Никълъс Спаркс
Дарът на светулките (20)

19

Когато най-сетне осъзна какво се случва, всичко се замъгли и излезе от фокус. Понеже спеше, реши, че има извинение. Помнеше със сигурност, че първото, което произнесе онази сутрин, беше „Ох“.

— Събуди се — сръга го Лекси с лакът още веднъж.

Той придърпа замаяно завивката.

— Защо ме буташ? Посред нощ е.

— Почти пет е. Време е.

— Време за какво? — простена Джеръми.

— Да отидем в болницата.

Щом осмисли думите й, той се изправи рязко и отметна завивките.

— Контракции ли имаш? Кога започнаха? Защо не ми каза? Сигурна ли си?

— Да. Този път са силни и не отшумяват.

Джеръми преглътна.

— Това е, значи?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че да.

— Добре — пое си дълбоко дъх той. — Да не се паникьосваме.

— Не се паникьосвам.

— Добре, защото няма смисъл да се паникьосваме.

— Знам.

Дълго се гледаха, без да продумат.

— Трябва да взема душ — заяви Джеръми накрая.

— Душ ли?

— Да — стана той от леглото. — Няма да се бавя. После тръгваме.

 

 

Забави се. Къпа се дълго; огледалата в банята се замъглиха и се наложи да ги бърше два пъти, за да се обръсне. Изми си зъбите и ги почисти с конец, намаза си старателно лицето с афтършейв. Изжабурка се два пъти с ментова вода. Отвори нов дезодорант, пусна сешоара на ниска степен, среса се и си приглади косата с гел. Ноктите му се сториха дълги и тъкмо ги режеше и пилеше, когато чу вратата на банята да се отваря рязко.

— Какво правиш, за бога? — ахна Лекси. Улови се за корема и се преви одве. — Защо се мотаеш?

— Готов съм — възмути се той.

— Стоя в банята половин час!

— Така ли?

— Да, така! — Лекси примигна, забелязала какво прави. — Режеш си ноктите?

Преди да успее да й отговори, тя се обърна и се заклатушка по коридора.

Когато преди виждаше в съзнанието си този ден, Джеръми никога не си бе представял, че ще се държи така.

Представяше си, че ще бъде олицетворение на спокойствието и самообладанието. Подготвя се делово и пъргаво, грижи се за съпругата си, вдъхва й увереност, грабва чантите, които Лекси е приготвила за болницата, и потегля с колата, стиснал волана със сигурни ръце.

Не очакваше да се уплаши толкова. Не беше готов за това. Какъв баща ще бъде? Как ще сменя пелени? Ще пълни биберони? Как се държи бебе? Нямаше никаква представа. Трябваха му още ден-два, за да прочете книгите, които Лекси изяждаше от кора до кора през последните месеци. Но беше късно. Подсъзнателният му опит да отложи неизбежното се бе провалил.

— Още не сме тръгнали! — обясни Лекси в телефонната слушалка. — Той още се подготвя!

Джеръми разбра, че тя говори с Дорис. И не е особено доволна.

Започна да се облича. Нахлузваше си ризата през главата, когато Лекси остави слушалката. Изви гръб и изтърпя мълчаливо последната контракция. Той изчака болката да стихне, помогна й да се изправи и я поведе към колата, най-сетне успял да се овладее донякъде.

— Не забравяй чантата — напомни му тя.

— Ще се върна да я взема.

Седнаха в колата и в същия момент започна нова контракция. Той включи трескаво двигателя.

— Чантата! — извика Лекси с разкривено лице.

Джеръми удари спирачките и се втурна обратно в къщата. Наистина не беше готов за това.

 

 

Шосетата бяха пусти и черни под тъмното небе. Джеръми натискаше газта. Заради възможните усложнения бяха решили бебето да се роди в Грийнвил и той остави съобщение на телефонния секретар на доктора, че пътуват натам.

След поредната контракция Лекси се облегна назад с побледняло лице. Той натисна още по-силно газта. В огледалото за обратно виждане съзря сивкавата светлина на изгрева. Лекси беше странно притихнала. Както и той всъщност. И двамата не бяха продумали, откакто се качиха в колата.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя с глас, който издаваше, че изобщо не е добре. — Но карай по-бързо.

Сърцето му заби като чук в гърдите. Спокойно, каза си, запази самообладание. Гумите на колата изсвистяха на поредния завой.

