Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (10)

10

Не само големият диспут с Господ беше този, който донесе нов живот на Даг Бьорндал. На сутринта след нощта в старата зала за него пристигна писмо. Дойде по някой, който беше ходил в града; беше необичайно, защото в онези дни писмата бяха рядкост. Каруцар от Хамарбьо го беше оставил, така че Даг не можеше да попита кой му го е дал. Щеше да научи, като го отвори; повъртя го в здравите си ръце, като че ли не се решаваше. Тогава отиде в старата зала, която като че ли беше подходящо място за отварянето му.

Изправи се до западния прозорец и седна там, където беше седял през нощта. Отново превъртя няколкократно плика в ръцете си и най-сетне посегна към ножа си, за да го отвори. Това беше същият нож, с който разфасоваше дивеч в гората и беше инструмент за всичко. Сега го използва за белия плик. Разгъна скъпата хартия и потърси подписа.

Дали ръката му потрепери, или беше полъх на вятъра през прозореца? Хартията трепереше толкова необичайно в ръката му. Името, което беше най-отдолу, бе: Терезе Холдер.

Нужно му бе да се поотпусне, за да може спокойно да прочете написаното. Затова загледа известно време голямата бреза и гледката отвъд нея, където селото дишаше своето ежедневие. Даде си сметка колко отдавна, колко далеч са останали в съзнанието му спомените от пребиваването му в града. Не беше взимал особено на сериозно поканите за обеди и вечери в дома Холдер, защото преди това баща му и Туре бяха посрещани със същата готовност и уважение.

Ако господарите на Бьорндал не бяха зачитани в селото в равнината, не беше така в града, където конете им отдъхваха в конюшните на търговеца, а те винаги бяха скъпи гости в дома му. В Бьорндал имаше нещо, което ги различаваше от другите: не само високият им ръст, но и някаква особеност в позата, във високо вдигнатата глава. От тях се излъчваше естествена непринуденост, смесена с гордост и решимост. А и никога не сядаха с други да се напиват и сплетничат. Даг смяташе, че това е единственото основание на Холдер да се държи с повече внимание и уважение към тях.

Помисли си за случая със златната брошка, за необяснимото поведение на Терезе тогава, както и за предположенията, които нейната реакция беше предизвикала в ума му.

След проявената глупост той не стъпи повече в града, а вместо него ходеха Туре и мъже от Хамарбьо.

Най-сетне прочете писмото и след това дълго размишлява върху съдържанието му, защото му беше трудно да разбере истинския му смисъл. Никой не беше му писал дотогава и не можеше да си представи, че някой беше мислил за него. Затова между редовете на писмото четеше много повече от написаното.

Госпожица Терезе пишеше, че е разбрала за голямото нещастие, което беше сполетяло семейството му, и можела да си представи колко му е трудно сега, когато е останал съвсем сам. Съобщаваше, че и нейният баща починал в същия ден, в който се бе удавил Туре. Според нея в това съвпадение имало пръст провидението. Какво искаше да каже с тези думи? Тя не беше самотна като него, защото имаше сестра, семейството на чичо си и други роднини. По-нататък пишеше, че синът на чичо й скоро щял да се ожени и да се настани в къщата, където тя и сестра й живеят, което означавало, че двете скоро трябва да се изнесат. Накрая тя го питаше дали няма да ходи скоро в града, защото иска непременно да се видят.

Това беше всичко, но то бе достатъчно, за да почувства Даг, без да може точно да си го обясни, че с писмото си Терезе търсеше неговата близост. Не разбираше причината. Съдържанието на писмото му приличаше на изповед, която се доверява само на близък приятел. Какво се очакваше от него?

В имението настъпи известна изненада, когато скоро след това Даг обяви, че заминава за града, защото много отдавна той не бе ходил никъде. Между другото, в поведението му напоследък се забелязваха добри промени. Той започна отново да се занимава с дейности, с които се беше отдавна разделил, и когато нещо не ставаше както го беше намислил, в очите му светваше пламък. Неговото завръщане към деен живот въодушевяваше хората от имението, които се надяваха стопанството да потръгне както преди.

 

 

Търговска къща Холдер се намираше на най-многолюдната улица в града, притисната плътно между други две къщи. Фасадата й беше най-обикновена. Дори надписът над вратата беше избледнял и поизтрит тук-там с течение на времето. Човек никога не би допуснал, че в този дом живеят най-големите търговци в този град.

