Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (1)

1

Скалите над долината на Йомфрудал синееха с криволичещите си очертания сред вледеняващия въздух на есенната вечер. Зад тях на кървавочервения хоризонт продължаваше да стои дирята на залязващото слънце. На най-отдалечения хребет бе застанал кафяв мечок, тъмен като планината, и душеше в посока към застроената шир, където мъглата се издигаше над езера и потоци.

Главата му беше ръбата и насечена, а шията му — дълга и мършава, с оредяла рошава козина. През последните няколко есени се бе случило така, че закъсняваше със зимния си сън. Всичко, което разкъсваше и изяждаше, не му се отразяваше особено. Естествената летаргия и отпуснатост, която го обземаше преди години с настъпването на есента, сега закъсняваше. Тази година имаше нещо нередно. Усещаше някаква болка в тялото си, а и месото вече нямаше същия вкус като преди. Животните, които убиваше, бяха най-често изостанали от стадото, имаха само топла кръв, полуживи сърца и други леки храни, които той набързо поглъщаше и така се засищаше.

Вече не успяваше да догонва лосовете в горите. Тялото му бе отпуснато и твърде бързо се изморяваше, а онази болка се бе загнездила толкова навътре, че го пареше като огън. Усещаше я вероятно от оня път, когато един лош човек от север, от гората на Бьорндал, му я причини със страшен гръм. Изстрелът се вряза в плътта му, кръвта бликна, болката го прониза и го измъчваше дълго след това. Като не успяваше вече да настига лосовете, щеше да разкъсва много овце и крави, смяташе той.

През есента хората прибраха добитъка си по-рано. Няколко пъти му се наложи да събере смелост и да се приближи близо до къщите в среднощния мрак, за да разбие портите на няколко обора, дирещ кръв и храна. Хората го погнаха с ужас и писъци. Тогава той замахна с лапа, повали един от тях и никой повече не го последва.

И хората, и кучетата тук, в селото в равнината, бяха съвсем различни от тези на север, от Бьорндал, където беше вилнял, когато бе в разцвета на силите си. Там, на север имаха кучета, които бягаха бързо, лаеха неистово и хапеха кръвожадно, напълно да полудееш. Хората там не изпадаха в паника и не крещяха, приближаваха се така тихо, че не ги забелязваше, преди да са дошли съвсем наблизо. Тогава се разнасяше невъобразим гръм, който проникваше чак до мозъка на костите, а в тялото оставаше силна болка дълго след това. Тук, в селото в равнината, кучетата боязливо вървяха след хората, имаше само шумотевица, но никаква болка. Той искаше да остане тук и тази вечер да се промъкне до един обор, само да загасяха светлините.

Страшният като черен мрак мечок дълго седя, загледан към небето, което потъмняваше от кървавочервено към среднощна тъмнина. Главата на мечока беше ръбата и насечена, шията му — дълга и мършава, с оредяла рунтава козина — тялото му беше с впечатляващи размери, но бе мършаво, с остри извивки на плешките, видими през козината.

Стар мечок — свиреп мечок…

 

 

Същата вечер хората от селото се стекоха на тълпа в двора на свещеника. Свещеникът, господин Дидрих, поемаше водачеството в ръцете си, когато полковникът от Боргланд го нямаше, а сега той отсъстваше. Господин Дидрих беше нов в селото, но на останалите вече им бе станало ясно какъв човек беше той. Знаеше как да помогне при болести по хората и животните, а за духовното благосъстояние на енорията се грижеше със завидното си красноречие, така че трябваше да даде добър съвет и за мечока, който причиняваше толкова беди.

Мнозина съзряха поличба в цвета на небето тази вечер — той предричаше кръв и нещастие. Да, някой дори се кълнеше, че е видял пламтящ, кървав меч в небето, а след това и други бяха убедени, че са видели същото.

Седяха в стаята на свещеника и оживено обсъждаха тежкото положение.

Овце бяха разкъсани, а крави — убити. Есента бяха прибрали добитъка си по-рано. Но се случи нещо нечувано — портите на обори бяха разбити, потрошени на парчета, животни бяха убити, а оцелелите бяха така подплашени, че хората даже не можеха да ги доближат.

Пер Велт, фермерското момче от Бьоркланд, беше ранен под ухото от звяра. Оттогава то изгуби ума си и само лежеше.