— Не толкова бързо — предупреди го тя. — Не искам да умра, преди да стигна до болницата.

Той намали скоростта, но при следващата контракция пак я увеличи. Контракциите се появяваха през около осем минути. Не знаеше какво означава това — че имат достатъчно време или че нямат. Наистина трябваше да прочете книгите. Но станалото — станало.

В Грийнвил улиците бяха по-оживени. Нямаше много автомобили, но все пак се налагаше да спира на светофарите. На втория се обърна към Лекси.

— Добре ли си?

— Престани да ме питаш — скастри го тя. — Ще ти кажа, ако не съм.

— Почти стигнахме.

— Знам.

Джеръми се втренчи в светофара, питайки се защо, за бога, не светва зеленото. Не беше ли ясно, че случаят е спешен? Погледна съпругата си и едва се сдържа да не я попита пак дали е добре.

 

 

Спря пред входа на спешното отделение, влезе в чакалнята и обяви с блуждаещ поглед и на висок глас, че жена му ражда. Един санитар с инвалидна количка се запъти към колата им. Джеръми помогна на Лекси да слезе от колата и да седне в количката. Грабна чантата и всички тръгнаха към входа на болницата. Въпреки ранния час трима души чакаха пред рецепцията.

Мислеше, че ще ги настанят веднага в родилното отделение, но санитарят докара количката пред гишето и застанаха на опашката. Медицинските сестри не бързаха; отпиваха от чашите си с кафе и бърбореха. Джеръми едва сдържаше нетърпението си, особено докато хората пред него попълваха надлежно формулярите. Не приличаха на страдалци на крачка от смъртта; единият дори се опитваше да флиртува с персонала. Най-сетне — най-сетне! — дойде неговият ред. Преди да изрече и дума, сестрата, очевидно безразлична към участта на съпругата му, му подаде формуляр.

— Попълнете първите три страници, подпишете четвъртата и ми покажете здравната си карта.

— Необходимо ли е? Искам да кажа… жена ми ражда! Не трябва ли първо да я настаните в отделението?

Медицинската сестра погледна към Лекси.

— През колко време са контракциите?

— През около осем минути.

— Кога започнаха?

— Не знам. Преди около три часа…

Медицинската сестра кимна и погледна към Джеръми.

— Попълнете първите три страници и подпишете четвъртата. И не забравяйте здравната карта.

Джеръми взе формулярите и тръгна бързо и ядосано към масата със столовете. Документи? В такъв момент? При спешен случай? Светът бездруго се дави в море от документи. Ще мине и без тази купчина. Понечи да остави листовете, да се върне пред гишето и спокойно да обясни ситуацията. Медицинската сестра очевидно не разбираше.

— Ехо! — сепна го гласът на Лекси, която още стоеше в количката пред гишето в отсрещния край на залата. — Тук ли ще ме оставиш?

Джеръми усети как очите на всички се впиват в него. Една-две жени се намръщиха.

— Съжалявам… — промърмори и хукна към Лекси.

Избута количката до масата.

— Не забравяй чантата!

— О!

Върна се да я вземе, стараейки се да отбягва втренчените погледи на околните, и седна до Лекси.

— Добре ли си?

— Ще те цапна, ако ме попиташ още веднъж — отговори му тя. — Не се шегувам.

— Извинявай, извинявай.

— Просто попълни формулярите.

Той кимна и се зае с документите, ядосан отново, че му губят времето. Наистина трябваше първо да настанят съпругата му, а после да ги попълнят.

След няколко минути се запъти пак към гишето. Някой обаче го беше изпреварил и се наложи пак да чака. Докато му дойде редът, вече кипеше от гняв. Подаде формулярите, без да продума.

Медицинската сестра не бързаше. Прегледа всяка страница, направи копия, взе няколко гривни и написа името на Лекси и регистрационния й номер върху тях. Бавно. Мудно. Джеръми започна да тупа с крак. Зарече се да напише оплакване. Какъв абсурд!

— Добре — каза най-после медицинската сестра. — Седнете. Ще ви повикаме, когато сме готови.

— Пак ли ще чакаме? — възкликна Джеръми.

Сестрата го изгледа над очилата си.

— Нека позная… Това е първото ви бебе?

— Да, но…

Медицинската сестра поклати глава.

— Седнете. Ще ви извикаме. И си сложете гривните.

