Никълъс Спаркс
Дарът на светулките (13)

12

— Не съм го чувала — призна Лекси следващия следобед на Дорис, седнала срещу нея на масата в „Хърбс“.

— Сигурна съм, че всичко е наред — успокои я Дорис.

Лекси се поколеба, несигурна дали баба й е искрена, или просто й казва каквото иска да чуе.

— Да беше видяла изражението му вчера, когато бяхме в къщата! Гледаше ме… сякаш ме мрази.

— А няма ли право?

Лекси впи очи в нея.

— Това пък какво значи?

— Каквото казах — отвърна Дорис. — Как ще се почувстваш, ако откриеш нещо за Джеръми, което уронва доверието ти в него?

Лекси вирна възмутено брадичка.

— Няма да слушам такива неща!

— Напротив, ще слушаш. Дойде да потърсиш съчувствие, но докато ми разказваше какво се е случило, се опитвах да се поставя на неговото място. Вижда те да държиш ръката на Родни, отменяш вечерята с него, за да отидеш при Родни, а после разбира, че си била бременна и преди. Нищо чудно, че се е ядосал.

Лекси отвори уста да възрази, но Дорис вдигна ръка да я прекъсне.

— Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но той не е единственият виновен.

— Извиних се. Обясних му всичко.

— Знам, но понякога това не е достатъчно. Скрила си истината от него — неведнъж, а три пъти. Как очакваш да ти вярва? Трябваше да му разкажеш какво се е случило с Тревър. Смятах, че си му казала, иначе нямаше да му дам дневника.

— Защо трябва да му казвам? Не съм мислила за това от години. Случило се е отдавна.

— Не и за Джеръми. За него се е случило в петък. На негово място и аз щях да се ядосам.

— На негова страна ли си?

— Този път да.

— Дорис!

— Сгодена си, Лекси. Знам, че Родни ти е приятел от години, но си сгодена за Джеръми и правилата се променят. Всичко щеше да е наред, ако му беше казала какво смяташ да направиш, вместо да се срещаш тайно с Родни.

— Не му казах, защото знаех, че ще се ядоса!

— Нима? Откъде знаеш? — Дорис прикова поглед в нея. — Трябваше да му се обадиш и да му кажеш, че искаш да поговориш с Родни, за да разбереш нещо за Рейчъл, да се увериш, че изчезването й не е свързано с теб. Сигурна съм, че Джеръми щеше да те разбере. Но ти не си му казала цялата истина, при това не за пръв път. А после той е открил, че си била бременна и преди.

— Значи съм длъжна да му обяснявам всичко?

— Не казвам това. Но в този случай трябваше да му кажеш. Не е кой знае каква тайна и дори да си искала да я забравиш, би следвало да се досетиш, че той рано или късно ще разбере. По-добре да беше научил от теб, а не от дневника ми. Или от някого другиго.

Лекси се обърна към прозореца, свила упорито устни, и баба й си помисли, че ще стане и ще си тръгне. Тя обаче не помръдна и Дорис се пресегна и я улови за ръката.

— Познавам те, Лекси. Вироглава си понякога, но не си жертва. Джеръми също не е. Трудностите, които преживявате, се наричат… живот. А животът има навик да те замеря с камъни, когато най-малко очакваш. Всяка двойка има добри и лоши моменти, всички влюбени се карат, но важното е, че сте заедно, а щом сте заедно, трябва да си вярвате. Ти трябва да му се доверяваш и той трябва да ти се доверява.

В настъпилата тишина Лекси обмисли думите й, взирайки се през прозореца. Една чинка кацна на перваза и заподскача, сякаш под краката й гори огън. После отлетя. Беше виждала птицата стотици пъти, но сега я осени абсурдното убеждение, че се опитва да й каже нещо. Зачака чинката да се появи отново. Надяваше се да се върне. Тя обаче не се върна и Лекси осъзна колко наивно разсъждава. Над нея вентилаторите на тавана жужаха, движейки въздуха в безсмислени кръгове.

— Дали ще се върне? — попита Лекси с глас, издаващ страха й.

— Ще се върне — стисна ръката й Дорис.

На Лекси й се прииска да й повярва, макар да не споделяше увереността й.

— Не съм го чувала, откакто замина — прошепна. — Не се обади нито веднъж.

— Ще се обади — успокои я Дорис. — Дай му време. Опитва се да премисли всичко, а и този уикенд е с приятелите си. Не забравяй, че е на ергенско парти.

— Знам…

— Не преувеличавай случилото се. Кога се връща?

— В неделя вечерта. Но…

— Значи в неделя ще го видиш — прекъсна я Дорис. — И когато дойде, посрещни го радостно. Попитай го как е прекарал и го изслушай внимателно. После се погрижи да му покажеш колко държиш на него. Довери ми се. Бях омъжена дълго.

