Никълъс Спаркс
Дарът на светулките (12)

11

Часове по-късно Джеръми седеше във фотьойла в къщата на родителите си в Куинс и се взираше през прозореца. В крайна сметка взе колата на Дорис, за да се преоблече и да си събере набързо багажа в „Грийнлийв“. После тръгна към летището. Забелязала изражението му, Дорис не му зададе никакви въпроси, а по пътя той преповтори мислено кавгата с Лекси поне сто пъти.

Отначало се ядосваше как тя изопачава фактите в своя полза, но постепенно, миля след миля, гневът му стихна и започна да се пита дали не е права. Не за всичко — Лекси също беше виновна, че свадата се задълбочи — но за някои неща. Наистина ли се ядосваше, че тя не му се доверява, или изливаше напрежението си върху нея? Честно казано, напрежението беше част от уравнението, но не само работата му го подклаждаше. Имейлите не му даваха мира.

Писма, подтикващи го да се усъмни, че бебето е негово. Писма, внушаващи му подозрения за Лекси. Очевидно бяха постигнали целта си. Но кой ги изпращаше? И защо?

Кой знаеше, че Лекси е бременна? Дорис, разбира се, беше главният заподозрян. Но му изглеждаше немислимо тя да е виновникът, а и Лекси твърдеше, че не умее дори да включва компютър. Авторът на съобщенията беше експерт.

Лекси? Спомни си изражението й, когато й каза, че е видял името й. Освен ако изумлението й не беше мнимо, тя не знаеше, че е вписана в дневника. Не й ли беше казала Дорис, че е разбрала? Беше ли споделила Лекси с нея? Възможно ли беше да не са споменавали изобщо случая?

Кой тогава знаеше?

Обади се отново на хакера и му остави съобщение, че въпросът е спешен и наистина се нуждае от информацията. Помоли го да му позвъни на мобилния телефон, щом разбере нещо.

След час започваше ергенското му парти, но настроението му не беше празнично. Радваше се, че ще се види с Алвин, но не искаше да го въвлича в неприятностите си. Тази нощ трябваше да се забавлява, но в момента не му беше до никакви забавления.

— Не е ли време да се подготвяш?

Баща му се бе появил от кухнята.

— Готов съм — отговори Джеръми.

— Каква е тази риза? Приличаш на дървосекач.

В бързината да си събере багажа и да тръгне към летището — и понеже дрехите, които носеше в адвокатската кантора, бяха подгизнали от пот — Джеръми беше грабнал трикотажната риза от закачалката. Погледна я и се запита дали не е подсъзнателен опит да признае, че Лекси е била права.

— Не ти ли харесва?

— Различна е — отбеляза баща му. — Такива ли си купуваш там?

— Лекси ми я подари.

— Странен вкус има. На мен може би щеше да ми отива, но на теб не ти стои добре. Неподходяща е за парти.

— Няма значение — каза Джеръми.

— Какво става? — попита баща му и седна на канапето. — Скарахте се с Лекси?

Джеръми повдигна вежди. Първо кметът, сега и баща му. Толкова прозрачен ли беше?

— Защо мислиш така?

— Личи си. Разсърди ти се заради ергенското парти?

— Не, нищо подобно.

— Някои жени се ядосват… Всички казват, че няма проблем, разбира се, понеже традицията е такава, но не им е приятно годениците им да зяпат красиви жени.

— Партито няма да е такова. Предупредих Алвин.

Баща му се настани по-удобно върху канапето.

— Защо се скарахте тогава? Искаш ли да ми кажеш?

Джеръми размисли, но реши да не споделя тревогите си.

— Не. Лично е.

Баща му кимна.

— Добра идея, между другото. От мен да го знаеш. Препирните не бива да се разгласяват, защото става по-лошо. Но това не означава, че не мога да ти дам съвет, нали?

— Кога съм успявал да те спра?

— Всички двойки се карат. Запомни го.

— Знам.

— Да, но си мислиш, че с Лекси се карате повече, отколкото трябва. Не знам дали е така, но вече познавам тази млада дама и смятам, че е най-доброто за теб. Ще сглупиш, ако не се опиташ да разрешиш проблема. Жени като Лекси не се срещат под път и над път. Майка ти смята, че си извадил истински късмет. Както и всички останали тук, между другото.