* * *

След няколко години извикаха Лекси.

Добре де, не беше толкова дълго, но на Джеръми му се стори още по-дълго. Лекси пак имаше контракция. Стискаше устни и се превиваше.

— Лекси Марш?

Джеръми скочи, сякаш под краката му е пламнал пожар, и застана зад количката. С няколко бързо крачки стигна до плъзгащите се врати.

— Отиваме в стаята, нали? — попита троснато.

— Да — отвърна невъзмутимо медицинската сестра. — Родилното отделение е натам. Как си, скъпа?

— Добре — отговори Лекси. — Просто поредната контракция. През около осем минути са.

— Да вървим! — прекъсна я Джеръми и Лекси и медицинската сестра впиха очи в него.

Гласът му несъмнено прозвуча рязко, но сега не беше време за любезности.

— Това вашата чанта ли е? — посочи медицинската сестра.

— Ще я донеса — срита се мислено Джеръми.

— Ще почакаме — каза сестрата.

Прииска му се да й благодари с най-саркастичния си тон, но се сдържа. Тази жена щеше да помага при раждането. Не биваше да я ядосва.

Изтича и взе чантата. Тръгнаха по лабиринта от коридори, изкачиха се с асансьора, прекосиха още един коридор и влязоха в стаята. Най-после!

 

 

Стаята беше празна, стерилна и функционална като всяка болнична стая. Лекси стана от количката, надяна болничен халат и легна внимателно. През следващите двайсет минути в стаята влизаха и излизаха медицински сестри. Измериха пулса и кръвното налягане на Лекси, провериха разкритието й, разпитаха я през колко минути се появяват контракциите, кога е яла за последно и имало ли е усложнения по време на бременността. Накрая я свързаха с монитор и двамата с Джеръми се ококориха, удивени от бързия ритъм на сърцето на бебето.

— Нормално ли е да бие толкова бързо? — попита той.

— Да — увери го медицинската сестра; закачи таблицата с данните над леглото и се обърна към Лекси. — Казвам се Джоуни, скъпа, и ще те наглеждам от време на време. Ще поостанеш тук, докато контракциите ти зачестят. Няма начин да се предвиди колко ще продължи раждането. Понякога нещата се развиват бързо, друг път — по-бавно. Не е наложително да лежиш. Някои жени се разхождат, седят или стоят на четири крака. Няма значение, стига да им олеква. Още не сме готови за епидуралната упойка. Гледай да се чувстваш най-удобно.

— Добре — кимна Лекси.

— И… господин… — обърна се медицинската сестра към Джеръми.

— Марш… Казвам се Джеръми Марш. А това е Лекси, съпругата ми. Ще имаме бебе.

Сестрата се усмихна.

— Виждам. Но сега ролята ви е да подкрепяте съпругата си. В коридора има машина за лед. Носете й кубчета, когато поиска. До мивката има хавлиени кърпи. Попивайте й челото. Ако реши да походи, не се отделяйте от нея. Понякога контракциите са силни и коленете омекват. Не бива да пада.

— Разбрах — отговори той, повтаряйки си мислено заръките й.

— Потрябва ли ви медицинска сестра, натиснете този бутон. Някой ще дойде при първа възможност.

Сестрата тръгна към вратата.

— Чакайте… Няма ли да останете?

— Отивам да нагледам друга пациентка. А и в момента не съм ви необходима. Ще се обадя на анестезиолога и след малко ще се върна.

— А ние какво да правим, докато чакаме?

Медицинската сестра го погледна замислено.

— Погледайте телевизия, ако искате. Дистанционното е върху нощната масичка.

— Съпругата ми ражда. Не мисля, че е в настроение да гледа телевизия.

— Както казах, не се знае колко ще продължи раждането. Една жена роди след трийсет часа.

Джеръми пребледня. Лекси също. Трийсет часа? Преди да успеят да го обмислят, започна нова контракция и вниманието на Джеръми се отклони към болката на Лекси и към собствената му болка, предизвикана от впитите й в дланта му нокти.

 

 

След половин час включиха телевизора.

Струваше им се нередно, но недоумяваха как да запълват времето между контракциите, които продължаваха да се появяват през осем минути. Джеръми предчувстваше, че дъщеря му няма да бърза. Още неродена, вече закъсняваше типично по женски. Дори да не знаеше предварително, щеше да предположи, че е момиче.