Въпреки безпокойството, което я измъчваше, Лекси се усмихна.

— Звучиш като брачен консултант.

Дорис сви рамене.

— Повярвай ми, познавам мъжете. Понякога се гневят, безпокоят се за работата си, за житейските несгоди, но всъщност не са сложно устроени. Изпитват нужда да ги ценят и да им се възхищават. Накараш ли ги да се почувстват така, ще влязат и в огъня заради теб.

Лекси гледаше изумено баба си. Дорис продължи със закачлива усмивка:

— Искат, разбира се, и секс. Искат да поддържаш къщата спретната и чиста, да изглеждаш красива и на всичкото отгоре да ти остават сили за забавления, но одобрението и възхищението са жизненонеобходими.

Лекси зяпна.

— Сериозно? Може би трябва да танцувам боса и да нося дантелено бельо, въпреки че съм бременна?

— Не ставай язвителна — скастри я строго Дорис. — Не си единствената, която трябва да прави жертви в името на семейството. Мислиш, че си онеправдана? Мъжете също се жертват. Поправи ме, ако греша, но нали искаш Джеръми да те държи за ръката и да те гушка, когато гледате филми? Искаш да споделя чувствата си и да те изслушва, да отделя време на дъщеря ви и да печели достатъчно не само за да купите къщата, но и да я ремонтирате. Е, веднага ще ти кажа, че докато крачи към олтара, никой мъж не си мисли: „Ще работя като вол, за да живее добре семейството ми, ще отделям по цели часове на децата, въпреки че съм изморен, ще прегръщам, ще целувам и ще изслушвам съпругата си и ще споделям с нея всичките си тревоги, но няма да очаквам нищо в замяна“. Мъжете обещават щастие на съпругите си, но се надяват и те да ги дарят с щастие.

Тя улови отново ръката на Лекси.

— Както казах, заедно сте във всичко. Мъжете се нуждаят от едно, жените — от друго; така е било и така ще бъде. Ако и двамата го осъзнаете, ако и двамата се грижите един за друг, бракът ви ще бъде добър. И част от тази загриженост е доверието. В крайна сметка няма нищо сложно.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това.

Дорис се усмихна многозначително.

— Напротив, разбираш. Надявам се да го запомниш и да не го забравяш, когато се ожените. Ако си мислиш, че ти е трудно сега, почакай дотогава. Точно когато смяташ, че не може да стане по-зле, става по-зле. И когато мислиш, че не може да е по-добре, става още по-добре. Стига да помниш, че той те обича и ти го обичаш, и двамата да не забравяте да го показвате, всичко ще бъде наред.

Лекси се замисли.

— Това е предбрачната ти заръка, а? Която пазеше специално за случая?

Дорис пусна ръката на Лекси.

— Не знам. Възможно е да си права, но не съм го планирала предварително. Просто се получи така.

Лекси замълча, потънала в размисъл.

— Сигурна ли си, че ще се върне? — попита след малко.

— Сигурна съм. Виждам как те гледа и знам какво значи това. Колкото и да не ти се вярва, и аз съм била на твоето място.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. Забрави ли? Ясновидка съм.

— Гадателка си, не си ясновидка.

Дорис сви рамене.

— Понякога е едно и също.

 

 

Лекси застана пред „Хърбс“, присвила очи под яркото следобедно слънце. Докато си търсеше ключовете, думите на Дорис отново изплуваха в ума й. Не й беше лесно да изслуша мнението й, но кога е лесно да чуеш, че грешиш? Откакто Джеръми я остави на верандата, тя кипеше от гняв, че я обвиняват несправедливо. До този момент гневът сякаш бе потушавал тревогите й, но сега си даде сметка колко дребнаво постъпва. Не искаше да се кара с Джеръми; беше й додеяло от спорове. Не биваше да започват така съвместния си живот. Реши, че тук и сега слага точка на дрязгите. Отключи колата, седна зад волана и кимна решително. Щеше да се промени, щом трябва — а и защото така беше правилно.

Излезе от паркинга и се поколеба накъде да тръгне. Водена от инстинкта, пое към гробището. Застана пред надгробните плочи на родителите си и се взря в имената им, изписани в гранита. Опита се да си представи какво семейство са били. Смеела ли се е много майка й, или е била мълчалива? Баскетболен запалянко ли е бил баща й, или футболен? Несвързани мисли, но не я оставяха на мира. Дали майка й е приличала на Дорис, същите съвети ли щеше да й даде? Най-вероятно. Те бяха майка и дъщеря все пак. Необяснимо защо, тази мисъл я накара да се усмихне. Реши да се обади на Джеръми още щом се прибере вкъщи. Да му каже, че съжалява и че й липсва.