Това не беше обикновен мечок. Беше диво животно, каквото никой не бе виждал, огромно и мършаво, с насечен силует, със зелени пламтящи очи, беше златисто червено от едната страна, това бяха успели да видят, а никоя мечка на този свят не изглеждаше така.

Чакаха в стаята на свещеника.

Господин Дидрих им позволи да изчакат там. Даваше си сметка защо бяха дошли, затова трябваше първо добре да помисли, преди да реши как е правилно да се постъпи.

В стаята най-сетне бе станало тихо. Спогледаха се, пребледнели и безпомощни. Едни си мислеха за кървавия меч в небето и за бедите, които щяха да дойдат; други си мислеха за потъналия в мрак път обратно към дома — дали дивият звяр щеше да ги нападне. Трети се сърдеха на стареца от Бьоркланд, който ги бе накарал да дойдат тук посред нощ.

Всички си мислеха, че може би точно в този момент звярът нахлува в техния обор и убива животни, за да оцелее.

А защо бяха дошли тук?

Как някой можеше да им помогне в това положение?

Свещеникът се бе молил от неделния амвон да бъдат пощадени от зверове. Гласът му бе проехтял като гръмотевица в църквата. Но два дни след това хищникът нападна обора в Бьоркланд.

Какво повече можеше да направи свещеникът?

Обикаляха с кучета и с пушки, за да търсят мечока. Но кучетата бяха уплашени до смърт, а пушките бяха хванали ръжда, освен това никой не посмя да стреля, когато дивият звяр ги подгони.

Какъв срам беше, когато бяха побягнали с панически викове, щом видяха Пер Велт повален на хълма от лапата на мечока. Ако полковникът от Боргланд си беше у дома! Беше смел воин. Но вероятно и той не би се справил с такъв звяр.

Мнозина смятаха, че той все пак би се изправил срещу такова свръхестествено същество.

Тогава дойде господин Дидрих.

Всички почтително се изправиха на крака, а старецът от Бьоркланд трябваше да сподели това, което му тежеше на сърцето.

Свещеникът ги помоли да седнат отново, а той самият остана прав, проповядвайки им Божието слово за наказанието, благочестието и смирението пред неизбежното.

И сетната капчица смелост у повечето хора се изпари при мисълта за неизбежното в мрака по пътя към дома. Единственият, който не бе останал без ума и дума след изреченото от свещеника, беше изнемощелият старец от Бьоркланд.

Той искаше да отмъсти на звяра за овцете и за хубавата му крава, която беше разкъсана в обора. Именно него го споходи тази идея, за която никой друг не се бе сетил.

Прочисти гърлото си и сведе глава, колкото можеше, защото предвиждаше какво въздействие щеше да има предложението му. Но щом и Господ не можеше да им помогне, нямаше друг начин. Сега щеше да стане ясно дали дяволът и неговите помощници на земята можеха да направят онова, което никой друг не можеше.

Той отново прочисти гърлото си и с ясен глас заяви, че щом няма никакъв друг начин, то тогава трябва да се обърнат към онези на север в Бьорндал — там може да се намери някой, който да помогне.

Някои изправиха глави и се опитаха да си придадат гневно изражение, други сведоха поглед надолу, сякаш нямаха смелост да погледнат никого в очите.

Ситуацията беше надвиснала заплашително над главите на хората от селцето. Те, които бяха много по-почтени във всяко отношение, в сравнение с онези, осъдени на скиталчество в гората на север в Бьорндал, щяха да изпратят вестоносец с молбата за помощ!

Но когато думите бяха изречени, всички въздъхнаха с облекчение.

Най-лошото вече беше минало, ледените думи бяха произнесени, без никой да посмее да възрази.

Но кой щеше да поеме пътя на север?

Не вървеше да изпратят някое момче от селото или някой друг, защото онази сбирщина горе се държеше високомерно и презрително — както по пътищата, така дори и в църква.

Един мрачен горист хълм се простираше между селото в равнината и Бьорндал — горист хълм, който никой християнин от селата не се беше осмелявал да доближи дори само в мисълта си.

Пътят към Бьорндал минаваше през тази гора — какво ли имаше отвъд нея? Вероятно още гори, но може би човек би срещнал по пътя и мечока. А самите хора, които бяха толкова надменни и резервирано мълчаливи, когато идваха в селото, може би щяха да бъдат дори по-жестоки от самия мечок, ако някой отиде там, където живееха. Поколения наред хората от селото в равнината се бяха изказвали ограничено и жлъчно по отношение на живеещите в горите на север, че сега се плашеха от собствените си думи.