Лекси се справяше добре. Той го разбираше не само защото я питаше, но и защото след това тя го удряше по ръката.

 

 

Дорис дойде след един час, облечена в най-красивите си дрехи — повече от подходящо за случая. Хвърляйки поглед назад, Джеръми се зарадва, че се е изкъпал. С тази скорост щяха да останат тук цяла вечност.

Дорис връхлетя в стаята, размахала ръце, все едно плува към леглото. Обясни, че е раждала и знае какво ги чака. Лекси очевидно се зарадва да я види. Когато Дорис я попита добре ли е, тя не я удари. Просто отговори на въпроса.

Честно казано, това го притесни малко. Както го притесняваше фактът, че Дорис винаги е край тях. Осъзнаваше, че е егоистично, понеже тя беше отгледала Лекси и имаше право да съпреживее щастливия момент, но част от него искаше да го споделят само двамата с Лекси. После щяха да разполагат с достатъчно време за вълнение и въодушевление. Премести обаче мълчаливо стола си в ъгъла. Опасяваше се, че в такъв миг дори най-деликатният намек може да прозвучи обидно.

През следващите четирийсет и пет минути ту се вслушваше в разговора им, ту в „Добро утро, Америка“. Голяма част от предаването бе посветено на предизборните кампании на Ал Гор и Джордж Буш и Джеръми усети как извръща поглед, когато двамата си отворят устите. Това му се удаваше по-лесно, отколкото да слуша колко егоистично се е държал тази сутрин, когато Лекси го е събудила.

— Режеше си ноктите? — възкликна Дорис и го изгледа уж с престорен гняв.

— Бяха дълги — оправда се той.

— А после караше като луд — добави Лекси. — Гумите свистяха.

Дорис поклати разочаровано глава.

— Мислех, че ще роди — защити се Джеръми. — Откъде да знам, че ще чакаме часове?

— Слушай — каза Дорис. — Имам опит, та пътьом се отбих в дрогерията и ви взех няколко списания. Безмозъчни дивотии, но ще убият времето.

— Благодаря, Дорис — каза Лекси. — Радвам се, че си тук.

— И аз — отвърна баба й. — Отдавна очаквам този момент.

Лекси се усмихна.

— Ще сляза долу да си взема чаша кафе — продължи Дорис.

— Добре — кимна Лекси.

— Ти искаш ли нещо, Джеръми?

— Не, благодаря — отказа той, стараейки се да не обръща внимание на къркорещия си стомах.

Щом Лекси не бива да яде, той също няма да яде. Така е справедливо.

— Доскоро — изчурулика Дорис. По пътя към вратата го докосна по рамото и се наведе към него. — Не се безпокой за тази сутрин — успокои го. — Съпругът ми се държеше по същия начин. Сварих го да си разтребва кабинета. Нормално е.

Джеръми кимна.

 

 

Контракциите зачестиха — първо през седем минути, а после през пет. Джоуни и Айрис — друга медицинска сестра — се редуваха да наглеждат Лекси.

Дорис още я нямаше. Джеръми се запита дали не е доловила желанието му да остане сам с Лекси. Телевизорът беше включен, но и двамата не му обръщаха внимание. Джеръми бършеше челото на Лекси и й подаваше ледени кубчета. Тя не искаше да се разхожда; очите й не се отлепяха от монитора, който отмерваше ритъма на бебешкото сърчице.

— Страх ли те е? — попита го Лекси.

Той забеляза тревогата, изписана по лицето й. Моментът наближаваше и безпокойството й беше разбираемо.

— Не — отговори й. — Ултразвукът преди две седмици не показа нищо нередно, а и лекарят ни обясни, че дори амниотичната връв да се прикрепи сега, няма опасност от сериозни увреждания.

— Ами ако обвие пъпната връв в последния момент? Ако притокът на кръв към бебето секне?

— Няма — увери я Джеръми. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Ако докторът се притесняваше, щяха да те свържат с повече машини и да те преглеждат много лекари.

Тя кимна. Надяваше се да е прав, но не искаше да се самозалъгва, докато не се убеди със сигурност. Докато не прегърне бебето и не го види с очите си.

— Мисля, че трябва да има брат или сестра — каза тя. — Не искам да е единствено дете като мен.

— При теб всичко е наред.