И сякаш майка й я чу, лек бриз раздвижи въздуха и разлюля листата на магнолията в знак на мълчаливо одобрение.

 

 

Лекси остана цял час на гробището. Питаше се какво ли прави сега Джеръми. Представяше си го седнал във фотьойла с протъркана дамаска в дневната на родителите му. Представяше си как говори с баща си и й се струваше, че е в съседната стая и ги чува. Спомни си как се почувства, когато за пръв път влезе в дома, където е отраснал, заобиколена от хората, които са го познавали далеч по-дълго от нея. Спомни си колко влюбено я гледаше Джеръми онази вечер и колко нежно прокарваше длан по корема й през нощта в „Плаза“.

Тя погледна с въздишка часовника си; чакаха я много задачи — пазаруване, канцеларска работа в библиотеката, избиране на подаръци за предстоящите рождени дни на колегите… Ала подрънквайки с ключовете, ненадейно усети непреодолимо желание да се прибере у дома; толкова властен беше поривът, че нямаше сили да му се противопостави. Загърби надгробните плочи на родителите си и се върна в колата.

Движеше се бавно, за да не смаже някой заек или миеща мечка, които често прекосяваха тази част на шосето, но когато наближи до дома, необяснимото предчувствие я застави да натисне по-силно газта. Свърна по улицата, отвеждаща към къщата й, и примигна изненадано — колата на Дорис беше паркирана до бордюра. После зърна мъжа, който седеше на стъпалата пред верандата й — приведен, подпрял лакти върху коленете си.

Устоявайки на импулса да скочи от колата, тя слезе бавно и тръгна по алеята, сякаш не виждаше нищо необичайно.

Джеръми веднага стана на крака.

— Привет — каза.

Тя се насили да му отговори спокойно.

— Тук хората казват „здрасти“, а не „привет“ — усмихна се.

Той заби очи в стъпалата си, очевидно не доловил шеговития й тон.

— Радвам се да те видя, пътешественико — добави тя с нежен глас. — Рядко се случва да се върна у дома и да сваря на верандата красив мъж.

Джеръми вдигна лице и тя забеляза изтощението, изписано по него.

— Тъкмо започвах да се питам къде си.

Тя застана срещу него, спомнила си отново как докосва кожата й. За миг й се прииска да се хвърли в обятията му, но се поколеба, защото в позата му имаше нещо неописуемо крехко и ранимо.

— Радвам се да те видя — повтори.

Джеръми отговори с бегла усмивка, но не продума.

— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.

Вместо да отговори, той продължаваше да се взира в нея. Лекси осъзна, че Джеръми се колебае какво да каже и претегля какво иска да каже срещу това, което тя иска да чуе. Докосна го по ръката.

— Имаш право да ми се сърдиш — заговори бързо, на един дъх. — Беше прав. Трябваше да ти разкажа всичко. Повече няма да пазя тайни от теб. Съжалявам.

— Просто така! — учуди се той.

— Имах време да размисля.

— И аз съжалявам. Не биваше да се ядосвам толкова.

Лекси попиваше мълчаливо с очи изтощението и тъгата, които струяха от него. Той се поколеба за миг и разтвори ръце. Тя го прегърна и го целуна нежно по устните. Склони глава върху гърдите му. Прегръщаха се дълго, но Лекси усети липсата на страст в прегръдката.

— Добре ли си? — прошепна.

— Не много — призна той.

Тя го улови за ръката и го поведе в къщата. Спря в дневната, несигурна дали да седне на канапето или на стола до него. Джеръми се строполи върху канапето. Приведе се напред и прокара пръсти през косата си.

— Седни до мен — помоли. — Искам да ти кажа нещо.

Сърцето й се сви. Седна до него и усети топлината на крака му до нейния. Той въздъхна дълбоко и тя застина.

— За нас ли е? — попита го.

Джеръми се втренчи към кухнята с невиждащи очи.

— Може да се каже.

— За сватбата?

Той кимна и Лекси се подготви за най-лошото.

— В Ню Йорк ли ще се върнеш? — прошепна.

Той сякаш не разбра веднага какво го пита, но след миг се обърна към нея с объркано изражение.

— Защо? Искаш ли да се върна в Ню Йорк?

— Не, разбира се. Но както се държиш, не знам какво да мисля…

Джеръми поклати глава.

— Съжалявам. Не е нарочно. Просто все още не съм успял да проумея всичко. Не съм ти ядосан обаче и не мисля да отлагам сватбата. Трябваше да ти го обясня веднага.

Тя си пое облекчено дъх.

— Какво става? На ергенското ти парти ли се случи нещо?

— Да — отвърна Джеръми. — Но не е само това.

