — Жените идват от селото, а някои може би и от по-далеч, от чифлиците и стопанствата в района.

— Да — заговори по-тихо Даг и сведе поглед, — това е вярно, но всички тези чифлици и стопанства са част от моето имение.

— Значи те са дадени под наем на селяните?

— Селото Бьорндал е наша собственост много отдавна.

Сега Терезе си припомни разговора със свещеника за древните родове. Значи беше истина, че корените на рода Бьорндал бяха дълбоко в миналото. Изненадана, тя отстъпи крачка назад. Беше свикнала да има огромни суми пари, но да властва над толкова много хора, изведнъж й се стори много трудно нещо. Изгледа втренчено своя знатен господар, след което се запъти към вратата. Преди да излезе, рече:

— Да, идва Коледа. Разбира се, и в града я празнуваме, но тук май традициите са по-различни.

— Сигурно е така — рече вежливо Даг. — Дали е дошла Ане Хамарбьо? — попита той.

Терезе не знаеше името на никоя от дошлите жени и за пръв път се смути, мислейки си колко още неща не знае за рода на мъжа си.

— Ще я познаеш, защото е по-висока от всички останали. Трябва да е тук, защото Коледа идва и никой не може да започне нищо, преди тя да пристигне… поне ако целта е всичко да върви както трябва — обясни й Даг с добродушна усмивка.

— Значи е много властолюбива? — попита иронично Терезе.

— Не — отговори Даг с помирителен тон, — но досега всички са следвали заповедите й. Тя е поела грижата около приготовленията за Коледа много преди аз да се родя. Вече близо осемдесет години идва тук всяка година преди Рождество.

— Осемдесет години? — изненада се Терезе. — Тогава тя трябва да е на сто години.

— Не, не е толкова стара. На деветдесет години е и е напълно здрава.

— Значи, тя ще ръководи приготовленията за празника? — попита сухо Терезе.

— Знае се, че така ще е по-добре.

— По-добре? Защо? — попита бързо Терезе, в която се зароди вече и любопитство.

— Задължително е да се спазват старите традиции — рече със сериозен тон Даг, — а те не са малко. Всяко нещо трябва да бъде изпълнено в определения ден и като се почитат по определен начин природните сили. Има невидими сили, които започват да се проявяват на Коледа, и не бива да се пренебрегват.

— Но всичко това е суеверие! — извика Терезе почти изплашена.

— Знаем ли нещо за това? Една година, когато Ане не можа да дойде, защото беше болна, бирата се вкисна, свещите се топяха и гаснеха, без да горят… Имаше и други неприятности, за които сега не мога да си спомня.

Терезе стана унила, но Даг успя да я убеди да остави Ане да действа според традицията и внимателно да наблюдава как се справя със задачата си, за да може да я замести, когато си отиде от този свят.

Жадуващата за власт Терезе се съгласи, въпреки това, което й се искаше, и излезе. Даг беше много доволен, защото бе успял да предотврати евентуален сблъсък между Терезе и най-непоколебимата и неотстъпчива жена в цялата област. Беше доволен, че така щеше да съхрани старите традиции, които бяха започнали да се забравят и щяха съвсем да изчезнат със смъртта на Ане Хамарбьо.

Познаваше характера на Терезе и можеше да предположи, че занапред тя ще смята за особена чест да зачита старите обичаи и ще се старае всичко да върви поне така добре, както беше вървяло под ръководството на Ане.

Същото си мислеше и Терезе, докато вървеше към кухнята. Когато влизаше вътре, чу външната порта да се отваря и видя да идва една висока и костелива стара жена.

„Ане Хамарбьо“ — реши веднага Терезе.

Двете жени се изгледаха продължително. От една страна, старата жена — установен от дълго време авторитет в този край, която бе видяла да се раждат и да умират толкова човешки същества, и от друга страна — новата господарка на имението, която още никой не познаваше достатъчно и която щеше да господарува тук и по-късно, когато Ане щеше да почива в земята.

Старицата се приближи до огнището и сега Терезе можеше да разгледа чертите й, въпреки забрадката, която донякъде засенчваше нейното лице. Кожата на лицето й напомняше стар пергамент. Никакъв мускул не трепваше. Само сините, живи и още проницателни очи светеха под сянката на забрадката. Терезе веднага забеляза, че и Ане я разглеждаше внимателно. Тя пристъпи към нея и взе в ръката си сухата, груба и студена ръка на старата жена.

— Едва имам смелост да ти кажа добре дошла — рече Терезе, — защото отдавна познаваш хората и обичаите в това имение и си в него като у дома си.