— Знам, но помня как мечтаех да съм като другите си приятели. Да има с кого да си играя в дъждовните дни и с кого да си бъбря на вечеря. Ти си израснал с петима братя. Чувстваше се чудесно, нали?

— Понякога — призна Джеръми. — Но невинаги. Понеже бях най-малък, все намираха начин да ме прецакат. Често повтарям, че да си най-малкият от шестима означава много студени душове сутрин и подгизнали хавлии.

Тя се усмихна.

— Но все пак искам да имам повече от едно дете.

— И аз. Но сега да се съсредоточим върху първото. После ще видим.

— Склонен ли си да си осиновим? — попита тя. — Искам да кажа… ако…

— Ако не забременееш пак?

Тя кимна.

— Да — отговори той. — Нямам нищо против. Но съм чувал, че отнема доста време.

— Тогава ще започнем отсега.

— Не мисля, че сега си в състояние да започнеш каквото и да било.

— Когато бебето е на няколко месеца, имам предвид. Ще опитваме да имаме второ по нормалния начин, но ако не се получи, няма да чакаме. Не искам децата ни да са с голяма разлика във възрастта.

Той й избърса челото.

— Май си го обмисляла дълго.

— Откакто научихме за амниотичния синдром. Щом разбрах, че съществува възможност да изгубя бебето, осъзнах колко силно искам да бъда майка. И каквото и да се случи, искам да бъда.

— Нищо няма да се случи. Но те разбирам.

Тя улови ръката му и го целуна по пръстите.

— Обичам те. Знаеш ли го?

— Да — отвърна той. — Знам го.

— А ти мен?

— Обичам те повече от рибите в морето и по-високо от луната. — Лекси го изгледа с любопитство и той сви рамене. — Така казваше мама, когато бяхме малки.

Тя го целуна пак по ръката.

— А ти ще го казваш ли на Клер?

— Всеки ден.

При тези думи започна нова контракция.

 

 

Дорис се върна след малко и с времето — изтичащо все по-бавно и по-бавно — контракциите зачестяваха. Появяваха се през пет минути, после през четири и половина, през четири. Провериха пак разкритието на Лекси — не особено красива картина, помисли си Джеръми — и Джоуни ги погледна многозначително.

— Ще извикам анестезиолога — обяви тя. — Разкритието вече е шест сантиметра.

Джеръми се запита как точно ги е измерила, но реши да не любопитства.

— По-силни ли са контракциите? — попита Джоуни, захвърляйки ръкавиците си в кошчето за отпадъци.

Лекси кимна и тя посочи монитора.

— Бебето е добре. И не се бой, след епидуралната упойка няма да усещаш болка.

Лекси кимна отново.

— Все още не е късно да промениш решението си, ако искаш да родиш без упойка — добави Джоуни.

— Предпочитам да е с упойка — отговори Лекси. — Колко остава според теб?

— Трудно е да се каже, но ако продължаваш в същия дух, вероятно около час.

Сърцето на Джеръми пак ускори ход. Стори му се, че и сърцето на бебето затуптя по-бързо. Опита се да диша дълбоко.

 

 

След няколко минути дойде анестезиологът и Джоуни подкани Джеръми да излезе от стаята. Той се съгласи и зачака в коридора с Дорис, но идеята да го изолират му се стори абсурдна, след като бе наблюдавал как проверяват разкритието на жена му.

— Лекси каза, че си започнал да пишеш — отбеляза Дорис.

— Да. Миналата седмица подготвих няколко статии.

— Хрумна ли ти идея за по-сензационна история?

— Няколко. Но ще видим кога ще се заема с тях. Лекси едва ли ще се зарадва, ако замина нанякъде и я оставя сама с бебето. Обмислям обаче една история, която мога да напиша и вкъщи. Няма да е като разследването за Клосън, но ще си струва.

— Поздравления! Радвам се за теб — окуражи го Дорис.

— И аз — отвърна той и тя се засмя.

— Чух, че ще наречете бебето Клер.

— Да.

— Харесвам това име — каза тихо Дорис.

И двамата замълчаха. Джеръми знаеше, че тя си спомня за дъщеря си.

— Да беше я видял, когато изскочи на бял свят! — продължи след малко тя. — Косата й беше черна като катран и пищеше с пълно гърло. Веднага разбрах, че ще трябва да я държа под око. Диво създание беше. От самото начало.