— Не я познаваш. Виждал си я само веднъж.

— Знаеш ли, че пише на майка ти всяка седмица, откакто заминахте? И на снахите ти?

По лицето на Джеръми се изписа изненада.

— Така си и мислех! — каза баща му. — И се обажда. И изпраща снимки. Майка ти видя сватбената рокля, сватбената торта и къщата. Изпрати ни дори картички с фара, та да добием представа как изглежда. Прави го, за да се чувстваме част от живота ви. Майка ти очаква с нетърпение да се видят отново и да прекарат повече време заедно.

Джеръми мълчеше.

— Защо не ми е казала? — попита най-сетне.

— Не знам. Сигурно е искала да те изненада. Съжалявам, че се разбъбрих. Исках да кажа обаче, че повечето жени не биха го направили. Лекси е усетила, че на майка ти не й е приятно, задето заминаваш, но не го е приела лично. Опитва се да я улесни. Само специален човек би проявил такова разбиране.

— Не мога да повярвам — промърмори Джеръми.

Лекси беше пълна с изненади. Този път обаче изненадата не го ядоса.

— Знам, че си бил женен и преди, но сега започваш начисто. Не забравяй само да оглеждаш цялата картина. Щом те налегнат грижи, спомни си защо си се влюбил в нея. Лекси е специална жена и си късметлия, че си я открил, както и тя е щастливка, че те е открила. Има златно сърце, а такова нещо не може да се подправи.

— Защо имам чувството, че си на нейна страна и смяташ, че аз съм виновен за свадата?

— Защото те познавам отдавна — намигна му баща му. — Винаги те е бивало в схватките. Какво мислиш, че представляват статиите ти?

Джеръми се засмя въпреки всичко.

— Ами ако грешиш? Ако тя е виновна?

Баща му сви рамене.

— Тогава ще кажа, че за танго трябват двама. Предполагам, че и двамата сте прави и същевременно и двамата грешите. Това важи за повечето кавги всъщност. Хората са такива, каквито са. Никой не е съвършен, но бракът изисква сплотеност. От сега нататък ще научавате все повече един за друг и от време на време ще припламват искри. Но ако си избрал подходящия човек и ако се обичате, винаги ще намирате начин да преодолявате трудностите. В това се състои красотата на брака.

 

 

По-късно същата вечер Джеръми стоеше облегнат на стената в апартамента на Алвин. Стискаше бира в ръка и наблюдаваше сборището. Най-вече заради татуировките, Алвин беше запален фен на Алън Айвърсън, а тази нощ „Севън Сикстиърс“ играеха плейоф с „Хорнетс“. Макар повечето присъстващи да биха предпочели да гледат „Никс“, които водеха с два мача срещу „Раптърс“ след срещата в сряда, около телевизора беше истинско стълпотворение. Ергенското парти се оказваше чудесен повод да изгледат мача с подобаваща шумотевица, каквато съпругите у дома не биха разрешили. Ако изобщо имаха съпруги. Джеръми не беше сигурен за мнозина, татуирани и с повече пиърсинг дори от Алвин. Очевидно обаче всички се забавляваха; неколцина пресушаваха жадно чашите още откакто бяха прекрачили прага, и вече заваляха думите. От време на време някой си спомняше защо са в апартамента на Алвин и заставаше до Джеръми.

— Забавляваш ли се? — питаха го.

Или:

— Да ти донеса ли още една бира?

Не бяха се виждали от няколко месеца, но почти никой не се заинтересува от живота му — нищо изненадващо всъщност, след като тук преобладаваха приятелите на Алвин. Джеръми огледа стаята и осъзна, че не познава половината от гостите на ергенското си парти. Щеше да е доволен да прекара вечерта в компанията на Алвин, Нейт и братята си, но приятелят му никога не пропускаше повод за развлечение. А той несъмнено се веселеше, особено след като „Севън Сикстиърс“ поведоха през третата част. Дюдюкаше и надаваше възторжени възгласи всеки път, щом те вкарваха кош. Както и братята на Джеръми. Само Нейт, който не беше страстен привърженик на спорта, не се вълнуваше от мача, а пълнеше чинията си с парчета пица.