Сградата беше двуетажна. В приземието бяха магазините, заредени със стоки, трупани от две поколения, като от сутрин до вечер в тях цареше голямо оживление и непрекъснато се внасяха и изнасяха стоки.

Зад магазините бяха бюрата, в подземието — избите, а на горния етаж — голяма зала и работните стаи на служителите.

Зад централната фасада имаше голям павиран двор, заграден от двете крила на къщата. Там се намираха конюшните, сайвантите, плевниците за сено и други складове, а също и помещенията, определени за селяните, които преспиваха в града. Цялата тази част представляваше плетеница от стълби и покрити коридори, като беше необходимо човек да познава добре разположението, за да не се изгуби в този лабиринт.

Двуетажната сграда, която затваряше двора отзад, гледаше към друга успоредна по-малка и по-спокойна улица. В нея живееше фамилията Холдер и разбира се, всичко там се отличаваше с разкош и удобства.

Към двора гледаха много прозорци, но семейството живееше в стаите, гледащи към тихата улица.

По-възрастният Холдер обитаваше приземния етаж, а на горния живееше семейството на по-малкия, бащата на госпожица Терезе, който беше починал. Там сега бяха останали тя и другата му дъщеря.

Беше свикнала да има много шум и се занимаваше с домакинската работа още от малка, когато майка й се беше разболяла, а след нейната смърт продължи да ръководи всичко в кухнята, избата и навсякъде в къщата.

Баща й обичаше празненствата. Радваше се да има щастливи, весели хора около себе си — повече и повече.

Да, за всичко това се грижеше госпожица Терезе.

Но след внезапната смърт на баща й стана странно тихо в голямата трапезария.

Живя повече от година в самота, която й се видя цяла вечност.

Имаше дни, когато я обземаше безгранично отчаяние, защото чувстваше, че младостта й отлита безвъзвратно. И в безсънните нощи, следващи сивите и еднообразни дни, често я обземаше ужас при мисълта, че може да остане в тази пуста самота до края на живота си.

Когато баща й беше жив, мисълта й никога не се спираше върху хода на времето. Работата, която вършеше вкъщи, за нея беше естествен дълг на младо момиче и въведение към действителния живот, който я очакваше по-късно.

Но един ден, обръщайки се назад, изведнъж видя живота си преполовен, без да бе живяла за себе си.

Беше още твърде млада, когато се появиха ухажори, но никой от тях не й вдъхна истинско чувство, а и тогава все още смяташе, че й е твърде рано да се натовари с брачните задължения. По-късно, когато се превърна в жена, у нея започнаха да се проявяват истинските й качества и стана ясно, че има суров характер, кандидатите за женитба се отдръпнаха и за Терезе Холдер стана все по-немислимо, че ще се омъжи.

— Тя е точно като старата госпожа Холдер — казваха за нея, — която създаде благосъстоянието на къщата.

Старата госпожа беше непрекъснато в движение, следеше за всичко, управляваше всички, беше несравнима домакиня, но и властна съпруга. Упрекваха я и че е груба в обноските си, че е взискателна при избора на приятелките си, че се е издигнала сама, че се бърка прекалено в работата на слугите, чийто груб език често използваше.

След смъртта й Терезе я наследи по необходимост и пое всичките й задължения. Все пак тогава имаше мъже, които бяха готови на драго сърце да се оженят за Терезе заради богатството й. Но никой не дръзваше да я ухажва, защото всички се бояха от хапливия й език, от безцеремонната й насмешливост и от зоркостта, с която се пазеше да не бъде измамена.

Така постепенно госпожица Терезе изпадна в самота, която започна да я плаши със своята ненарушимост.

Спокойствието, тишината, не бяха ли присъщите на всяка стара мома, на която не й оставаше нищо друго, освен да гасне в нерадостния си живот?

Беше на тридесет и една години и върху свежото й доскоро лице се бяха появили бръчици около очите. Действително ли вече беше започнала да остарява?

Сестра й Дортея, по-възрастна с пет години, беше много различна от Терезе. Тя приличаше на майка си като млада — беше очарователна и все още много красива, въпреки че не бе вече в първа младост. Имаше тънка, стройна фигура с благородна осанка. Твърде крехка беше, за да се занимава с домакинството, и Терезе се нагърби с всичката домашна работа след смъртта на майка им.