— Така ли? — учуди се Джеръми. — От разказите на Лекси останах с впечатлението, че е била олицетворение на южняшка изтънченост.

Дорис се засмя.

— Шегуваш ли се? Беше добро дете, вярно, но често минаваше границата. В трети клас я изпратиха вкъщи, понеже през междучасието целунала всички момчета в училищния двор. Няколко дори се разплакали. Наказахме я да не излиза до края на деня и да си изчисти стаята. Проглушихме й ушите с обяснения колко неприлично се е държала. На другия ден направи същото. Взехме я от училище. Бяхме побеснели. Тя обаче заяви, че й било приятно да целува момчета, ако ще и да я наказват после.

Джеръми се засмя.

— Лекси знае ли тази история?

— Не съм сигурна. Чудя се как изобщо се сетих за нея. Но децата променят живота ти из основи. Това ще е най-трудното и най-хубавото нещо в живота ви.

— Очаквам го с нетърпение — кимна Джеръми — Готов съм.

— Така ли? Изглеждаш уплашен.

— Не съм — излъга той.

— Хмм… Да те хвана ли за ръка?

Последния път, когато го направи, Джеръми бе останал със странното усещане, че му е прочела мислите. Образно казано, разбира се, защото… защото е невъзможно да ти прочетат мислите, естествено.

— Не — възпря я той.

Дорис се усмихна.

— Нормално е да си напрегнат. И уплашен. Поемаш огромна отговорност. Но ще се справиш.

Джеръми кимна, замислен, че след по-малко от час ще разбере дали е права.

 

 

След като й поставиха епидуралната упойка, Лекси вече не изпитваше болка и разбираше от монитора кога има контракции. След двайсет минути разкритието й стана осем сантиметра. При десет сантиметра започваше партито. Сърцето на бебето биеше съвсем нормално.

Без болката настроението на Лекси се разведри значително.

— Чувствам се добре — припя тя.

— Звучиш, все едно си изпила няколко бири.

— Така се и чувствам — кимна тя. — Далеч по-добре отпреди. Харесва ми този епидурал. Кой би пожелал да роди без упойка? Знаеш ли колко боли?

— Чувал съм. Искаш ли лед?

— Не. Няма нужда.

— Наистина изглеждаш по-добре — окуражи я Джеръми.

— Ти също.

— Е, аз се изкъпах сутринта.

— Знам! — възкликна звънко тя. — Не мога да повярвам, че го направи!

— Исках да изглеждам добре на снимките.

— Не, имам предвид колко се забави, докато аз се гърчех от болка.

— Не се гърчеше. Говореше по телефона с Дорис.

— Но вътрешно се гърчех — възрази тя. — Просто съм силна и не го показвам.

— И красива, не забравяй.

— Да, няма. Ти си щастливец.

— Щастливец съм — съгласи се той и улови ръката й. — Обичам те.

— И аз те обичам.

 

 

Време беше.

Медицинските сестри подготвиха чевръсто родилната зала. Лекарят най-сетне дойде и провери разкритието на Лекси. Седна на високата табуретка и им обясни какво следва — ще й казва кога започва контракцията и тя ще трябва да напъва, след два-три напъна бебето ще се роди, но между тях трябва да събира сили. Лекси и Джеръми попиваха всяка дума.

— Остава въпросът с амниотичната връв — продължи лекарят. — Сърдечният ритъм на бебето е стабилен и равномерен и затова не очаквам никакви усложнения. Не мисля, че пъпната връв е засегната. Бебето очевидно не страда. Съществува минимална вероятност амниотичната връв да се заплете в пъпната в последния момент, но единственият изход в такъв случай е да извадим бебето веднага. Подготвен съм за такъв вариант. В залата ще има педиатър, който ще прегледа новороденото, но пак повтарям, че според мен извадихме късмет.

Лекси и Джеръми кимнаха нервно.

— Ще се справиш — каза лекарят на Лекси. — Слушай ме и след няколко минути ще бъдете родители.

Лекси си пое дълбоко дъх и стисна ръката на Джеръми.

— Трябва ли да се преместя? — попита той.

— Не е необходимо — успокои го лекарят.

В стаята влязоха още една сестра и педиатърът — доктор Райън. Поставиха до леглото поднос със стерилизирани инструменти върху масичка с колелца. Лекарят изглеждаше напълно спокоен; доктор Райън разговаряше ведро с медицинската сестра.