Партито бе започнало както подобава. Джеръми влезе в стаята и всички го поздравиха, сякаш се завръща от война. Братята му го заобиколиха и го бомбардираха с въпроси за Лекси, Бун Крийк и къщата; Нейт му беше донесъл списък с идеи за статии, едната от които засягаше темата за увеличаващата се популярност на астрологията в сферата на финансовите инвестиции. Джеръми слушаше и си вземаше мислени бележки. Призна, че идеята е оригинална, благодари на Нейт и му обеща да я вземе предвид. Не че щеше да излезе нещо.

Въпреки това успя временно да забрави наболелите проблеми. По някакъв странен начин разстоянието придаваше комичност на несгодите в Бун Крийк; докато разказваше на братята си за ремонта и им описваше работниците, те се превиваха от смях и Джеръми им пригласяше. Избухнаха в гръмогласен смях, когато разбраха как Лекси го е накарала да отседне в „Грийнлийв“, и го помолиха да снима стаята, за да видят и те препарираните животни. Поискаха и снимка на Джед, чийто образ постепенно придобиваше митологични измерения. Настояха — също като Алвин — да ги уведоми, когато отиде на лов, за да чуят цялата история от игла до конец.

След известно време, заразили се от духа на вечерта, братята му се вторачиха в телевизора. Джеръми се задоволи да наблюдава от разстояние. След малко Алвин застана до него.

— Хубава риза — отбеляза.

— Знам — отвърна Джеръми. — Вече ми го каза два пъти.

— И ще продължавам да ти го казвам. Подарък е от Лекси, разбрах, но с нея приличаш на турист.

— Е, и?

— Е, и? Ще излизаме след малко. Ще превземем града! Ще празнуваме цяла нощ в чест на последните ти ергенски нощи, а ти ще си облечен, все едно цял ден си доил крави. Не е в твой стил.

— Това е новият ми стил.

Алвин се засмя.

— Нали ти самият се оплакваше от ризата?

— Влезе ми под кожата.

— Определено влезе и под кожата на приятелите ми.

Джеръми вдигна бирата и отпи глътка. Надигаше я цял час и вече се беше стоплила.

— Това не ме притеснява. Половината са с тениски от концерти, а другата половина са с кожени сака. Ще изглеждам като черна овца с каквото и да съм облечен.

— Имаш право — ухили се Алвин, — но забележи с каква енергия зареждат партито ти. Не мога да си представя да прекарам цяла нощ само с Нейт.

Джеръми погледна агента си в отсрещния край на стаята. Нейт носеше костюм от три части, челото му светеше от пот, а върху брадичката му беше покапал сос от пицата. Изглеждаше по-неуместно дори от него самия. Нейт забеляза, че го гледа, и му помаха с парчето пица.

— Което ми напомня… да ти благодаря, че покани приятелите си на ергенското ми парти.

— Че кого да поканя? Обадих се на момчетата от „Сайънтифик Америкън“, но не проявиха интерес. Всички други, за които се сетих, бяха жени. Ако не броим братята ти и Нейт, разбира се. Едва сега осъзнах, че си живял като отшелник тук. А и това е само подгряващо парти, за да се настроим за вечерта.

— Страхувам се да попитам какво още се предвижда.

— Не бой се. Изненада е.

Гостите нададоха възторжен рев. Тук-там се разля бира, докато повторението показваше как Айвърсън вкарва кош за три точки.

— Говори ли с Нейт?

— Да. Защо?

— Защото не искам да провали вечерта, дрънкайки за писане. Знам, че е болезнена тема, но се налага да я забравиш, щом яхнем лимузината.

— Няма страшно — излъга Джеръми.

— Да бе! Затова подпираш стената, вместо да гледаш мача.

— Събирам сили.

— По-скоро изглежда, че пестиш сили. Ако не те познавах, щях да се усъмня, че това ти е първата бира.

— Е, и?

— Е, и? Това е ергенското ти парти! Позволено ти е да го удариш през просото. Да ти донеса ли нова бира?

— Няма нужда — настоя Джеръми. — И така се забавлявам.