Госпожица Дортея бе преживяла една голяма любов. През най-хубавите четири или пет години на своята младост тя беше годеница на един офицер от благородно семейство. В града наблюдаваха с любопитство развоя на тази история, защото годежът не беше обявен официално. Семейството на офицера смяташе, че едно сродяване с обикновени търговци е неприемливо, и се надяваше, че евентуалният брак ще бъде осуетен.

Така и стана. Офицерът си взе думата назад и се ожени за момиче от своя кръг.

Тогава госпожица Дортея сякаш се пречупи, реши, че животът й е погубен завинаги.

Една година след смъртта на баща им при тях дойде чичо им. Първоначално бяха трогнати от това внимание от негова страна, но Терезе скоро разбра, че той бе дошъл да им съобщи нещо, за което беше неприлично да се говори, преди да е изтекла годината на траур. С бащинска любезност той обяви, че синът му ще се жени. Ето защо те трябваше да си намерят друго жилище, за да може техният братовчед и младата му съпруга да се настанят в този дом. Добави, че две неомъжени жени нямат нужда от толкова голяма къща. Тези думи съдържаха намек за убеждението на чичо им, че ще останат стари моми, и нараниха жестоко Терезе. Според него те трябваше да се приберат в някое спокойно евтино жилище и да му поверят изцяло управлението на търговското предприятие. Но Терезе категорично нямаше желание да се оставят да бъдат изгонени по този начин. Не, в никакъв случай. Тя ще се омъжи, дори ако е необходимо тя да направи първата стъпка за това.

През скръбните дни на изминалата година на траур в сърцето на Терезе светеше едно едва забележимо пламъче. Сега тя започна да възлага на него всичките си надежди. Малкото спомени, повехнали и избледнели с времето, започнаха отново да се съживяват и изпъкват с всичките си подробности пред нейните очи, когато извади от едно чекмедже брошката, подарена й някога от Даг. Тя имаше и други бижута — подаръци по различни поводи от баща й или завещани от майка й, но тази изящно изработена от тежко злато брошка криеше за нея очарованието на някаква загадка. Защо Даг й я бе подарил? За да й благодари за гостоприемството им, бе казал той. Но в дома си те посрещаха тогава много гости и никой друг не се беше сетил да й направи толкова ценен подарък! Питаше се: Дали не е твърде самонадеяно от нейна страна да допусне, че й е подарил брошката с известно намерение?

В спокоен момент Терезе си казваше, че единствената причина, за да й подари това скъпо украшение, се криеше в обстоятелството, че той има такава кръв. Бе споменала името на Даг пред един свещеник, приятел на семейството им, който се бе учудил, че това име се среща все още, защото някога то било носено от представители на вече изчезнал древен благороднически род. Тогава тя му разказа каквото бе чувала от баща си за рода Бьорндал. Свещеникът я изслуша с интерес и изрази радостта си, че големите древни родове, написали славни страници от историята, все още имат потомци.

На никого не каза за думите на свещеника относно Даг, но няколко пъти си мислеше за него. Започна да си дава сметка, че той наистина е коренно различен от мъжете, които познаваше, и от тези, които я бяха ухажвали. Възможно ли беше мъж като него да приеме да се ожени за една вече не съвсем млада дъщеря на търговец от града, като се има предвид и това, че парите не можеха да го съблазнят, защото беше общоизвестно, че Бьорндал са едни от най-богатите хора?

Терезе бе придобила вече достатъчно опит и мъдрост, за да се поддаде на нереалистични мечти, свързани с мъж като Даг. Въпреки това брошката криеше особено очарование за нея и във въображението й Даг все повече изпъкваше като изключителен, мъжествен, решителен и благороден мъж.

Изречените от чичо им на помена думи се оказаха капката, която преля чашата. През месеците, които последваха, животът на Терезе стана още по-мъчителен и когато в началото на лятото чичо им отново настоя да освободят жилището, тя седна пред писалището и започна да пише писмо до… Даг.

Често се бе сещала да му пише, но все не бе намирала достатъчно убедителни основания за това. Сега поведението на чичо й я принуди да вземе внезапното си решение. Едва написа няколко реда и почувства безумието на тази постъпка. Преди време беше чула вестта за нещастието, сполетяло семейството на Туре в деня, в който бе починал и нейният баща. Прецени, че това обстоятелство може да й послужи като повод да изрази съболезнованията си. Твърдо устоя на съблазънта да се разпростира повече и не добави нищо друго.

След това се разкайва много дни и нощи, задето беше изпратила това писмо. Най-лошото беше, че не можеше да си спомни какво точно бе писала.