Ане мълчеше, само свали забрадката си и я сгъна грижливо. Тя не бързаше да заговори и Терезе можа спокойно да разгледа белите й, още къдрави коси, покритото й с бръчки чело, дългия й гърбав нос, устата й без устни, затворена, сякаш беше съшита, сухата й заострена брадичка, в средата с трапчинка — лице, върху което беше отпечатан спокоен авторитет, който направи силно впечатление на Терезе.

Запита се дали старицата не е глуха или няма, защото продължаваше да мълчи. Най-после Ане я изгледа и със сух и решителен глас произнесе следните думи, не като отговор на Терезе, а като продължение на своите мисли:

— Вижда се, че не си мокра кокошка.

Терезе никога не бе чувала този израз и не знаеше какво да каже, как да се държи. Старицата продължи съвсем невъзмутимо:

— Отдавна трябваше тук да има някой, който не си поплюва. А както ми разказаха, ти си съвсем на мястото си. Дърпай им ушите. Да, точно така. Напълно заслужават това тези мързеливци, тези повлекани, тези…

Терезе се изчерви заради това, че някой беше успял вече да разнесе из селото един случай, когато в пристъп на гняв беше издърпала ухото на една слугиня.

— Ако — продължаваше старицата, — всеки си гледа работата както трябва, както в доброто старо време, само онази, която управлява, трябва да заповядва и всички да се подчиняват. Както ми казаха, добре ги храниш и поиш. Много месо и недостатъчно вода в печеното. Няма да ти благодарят за това, сигурно е. Който много яде, не става за нищо. Слугините ви хабят вашите свещи, за да предат прежда за своите ризи, сякаш нямат свободно време за това на Великден, на Ивановден или на Коледа. Ако желаеш домът ви да е богат, дъще, напъхай в миша дупка тези негодници, защото иначе те всичко ще опропастят тук и ще ви изхвърлят от собствената ви къща.

Никога досега Терезе не беше изпадала в подобна ситуация и не беше чувала подобна реч. Но не се обиди, защото разбра, че старата Ане беше благосклонна към нея.

Ане Хамарбьо я изгледа от главата до краката и рече неочаквано:

— Минаха вече четири месеца, откакто сте женени, а виждам, че коремът ти е още съвсем плосък. Ако желаете да имате хубави момчета, трябва да побързате. Искам да видя нов човек, наследник на Бьорндал, преди да изчезна от белия свят и недейте да дремете, защото не мога да чакам дълго.

Терезе не знаеше да се разсмее или да се разсърди, защото не можеше да си представи, че е възможно да се говори така за толкова интимни неща. Но усети в старицата нещо толкова непосредствено и естествено близко, че истински се трогна.

— Искаш ли да пийнеш нещо топло след пътуването в този мраз? — попита я, за да насочи разговора в друга посока.

— Обикновено ми правят супа, но ти не знаеш това, а и аз не съм ти казала.

— Да, не знаех — отвърна Терезе. — Но мога да ти предложа друго топло питие, което се пие в града. Нарича се кафе и е много подходящо за студено време.

— Чувала съм… но, мисля, че е много скъпо.

— Да, скъпо е — съгласи се Терезе, — но го донесох от вкъщи, от града.

— Казвали са ми, че в града го пият много. Добре тогава, дай да опитам вашето питие.

Терезе тръгна да приготвя кафето, но изведнъж се сети за другите жени, дошли да помагат и попита Ане с какво да ги почерпи според тукашния обичай.

— Върви, върви! Вълците сами намират плячката си — отговори тя.

Терезе не настоя повече и излезе. Когато се върна, Ане я нямаше. Потърси в съседната зала и я видя удобно седнала пред масата, сякаш се намираше у дома си. И докато тя сервираше чаши и сладкиши, Ане следеше зорко всяко нейно движение.

— Много добре — подхвърли старицата, — както виждам, сръчна си.

Взе чашата с треперещата си костелива ръка и отпи малка глътка.

— Хмм, това нещо не било лошо и хубаво загрява.

Поинтересува се да научи къде произвеждат кафето и как го приготвят. За пръв път от петдесет години Ане Хамарбьо научаваше нещо ново в кухнята и го разбра от новата господарка на Бьорндал. Терезе обеща да й даде едно пакетче кафе, за да го занесе на сина си, Стария Йорн, за да може и той да го опита.

Така Терезе спечели силен приятел в имението и цял живот се радваше, че не се беше засегнала от грубите думи на Ане Хамарбьо.

 

 

Когато отиде вечерта в спалнята с Даг, Терезе сподели, че Ане прилича на него.