На никого не му минаваше и през ум сам да замине. Никой не смееше да назове имена. Но все някой трябваше да поеме на път.

Тогава господин Дидрих се прояви като водач на селото. Ако някой се съгласи да го откара безплатно, той бе готов да тръгне още утре.

Бе взето решение този, който бе направил предложението, да го отведе до другото село, и старецът от Бьоркланд доброволно прие.

 

 

Селото в равнината съществуваше от стари времена.

Горите били изтласкани все по-далеч на изток и запад.

Първо се простираха оградените пасбища, след това се разгръщаха открити поля, а наоколо лъкатушеха високи насипи. Само покрай ямите и при оградите, които разделяха селцето бяха останали широколистни дървета, които напомняха, че някога там е имало гора.

Ала гората, истинската голяма и пееща гора — тя беше единствено като далечен пейзаж отвъд всички насипи на изток и запад. Горските участъци, с които стопанствата разполагаха, бяха използвани в домакинствата единствено за добив на дърва за строеж и огрев, когато хората имаха нужда.

От древни времена горите надалеч от морето нямаха никаква стойност. В селата на открито жителите имаха ниви и ливади, както и животни в оборите. Не скитаха из горите и не се занимаваха с лов или с безчестни дела. Така селата на открито се разпростираха отвъд горите на изток и запад, а в южна посока се сливаха едно в друго.

Но имаше и друга посока — на север, а там, в северната си част, селото от стари времена неотлъчно бе обградено от гора. Мрачна и величествена, тя волно пееше своята древна песен, отвъд хълмове и склонове, все на север.

Приказни вълшебни същества и феи, както и всякакви невероятни същества, живеели там. Хората от селото използваха гората на север като средство, с което да плашат децата. Затова не беше чудно, че децата израстваха с убеждението, че всичките злини на света обитаваха тези гори. Имаше и нещо вярно във всички тези суеверия относно гората. Появеше ли се мечка в селата за кървави набези, тя пристигаше от север. Пръснеха ли се глутници вълци по всички пътеки, както се беше случвало в стари времена, те се появяваха от север, от горите и планините. Спуснеха ли се орли към оградените пасбища, за да нападнат агнетата и овцете, те идваха от север. Виеха ли се ястреби над пилетата, бяха дошли от север. Промъкнеше ли се лисица да отмъкне най-тлъстата гъска, следите водеха на север. Довееше ли бурята есента и вледеняващо студената зима над селските пътища и над голите насипи, това беше най-лошият вятър — северният. Всичко лошо идваше от север — откъм горите.

 

 

Но хората бяха различни и ако тези от селото в равнината нямаха смелост да отидат в гората, други поемаха във всички посоки, а трети живееха дори на север, в горите. Може би бяха дошли от север, а може би от изток или от запад, никой от селото в равнината не знаеше, както и кога бяха го направили. Вероятно бе станало преди много, много поколения.

Но с течение на времето там, на север, се бе появило селце — неговите обитатели можеха да се срещнат навсякъде из околните села. Но стояха далеч едни от други — хората от горите и хората от останалите села. Никога не бяха разменяли и думичка. Хората от селата се разминаваха с идващите от горите на голямо разстояние, когато се засичаха — смятаха ги за неморални и едва ли не за чергари, не обичаха да ги срещат вечерно време.

С годините хората от селата бяха принудени да свикнат все по-често да срещат по пътищата тези от северните части. В стари времена вероятно бяха имали път на запад през горите към другите села, но после е бил забравен заради по-добрия път на юг. Те минаваха със стоката си, кожи и други неща, които успешно продаваха на юг. Случваше се да продават по малко и във външните села, но никога в най-близкото село на открито. Плащаха си и не вредяха на никого. Бяха толкова високи и едри, че повечето от тях се извисяваха с цяла глава над хората от селото. Може би и това бе причина местните да се държат недружелюбно.

Малко по малко хората от север зачестиха с преминаванията си през големите села наоколо и живеещите тук научиха някои неща за живота на север. Вече не ги смятаха единствено за скитници и не ги посрещаха с отколешното си презрение. Но си оставаха „хората от гората“, първобитни като нея. Според някои слухове дори не били християни. Говореше се, че се занимавали с магии, езичество и раздори.