От ранна сутрин до късна вечер намираше поводи да влезе в кухнята, чиито прозорци гледаха към вътрешния двор, за да види кой влиза. Но сред толкова мъже и файтони, които влизаха и излизаха, тя не можеше да види онзи, когото очакваше. Тогава я изпълваше чувство, в което се смесваха разочарование и облекчение. Да, ужасно ще бъде, мислеше тя, ако той дойде. Защото си спомняше много добре, че му беше писала да дойде в града, но сега не знаеше как да се държи с него и какво да му каже.

Момичетата в кухнята наблюдаваха всичко това и мислеха, че госпожицата е пред срив.

 

 

Двете — госпожица Терезе и сестра й Дортея, седяха до еркерния прозорец в салона преди вечеря. Дортея беше както винаги с ръкоделие в ръце. Терезе, енергична и работлива, седеше срещу нея с ръце в скута, загледана във фасадата на къщата на отсрещната страна на улицата. Залязващото лятно слънце позлатяваше всичко.

Госпожица Терезе се изправи. Значи така ще мине нейната младост: като гледа през прозореца как слънцето осветява живота навън?

Не, тя не е от онези жени, които ще се оставят безволно на течението на годините.

Не трябваше да съжалява за това, че бе написала писмото.

Ако той дойде, ще му говори без заобикалки, няма да се съобразява с обичая и етикета.

Никога не се бе придържала строго към възприетото в нейната среда благоприличие и сега беше решена да заложи всичко.

А ако той не дойде? Ако не дойде, тя щеше да започне нов живот, все щеше да намери някакво решение, колкото и трудно да й изглеждаше това в момента, докато мисълта й беше насочена изключително към него.

Сестра й Дортея я погледна с кротките си и хубави очи, после пак се наведе над ръкоделието си. Отдавна наблюдаваше сестра си, познаваше я достатъчно добре и се досещаше какво става в душата й. Тя беше изживяла едно голямо разочарование и познаваше признаците на тази вътрешна борба — този жесток сблъсък между неукротимото желание за живот и непоносимата болка при мисълта за една тиха и бавна гибел.

В антрето се чуха стъпки. Бързите стъпки на някоя от прислужниците и още на някого — мъжки, тежки.

Госпожица Терезе се обърна и се заслуша, а Дортея се изправи и погледна учудено сестра си.

Прислужницата отвори вратата и пропусна край себе си един висок мъж.

Даг влезе, пристъпващ колебливо към тях, направи няколко крачки напред и подаде ръка на Терезе. Дортея ги гледаше с широко отворени очи, а Терезе стоеше като закована. Горещ пламък плъзна по лицето й, а в очите й заблестя радост, която преобрази строгите й черти и я разхубави.

След като поздрави с „добре дошъл“ Даг, Терезе го покани да седне и веднага започна да разказва за това, което се бе случило през дългото му отсъствие. Говореше неспокойно и продължително, като човек, който желае да позабави навлизането в съществения разговор.

Поднесоха френско вино и бисквити и скоро първоначалното смущение изчезна. В една малка пауза госпожица Дортея стана и излезе. Останали сами, двамата продължиха да разговарят непринудено за различни неща.

На Даг започна да му се струва, че сънува, докато гледаше весело разговарящата с него госпожица Терезе. И не можеше да дойде на себе си, така странно му се виждаше всичко. След като говори известно време предимно тя, госпожица Терезе намери подходящия момент да го предразположи да й разкаже за тъжния си и самотен живот след смъртта на брат си. Утешаваше го със сърдечни думи, говореше кротко и съчувствено. В един момент сложи ръката си на рамото му и замълча. Той я изгледа продължително.

Тогава госпожица Терезе пое ръката му в своята и се наведе към лицето му. Загледа го в очите, докато я обхващаше непоносимо вълнение, а устните й се опитваха да произнесат най-важното. В очите й се появиха сълзи, тя наведе глава и пак я вдигна решително. Най-после успя да изрече тихо и настойчиво:

— Трябва да се ожените, Даг Бьорндал!

Той остана известно време спокоен и невъзмутим, сякаш чуваше думи, които идваха от много далеч… После се обърна рязко към нея и я изгледа толкова настойчиво, че тя почувства как силите й я напускат.

— Трябва първо да намеря жена, която да ме поиска — рече той.

Ръката й, която още държеше неговата, трепна.

— Познавам една такава жена — произнесе тя тихо.