Следващата контракция започна и лекарят каза на Лекси да свие крака и да напъва. Лицето й се разкриви от усилието. Лекарят провери пулса на бебето. Лекси се напъваше, стиснала ръката на Джеръми.

— Добре — каза акушер-гинекологът, намествайки се по-удобно върху високата табуретка. — Почини малко. Поеми си дъх и ще опитаме пак. Следващия път напъни по-силно, ако можеш.

Тя кимна. Джеръми се запита откъде ще намери сили, но Лекси започна да напъва отново. Лекарят наблюдаваше съсредоточено.

— Добре, добре… Продължавай.

Лекси продължаваше; Джеръми се стараеше да не обръща внимание на болката в ръката. Контракцията отшумя. Лекси се отпусна.

— Почини си пак. Справяш се чудесно — увери я лекарят.

Тя си пое дъх, а Джеръми избърса челото й. При следващата контракция се повтори същото. Лекси стискаше очи и зъби със зачервено лице. Медицинските сестри стояха до леглото, готови да помагат. Джеръми я държеше за ръката, удивен от бързината, с която се развиват събитията.

— Добре, добре — каза лекарят. — Още един напън и бебето ще излезе.

 

 

После всичко се замъгли и се сля. По-късно Джеръми осъзна, че спомените му са откъслечни, и понякога изпитваше чувство за вина. Последният му ясен спомен от Лекси беше как следващата контракция започва и тя свива крака. Лицето й блестеше от пот, дишаше тежко. Лекарят й каза да напъне за последен път с всички сили. Стори му се, че тя се усмихна.

После? Не беше сигурен, защото очите му се плъзнаха към краката на Лекси, към бързите и плавни движения на лекаря. Макар да се смяташе за зрял и опитен човек, се стъписа при мисълта, че сега за пръв път — а вероятно и за последен — вижда раждането на свое дете. В същия миг стаята сякаш се смали. Само смътно долавяше, че и Дорис е тук; чуваше и стенанията на Лекси. Изведнъж Клер се появи. Първо главата, а след нея — с едно бързо движение на ръцете на лекаря — раменете и цялото й тяло. В миг беше станал баща. Взираше се удивено в новия живот пред себе си.

Мокра и все още свързана с пъпната връв, Клер беше хлъзгав вързоп — сив, червен и кафяв. Загъргори и доктор Райън бързо я сложи върху съседната маса. Пъхна смукателна тръбичка в устата й, за да й прочисти гърлото. Едва тогава Клер изплака. Педиатърът продължи да я преглежда. Джеръми се питаше дали тя е добре. Светът се смали още повече. Долови смътно как Лекси ахва.

— Не виждам аномалии — констатира доктор Райън. — Всичките й пръстчета са си на мястото. Красиво момиченце! Добър цвят, диша нормално. Състоянието й е напълно задоволително.

Клер продължаваше да плаче, а Джеръми най-сетне се обърна отново към Лекси. Всичко се развиваше толкова бързо, че едва съумяваше да го осмисли.

— Чу ли? — попита я.

В същия момент машината зад него изпиука протяжно. Очите на Лекси бяха затворени, а главата й — отпусната върху възглавницата, сякаш е заспала.

Учуди се, че тя не гледа към бебето. После — ненадейно — лекарят скочи от табуретката толкова рязко, че тя се плъзна към стената зад него. Медицинската сестра изкрещя нещо, а докторът извика на другата сестра да изведе Дорис и Джеръми от стаята.

Дъхът на Джеръми секна.

— Какво става? — изкрещя той.

Сестрата го улови за лакътя и го задърпа към вратата.

— Какво става? Какво става с нея? Чакайте!

— Моля ви — извика медицинската сестра. — Излезте!

Очите му се разшириха от страх. Не можеше да отлепи очи от Лекси. Дорис също я гледаше. Някъде отдалеч дочу сестрата да вика санитарите. Приведен над Лекси, лекарят й правеше сърдечен масаж… Изглеждаше паникьосан, всички изглеждаха паникьосани.

— Не! — изкрещя Джеръми и се опита да се освободи от медицинската сестра.

— Изведете го оттук! — извика лекарят.

Още някой улови ръката на Джеръми. Издърпаха го от стаята. Като насън. Какво ставаше? Защо Лекси не се движеше? Боже, нали ще се оправи? Невъзможно е да не се събуди. Събуди се, Лекси… събуди се, моля те.