Алвин го изгледа изпитателно.

— Променил си се.

Да, помисли си Джеръми, променил съм се. Но не каза нищо.

Алвин поклати глава.

— Знам, че ще се жениш, но…

Джеръми го погледна втренчено.

— Но какво?

— Това — отговори Алвин. — Всичко. Начинът, по който си облечен. Начинът, по който се държиш. Все едно си друг човек.

Джеръми сви рамене.

— Може би съм пораснал.

Отлепяйки етикета на бирата си, Алвин отговори:

— Да… Може би.

 

 

Щом мачът свърши, приятелите на Алвин се нахвърлиха върху храната, решени да не оставят нито хапка от пицата, докато най-сетне Алвин ги отпрати от апартамента. Когато си тръгнаха, той, Нейт, Джеръми и братята му се качиха в лимузината, очакваща ги пред блока. В колата имаше нова касетка с охладена бира и дори Нейт се развесели. Понеже не носеше на алкохол, той се олюляваше след трите изпити бири, а клепачите му натежаваха.

— Клосън — обади се той. — Трябва да напишеш история като онази за Клосън. Нещо такова трябва да напипаш. Още един слон в торбата. Чуваш ли?

— Чувам. Слон в торбата — отвърна Джеръми, стараейки се да отбягва възкиселия му дъх.

— Именно! Това ти трябва!

— Знам.

— Трябва да е нещо велико!

— Разбира се.

— Слон! Чуваш ли?

— Големи уши, дълъг хобот, яде фъстъци. Слон. Разбрах.

Нейт кимна.

— Така ми харесваш!

Седнал срещу тях, Алвин се обърна към шофьора да го упъти. След няколко минути колата спря. Братята на Джеръми пресушиха бирите си, преди да слязат.

Джеръми слезе последен и осъзна, че са пред същия изискан бар, където бе отпразнувал появата си в „На живо в час пик“ през януари. С дълъг гранитен бар и артистично осветление, мястото беше елегантно и претъпкано както винаги. През витрината изглеждаше, че има само места за правостоящи.

— Реших, че ще ти хареса да започнем оттук — каза Алвин.

— Защо не? — отвърна Джеръми.

— Хей! — извика Нейт. — Това място ми е познато! — Озърна се. — Идвал съм и преди.

— Хайде, момче — подкани ги един от братята на Джеръми. — Да влизаме!

— Но къде са танцуващите момичета?

— По-късно — отговори друг от братята. — Нощта тепърва започва.

Джеръми се обърна към Алвин и той сви рамене.

— Не съм планирал нищо, но знаеш как се развихрят някои момчета на ергенско парти. Не отговарям за всичко, което ще се случи нощес.

— Отговаряш и още как!

— Днес си много духовит, няма що!

Джеръми тръгна след Алвин към входа на бара; Нейт и братята му вече си проправяха път сред тълпата. Щом влязоха, Джеръми започна да попива атмосферата, където някога се чувстваше в свои води. Повечето посетители бяха облечени стилно; неколцина в костюми сякаш бяха дошли направо от офиса. Съзря красива брюнетка в далечния край на бара, която пиеше нещо тропическо; в предишния си живот щеше да й предложи да я почерпи. Тази нощ се замисли за Лекси и докосна мобилния си телефон, питайки се дали да не й се обади, за да й каже, че е пристигнал и всичко е наред. Може би дори да й се извини.

— Какво ще пиеш? — извика Алвин.

Вече се беше добрал до бара и се бе облакътил върху него, опитвайки се да привлече вниманието на бармана.

— Нищо засега — отговори му Джеръми, надвиквайки гълчавата.

През човешкото море видя как братята му се скупчват в отсрещния край на бара. Нейт залитна в опит да освободи път на друга група.

Алвин поклати глава и поръча два джина с тоник; плати и подаде единия на Джеръми.

— Не приемам откази. Това е ергенското ти парти. Като кум, тропвам с крак и настоявам да се повеселиш.

— Забавлявам се — повтори Джеръми.

— Нищо подобно. Какво става? Пак ли се скарахте с Лекси?

Джеръми огледа бара; стори му се, че в ъгъла вижда жена, с която е излизал. Джейн някоя си. Или Джийн?