Даг притвори очи, сякаш слънцето го заслепяваше, после изправи гръб и изпъна рамене, като че искаше да хвърли от гърба си невидима, смазваща го тежест. Отново отвори очи и притеснено, сякаш задаваше въпрос за живот и смърт, попита:

— Коя е тя?

— Аз… ако нямате нещо против — бързо и тихо каза тя.

Изправиха се едновременно.

За пръв път в живота си Терезе Холдер се почувства крехка и малка, когато Даг я взе в силната си прегръдка.

 

 

Свечеряваше се и в стаята настана мрак.

— Мога ли да кажа на Дортея? — запита тя.

— Щом е необходимо — отговори отнесено той, но бързо се съвзе и добави: — Да, да, разбира се.

Терезе отиде да потърси свещник. В това време влезе Дортея и се отправи мълчаливо към Даг, който пое ръката й с несръчността на момче. Тя го поздрави и му поднесе сърдечните си благопожелания, които изговаряше със странно трепетен и умиляващ глас. Въпреки мрака в стаята, Даг забеляза нейното необикновено вълнение.

С чистия и нежен цвят на лицето си, с изящната и гъвкава линия на тялото си, с невинното си излъчване госпожица Дортея олицетворяваше представата на Даг за девствена красота. Докато тя му се усмихваше и му говореше сърдечни думи, той изпита силно желание да прегърне и нея. Наистина, в усмивката на Дортея, в начина, по който тя спускаше и вдигаше клепачи, в красивата извивка на устните й, когато се усмихваше, имаше някакъв непреодолим и незабравим чар. В чистия й поглед сякаш се бе събрала добротата на целия свят.

За Даг тази вечер започна нов живот.

Всичко, което се бе случило до този ден, се изпари като мъгла.

Една млада жена се бе съгласила да му стане съпруга в изблик на безкрайна доброта, за която се чувстваше недостоен, а друга се беше приближила до него с трогателно доверие, като невинно дете, което подава нежната си страна за целувка.

Ласкавите думи и нежността бяха рядко срещани там, откъдето бе дошъл. Малко цветя ухаеха у дома. Той съвсем естествено и привично разбираше езика на дейните, решителни и груби мъже от своя род и въобще от горите. А другите, с които си бе имал работа, обитателите на селото в равнината, бяха способни само на подлост и омраза.

Стана късно и Даг се извини, като обясни, че трябва да намери в града подслон за през нощта. Всъщност той търсеше повод да остане сам, за да премисли всичко, което беше преживял този ден. Дортея изрази съжаление, че се налага той да си тръгне. Вече било разпоредено на прислугата да сложат прибори и за него за вечеря. Беше неудобно да откаже. Двете сестри със сигурност знаеха по-добре от него какво и как трябва да се прави.

Дортея и той започнаха разговор, докато Терезе се грижеше за сервирането на вечерята и за вината. От време на време тя поглеждаше в стаята, сякаш да се увери, че Даг действително е още там.

В трапезарията масата беше подредена като за банкет, както подобаваше и както винаги е било в къщата на Холдер. На масата бяха сложени върху фина покривка красиви и тежки прибори, кърпи за ядене, скъпи южни вина и изтънчени ястия. Даг никога не беше участвал в подобни вечери, които бяха ежедневие в друг, не неговия свят, и това го притесни. Разликата в бита между този и неговия дом беше огромна. Тя го изплаши и първоначалното му въодушевление се смали. Какво щеше да намери свикналата с толкова разкош Терезе в Бьорндал?

Тя нямаше и най-малка представа как се живее в едно планинско имение сред мрачни гори, чиито сгради бяха направени от тъмни греди, в което помещенията бяха голи, мрачни и с ниски тавани.

— Какво се замислихте? — стресна го с въпроса си Терезе, докато слагаше ръка на рамото му.

Даг я изгледа изпитателно. Да, в погледа й прочете, че може да й говори открито, искрено.

Тогава й разказа колко много се различава Бьорндал от мястото, където е родена и израсла, опита се да й опише колкото може по-ясно огромната като бездна разлика между живота тук и горе, без да премълчава или смекчава нещо, докато госпожица Терезе мълчеше.

Тя го изслуша с такава категорична усмивка на лицето и с такъв горещ поглед, че сестра й Дортея сведе свенлив поглед.

Терезе му отговори, че има вече достатъчен опит и знае какво прави. Щом имението е негово и той трябва да отиде там, ще го последва и ще бъде щастлива.