— Какво става? — изкрещя отново.

Стоеше в коридора, оглушал за гласовете, опитващи се да го успокоят. Зърна двама санитари да бутат носилка към родилната зала. Скриха се вътре.

Други двама санитари притискаха Джеръми към стената. Дишаше на пресекулки, тялото му беше вдървено и студено като метална жица. Чу Дорис да хлипа, но звукът му се стори безкрайно чужд. Наоколо се щураха хора, но той беше сам, съвсем сам. Това бе вкусът на истинския ужас. След минута изнесоха Лекси от залата на носилка. Лекарят продължаваше да й прави сърдечен масаж. Върху лицето й имаше маска.

Изведнъж времето забави ход. Щом Лекси изчезна в дъното на коридора, тялото му се отпусна. Олюля се безпомощно. Зави му се свят.

— Какво става? — попита отново. — Къде я водят? Защо не се движи?

Санитарите и медицинската сестра забиха погледи в пода.

 

 

Отведоха ги в специална стая. Не чакалня, не болнична, а друга стая. Сини столове се редяха край двете стени. Имаше килим. Върху ниска масичка бяха натрупани списания — пъстро петно под флуоресцентната лампа. Дървен кръст бе окачен на стената в дъното. Празна стая. Само Дорис и Джеръми бяха вътре.

Дорис седна, бе побледняла и разтреперана. Гледаше втренчено напред, но не виждаше. Джеръми седна до нея. После стана и закрачи напред-назад. Пак седна. Попита я какво става, но и тя не знаеше. Закри лице с длани и заплака.

Джеръми не можеше да преглътне. Не можеше да мисли. Опита се да си спомни какво се случи, да проследи хода на събитията, но не успяваше да се съсредоточи. Времето спря.

Секунди, минути, часове… Не знаеше колко са изтекли, не знаеше какво става, не знаеше дали Лекси ще се събуди, не знаеше какво да направи. Искаше му се да се втурне в коридора и да настоява да му обяснят. Искаше да види Лекси, за да се увери, че е добре. Дорис продължаваше да плаче до него, сплела молитвено разтрепераните си пръсти.

Странно — щеше да запомни завинаги стаята с килима и сините столове, но не помнеше лицето на болничния психолог, който най-сетне дойде при тях; дори лекарят изглеждаше неузнаваем. Помнеше само какъв леден страх го скова при вида им. Стана. Дорис също стана. Допреди минута неведението го измъчваше, но сега не искаше да чува нито дума. Дорис го улови за ръка, сякаш се надяваше да е достатъчно силен да крепи и двамата.

— Как е тя? — прошепна Джеръми.

Лекарят изглеждаше изтощен.

— Съжалявам… — подхвана той, — но съпругата ви претърпя амниотична емболия…

На Джеръми му се зави свят. За да се овладее, се втренчи в петната от кръв и слуз по престилката на лекаря. Думите му сякаш долитаха от огромно разстояние:

— Не смятаме, че амниотичната връв има нещо общо със случая. Двете неща са съвсем отделни. Амниотичната течност някак си е навлязла в някой от маточните съдове… Няма начин да се предскаже… Нямаше какво да направим…

Стените на стаята го притиснаха. Дорис залитна към него.

— Не… не — отрони с пресеклив глас.

Дъхът заседна в гърлото му. Вцепенено чуваше как лекарят продължава да говори:

— Случва се много рядко, но течността, навлязла в кръвоносния съд, е стигнала до сърцето. Съжалявам, но тя почина. Бебето обаче е добре…

Дорис залитна пак, но Джеръми я подхвана. Как… не беше сигурен. Не разбираше. Невъзможно беше Лекси да си е отишла. Беше здрава, силна. Говореха допреди минути. Беше родила бебето.

Невъзможно… Сигурно е сън.

Но не беше сън.

Лекарят — очевидно шокиран — продължаваше да обяснява. Зашеметен и замаян, Джеръми го гледаше през сълзи.

— Може ли да я видя? — попита с пресъхнали устни.

— При новородените е — каза лекарят, зарадван, че най-сетне му задават въпрос, на който може да отговори. Беше добър човек и явно му беше тежко. — Както казах, тя е добре.

— Не — отрони Джеръми; едва произнасяше думите. — Съпругата ми. Искам да видя съпругата си.