Той започна отначало. Разказа й всичко за битката, която води с писането, за тревогите си колко скъпо ще им излезе къщата и как се задушава понякога в примката на Бун Крийк. Тя беше чувала и преди част от тези откровения, но си призна, че не е предполагала колко му е трудно. Той говореше, без да вини никого, сякаш не само на нея, но и на себе си.

Лекси се питаше какво цели, но не го прекъсваше. Накрая той изопна рамене и заключи:

— После те видях да държиш ръката на Родни. Знаех, че не бива да го вземам на сериозно. Повтарях си го отново и отново, но сигурно другите притеснения задълбочиха проблема. Усещах, че е абсурдно да се съмнявам, но явно съм търсил причина да си излея гнева върху теб. — Усмихна се тъжно. — Както ти самата отбеляза онзи ден. После отиде при Родни и аз се сринах. Но има още нещо, което не съм ти казвал.

Тя протегна ръка към него и въздъхна облекчено, когато той я пое.

Разказа й за имейлите. Описа как са го разгневили и смутили. Изумена, Лекси се опита да запази самообладание.

— Така ли разбра какво пише в дневника? — попита, стараейки се гласът й да прозвучи спокойно.

— Да — отвърна Джеръми. — Не знам дали иначе щях да забележа.

— Но… кой би направил такова нещо?

Джеръми отговори с въздишка:

— Алвин.

— Алвин? Алвин е изпратил имейлите? Но… как така! Няма начин да е знаел.

— Рейчъл му е казала. Била е в Ню Йорк при него.

Лекси поклати глава.

— Невъзможно! Познавам я от години. Не би постъпила така.

Той й доразказа историята и как е сглобил парченцата от мозайката.

— Излязох от бара. Не знаех къде да отида. Тръгнах напосоки, но чух, че някой тича след мен. Братята ми… — Сви рамене. — Видяха колко съм ядосан и се разгорещиха. Подпийнат ли, юмруците ги засърбяват. Разпитваха ме какво е направил Алвин и дали „да си поговорят“ с него. Казах им да го оставят на мира.

Думите вече се лееха с лекота от устата на Джеръми; Лекси го гледаше безмълвно, мъчейки се да проумее чутото.

— Заведоха ме в къщата на родителите ни, но не успях да мигна. Не исках да обсъждам с никого какво се е случило и затова се качих на първия самолет тази сутрин.

— Мислех, че ти е приятел — отрони задавено Лекси.

— И аз мислех, че ми е приятел.

— Защо го е направил?

— Не знам — призна Джеръми.

— Заради мен? Какво съм му сторила? Та той дори не ме познава! Постъпил е…

— Лошо — довърши Джеръми. — Знам.

— Но… — Тя попи неочаквана сълза. — Той…

— И аз не знам какво да кажа. Стигнах единствено до извода, че по някакъв свой извратен начин се е опитвал да ме предпази от възможен провал. Разбирам, че звучи налудничаво. Във всеки случай отношенията ни приключиха.

Тя впи очи в неговите.

— Защо не ми каза по-рано за имейлите? — попита го остро.

— Не знаех какво да ти кажа. Не знаех кой ги изпраща. Прибави всичко останало и…

— Знаят ли родителите ти?

— За имейлите? Не.

— Не за имейлите — уточни разтреперана Лекси. — Че се притесняваш дали бебето е от теб.

— Знам, че бебето е мое.

— Твое е — каза тя. — Не съм спала с Родни. От години не съм спала с друг мъж.

— Знам…

— Но искам да ти го кажа отново. Бебето е наше, мое и твое. Кълна се.

— Знам.

— Но се съмняваше, нали? — Гласът й пресекна. — Усъмнил си се, дори да е било само за миг. Разбираш, че съм при Родни, после научаваш, че не съм ти казала как съм забременяла преди, и като добавим всички други тревоги…

— Вече всичко е наред.

— Не е. Трябваше да ми кажеш. Ако знаех… щях да ти помогна.

Тя полагаше неимоверно усилие на волята да не изгуби самообладание.

— Всичко свърши. Нищо не можем да направим. Продължаваме напред.

— Сигурно си ме ненавиждал.

— Никога не съм те мразил — прегърна я той. — Обичам те. Сватбата е следващата седмица, забрави ли?

Тя зарови лице в гърдите му и потърси утеха в прегръдката му.

— Не искам Алвин да идва на сватбата — въздъхна.

— И аз. Но има и още нещо.

— Не искам да го чувам. Не сега. Лошите новини ми стигат за днес.

— Тази не е лоша — обеща Джеръми. — Няма да ти е неприятно да я чуеш.

Тя го погледна, сякаш се надяваше, че не я лъже.

— Благодаря — каза й той.

— За какво?

С нежна усмивка я целуна по устните.

— За писмата, които си изпращала на семейството ми. Особено на мама. Това ми напомня, че да се оженя за теб е най-доброто нещо, което някога съм правил.