Нямаше значение, но си търсеше повод да отбегне въпроса на Алвин. Изопна рамене.

— Нещо такова — призна.

— През цялото време се карате — каза Алвин. — Това не ти ли говори нещо?

— Не се караме през цялото време.

— Каква беше причината този път? — попита Алвин, сякаш не чува забележката му. — Забрави да я целунеш по правилния начин, когато тръгна към летището?

Джеръми се намръщи.

— Тя не е такава.

— Но нещо не е наред — настоя Алвин. — Искаш ли да го обсъдим?

— Не — отвърна Джеръми. — Не сега.

Алвин повдигна вежди.

— Нещо сериозно е, а?

Джеръми отпи от питието и усети как прогаря гърлото му.

— Не е сериозно.

— Както и да е — поклати глава Алвин. — Щом не искаш да говориш с мен, поговори с братята си. Ще ти кажа само, че откакто се премести там, не изглеждаш щастлив. — Замълча, за да подчертае казаното. — Сигурно затова не можеш да пишеш.

— Не знам защо не пиша, но това няма нищо общо с Лекси. И не съм нещастен.

— Дърветата ти пречат да видиш гората.

— Какво ти става? — възкликна Джеръми.

— Опитвам се да ти отворя очите.

— Звучи, сякаш не искаш да се оженя за нея.

— Мисля, че не бива да се жениш — отсече Алвин. — Казах ти го още преди да се преместиш. Не я познаваш и част от проблема ти е, че най-сетне го осъзнаваш. Не е късно…

— Обичам я! — прекъсна го раздразнено Джеръми. — Защо говориш така?

— Защото не искам да допуснеш грешка! Тревожа се за теб. Не можеш да пишеш, разорен си, очевидно не се доверяваш на Лекси, а и тя не ти се доверява достатъчно, щом не ти е казала, че е била бременна и преди. А сега сте се скарали за не знам си кой път…

Джеръми примигна.

— Какво каза?

— Казах, че не искам да сгрешиш.

— След това! — извика Джеръми.

— Какво след това?

— Каза, че Лекси е била бременна и преди.

Алвин поклати глава.

— Имах предвид…

— Откъде знаеш?

— Не знам… Сигурно ти си ми споменал…

— Не съм — възрази Джеръми. — Разбрах тази сутрин. И не съм ти казвал. Откъде знаеш тогава?

В този момент, вперил очи в приятеля си, той осъзна, че парченцата от мозайката внезапно се подреждат — непроследимите имейли, флиртът му с Рейчъл и поканата да му гостува, фактът, че Алвин я бе споменал в един от разговорите им, което означаваше, че не я е забравил, необяснимото изчезване на Рейчъл и думите на Алвин, че ще се чуят по-късно, защото сега има „гости“.

Джеръми затаи дъх, прозрял всичко от началото до края — прекалено невероятно, но твърде очевидно… Рейчъл беше приятелка на Лекси от години, имаше достъп до дневника на Дорис, знаеше какво съдържа и навярно знаеше, че Дорис го е дала на Джеръми. Рейчъл, която ревнуваше Родни от Лекси… И Алвин, неговият приятел, който продължаваше да се среща с бившата му съпруга и да споделя с нея.

— Рейчъл е била тук, нали? — попита задавено Джеръми. — Била е при теб в Ню Йорк, нали?

— Не.

— Ти си изпратил имейлите — продължи Джеръми, разярен и смаян от предателството на Алвин. — Излъга ме.

Хората наоколо се заобръщаха към тях; Джеръми не ги виждаше. Алвин отстъпи неволно назад.

— Ще ти обясня…

— Защо го направи? Мислех, че си ми приятел.

— Приятел съм ти.

Джеръми не го чу.

— Знаеше колко ми е трудно!

Поклати глава, опитвайки се да осъзнае целия смисъл на случващото се. Алвин протегна ръка към него.

— Добре де, Рейчъл беше тук. И аз изпратих имейлите — призна. — Не знаех, че е решила да дойде. Просто се обади, че пристига. Изненадах се не по-малко от теб. Честна дума! Колкото до имейлите, изпратих ги, защото съм загрижен за теб. Откакто замина, не си на себе си. Не исках да допуснеш грешка.