Той я погледна изненадано.

— Нищо не може да убегне на зоркия ти поглед.

— Човек трябва да внимава с теб.

— Защо?

— Защото си права — отвърна Даг, — че приличам на Ане. Казват, че е леля на баща ми, въпреки че за тази роднинска връзка никога не се говори открито.

— Тя знае ли за това родство?

— Сигурно. Тя знае много неща за всички. Присъствала е при всяко раждане, бдяла е над всеки покойник, а точно по време на тези бдения се разказват всякакви истории.

— Дали може да поговоря с нея и да я накарам да ми разкаже спомените си?

— Опитай, но не съм сигурен дали ще успееш. Ако старата не те харесва, от нея няма да можеш да изтръгнеш нито дума. Но ако те харесва и забележи, че езикът й не те кара да настръхваш, тогава от време на време ще ти разказва по нещо, защото не желае да говори за всичко и да приказва пред когото и да е.

 

 

Коледа се задаваше в Бьорндал. Ане Хамарбьо бе взела нещата в свои ръце.

От зори до мрак колеха, варяха, печаха, миеха и чистеха, сякаш идваше краят на света. Коледните празници продължаваха много дни и всичко, което можеше да се направи, трябваше да бъде свършено предварително, защото на самия празник на жените не бе позволено да шетат, в противен случай нямаше да могат да се пазят от злини.

Възрастни жени и девойки от селата си вършеха работата като войници в строг ред, носеха вода и дърва за огрев, помагайки в страничните неща — постоянно и безропотно.

Ане говореше малко, но виждаше всичко. Само едно нейно движение беше достатъчно, за да бъде изпълнена заповедта й. Някаква магическа сила се излъчваше от нейната едра, кокалест, мършава фигура. Никоя жена не можеше да мине без помощта й в момента на раждането, защото сухите й и костеливи ръце поемаха бебето.

Както всички, така и Терезе следваше наставленията на Ане и се поздравяваше за мъдростта, която беше проявила, възприемайки това поведение. Как щеше да се справи с всичко, което трябваше да се свърши, без старицата? Цялата къща и на първо място Даг щеше да се смее на нейната неопитност. Вечер в стаята си записваше всичко, което се вършеше през деня, по часове. Имаше една стара тетрадка, останала от баба й, върху първата страница на която с големи и неправилни букви беше написано: „Сладкиши, консерви, напитки“. В края й бяха останали няколко неизписани листа, на които водеше старателно и подробно своя дневник. Терезе много пъти не беше съгласна с нарежданията, които Ане даваше, защото смяташе, че знае по-добри начини за изпълнение на някои рецепти. Но припомняйки си думите на Ане: „Онази, която управлява, трябва да заповядва“, се помиряваше и не се обаждаше.

Ане се хранеше в трапезарията заедно с Даг, Терезе и Дортея. Един ден тя рече на Терезе:

— Чух, че в стаята ти свети до късно. Да не би да се боиш от тъмнината?

На Терезе беше известно, че не бива свещите да горят нахалост, и за свое оправдание обясни, че вечер си записва в дневник всичко, свързано с подготовката на предстоящия празник, което е научила през изминалия ден.

Ане не отговори веднага и задържа върху нея неодобрителен поглед.

— Значи знаеш да пишеш? — рече тя най-после почти с укор.

— Да, разбира се.

— Да дращиш по хартия, значи да размътваш ума си — отбеляза тя сухо.

Тогава Терезе се опита да убеди Ане, че нейният начин на действие е особено полезен, и й обясни, че постъпва така не само за да не забравя нищо, но също, когато Ане и тя няма да бъдат вече живи, онази, която ще ги замести в Бьорндал, да може да намери записани най-добрите традиции, установени от Ане Хамарбьо.

— Виждаш твърде далеч — отговори тихо старицата и сините й очи придобиха замислено изражение.

В същия момент влезе Даг и Ане се обърна към него, докато се надигаше от стола си:

— Имал си по-добър усет от много от близките ти, когато си избирал съпругата си.

Първоначално Даг се смути, но после схвана и се усмихна на Терезе. Погледите им се срещнаха и имаше веселост в тях.

 

 

Коледа наближи. Вече приключили работа по приготовленията, селянките си тръгнаха богато възнаградени с храна и подаръци.

Старата Ане винаги си тръгваше на сутринта преди Бъдни вечер.

— В Хамарбьо има достатъчно ръце да свършат необходимото и без мен — рече тя.

Терезе не се съмняваше, че тези ръце работеха така, както Ане ги бе научила.