Джеръми не продума. Алвин стисна ръката му и продължи:

— Не казвам да не се жениш за нея. Тя изглежда чудесно момиче. Но ти прибързваш и не се вслушваш в разума. Възможно е да е най-прекрасната жена на света, надявам се да е, но трябва да знаеш в какво се впускаш.

Джеръми издиша бавно, неспособен да погледне Алвин в очите.

— Мария ти каза, нали? — попита. — Каква е причината да се разведем?

— Да — призна Алвин, явно облекчен, че приятелят му започва да се вразумява. — Да… Каза ми, че няма начин Лекси да е забременяла. Мария беше по-подозрителна и от мен. Замислих се и реших да изпратя имейлите. — Той въздъхна. — Сигурно сгреших. Не предполагах, че ще ги вземеш толкова на сериозно. Усетих, че си разтревожен, когато ми се обади, и осъзнах, че и ти се съмняваш как е забременяла. — Алвин млъкна, за да му позволи да обмисли чутото. — После дойде Рейчъл, изпихме по няколко чаши и тя започна да ми разказва как Родни все още таи чувства към Лекси. Спомних си как Лекси беше скрила, че е прекарала вечерта с него. Рейчъл говореше ли, говореше. Научавах все повече за миналото на Лекси. За онзи мъж, с когото излизала, и как забременяла. Това потвърждаваше мнението ми, че знаеш много малко за нея.

— Накъде биеш?

Алвин си пое дъх, подбирайки внимателно думите.

— Казвам, че да се ожениш, е сериозно решение и трябва да знаеш в какво се впускаш.

— Мислиш, че бебето е от Родни? — попита Джеръми.

— Не знам — отвърна Алвин, — но това не е главното…

— Нима? — повиши тон Джеръми. — Кое е главното? Искаш да изоставя бременната си годеница и да се върна в Ню Йорк, за да обикалям баровете с теб?

Алвин вдигна ръце.

— Нищо подобно!

— Звучи точно така! — изкрещя Джеръми. Хората наоколо пак се обърнаха, но той пак не ги забеляза. — Знаеш ли какво! — продължи. — Не ми пука какво мислиш! Бебето е мое! Ще се оженя за Лекси! И ще живея в Бун Крийк, защото искам да живея там!

— Недей да крещиш…

— Излъга ме!

— Опитвах се да ти помогна…

— Предаде ме…

— Не! — възрази разпалено Алвин. — Само задавах въпроси, които ти трябваше да си зададеш!

— Не ти влизаше в работата!

— Не исках да те обидя! — изкрещя Алвин. — Не съм единственият, който смята, че прибързваш. Братята ти също мислят така!

Забележката накара Джеръми да застине за миг; Алвин използва възможността да защити гледната си точка.

— Бракът е сериозно нещо, Джеръми! Не е като да излезеш на вечеря с жена! До края на дните си ще се будиш до нея, за бога! Хората не се влюбват за един ден. Ти също, независимо какво смяташ. Сторила ти се е страхотна, интелигентна, красива и прочее… но тутакси да решиш да споделиш остатъка от живота си с нея! Да зарежеш семейството и кариерата си ей така!

Гласът му звучеше умолително, като на учител, който се опитва да вразуми талантлив, но твърдоглав ученик. На Джеръми му хрумнаха много отговори. Да каже на Алвин, че бебето е негово без всякакво съмнение; че идеята да изпрати имейлите е не само погрешна, но и зловеща; че обича Лекси, обикнал я е от пръв поглед и винаги ще я обича. Но всичко това вече го бяха обсъждали и дори да не беше прав, Алвин нямаше да си признае.

А Алвин не беше прав. Грешеше от началото до края.

Джеръми се втренчи в чашата си, разклати я и вдигна очи към Алвин. Замахна рязко и лисна джина в лицето му. После го сграбчи за яката. Блъсна го назад и го притисна до близката колона.

Едва се сдържа да не го удари. Приближи лице до неговото дотолкова, че усети дъха му.

— Повече не искам нито да те виждам, нито да говоря с теб.

Пусна го, обърна се и излезе от бара.