Никълъс Спаркс
Светлинка в нощта (16)

16.

— Това ли е твоят приятел? — попита Лекси и посочи дискретно към килията пред тях. Беше прекарала целия си живот в Бун Крийк, но до днес не бе имала възможността и привилегията да посети местния затвор.

Джеръми кимна и прошепна в ухото й:

— Обикновено не е такъв.

Рано сутринта те събраха багажа, заключиха вилата и с нежелание напуснаха вълшебния плаж. Но когато слязоха от ферибота и поеха с колата на Лекси към паркинга, телефонът на Джеръми най-после попадна в обхват и веднага загря от сигнали за съобщения. Нейт му бе оставил четири, всичките свързани с предстоящата среща; от Алвин имаше едно, съобщаваше му, че е арестуван. Лекси го остави при неговата кола, Джеръми запали и я последва към Бун Крийк, разтревожен за Алвин, но два пъти по-разтревожен за нея. Меланхоличното й настроение, в което я завари на зазоряване, не се промени през следващите няколко часа. Когато на ферибота сложи ръката си на раменете й, тя не се отдръпна, но остана мълчалива и загледана във водите на Памлико Саунд. Усмихваше се сдържано и не стисна ръката му, когато той взе нейната. Повече не спомена за отношенията им. Вместо това му разказа за десетките корабокрушения в залива и това му се стори странно и неуместно. Няколко пъти се опита да насочи разговора към по-сериозни неща, но тя или сменяше темата, или не отговаряше.

Междувременно Алвин „гниеше в затвора“ нещастен и кипящ от гняв. Изглеждаше — поне в очите на Лекси — че мястото му е точно там. С черна тениска на „Металика“, кожени панталони, кожено яке и колан с капси и мъниста, той гледаше с див поглед и зачервено от гняв лице.

— Що за скапан град е това? Кракери ли живеят тук? Изобщо има ли поне един нормален човек наблизо?

Започнал още с влизането на Джеръми и Лекси, той продължаваше да сипе думи все в тоя дух, стиснал с такава сила железните пръчки на решетката, че кокалчетата му бяха побелели.

— Ще ме изкарате ли оттук? — завърши най-после.

Застанал зад тях, Родни наблюдаваше сърдито сцената със скръстени ръце. Оплакванията на Алвин продължаваха вече осем часа и той беше престанал да му обръща внимание. Много повече го вълнуваха Лекси и Джеръми. Според Джед гражданчето не бе спало в стаята си, Лекси също снощи не си беше у дома. Можеше да се окаже съвпадение, но той не вярваше в съвпадения. Сигурно бяха прекарали нощта заедно. А това не беше добра новина.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза дипломатично Джеръми. Не искаше да дразни Родни. И без това го видя, че позеленя от гняв, когато се появиха с Лекси. — Кажи ми какво стана?

— Какво стана ли? — повтори Алвин и гласът му отново се извиси. Очите му горяха като на луд. — Искаш да знаеш какво стана? Ще ти кажа. Това място тук е пълна лудница, ето какво стана. Първо се изгубих, още докато се опитвах да намеря шантавия град. Карам си по магистралата, подминавам двете бензиностанции, както ми каза ти, и продължавам надясно, нали? И си карам, защото наоколо не се вижда нищо, което да прилича на град. Изведнъж се оказвам по средата на някакво блато и прекарвам там няколко часа. Откривам града чак към девет вечерта. И после се надявам някой да ме упъти към „Грийнлийв“. Изобщо не съм си представял, че ще се окаже толкова трудна работа. Защото нали разбираш — малък град, единствения хотел… Но отново се изгубвам. И то, след като съм слушал половин час глупостите на някакъв дърдорко при местната бензиностанция…

— Тъли — кимна разбиращо Джеръми.

— Какво?

— Онзи на бензиностанцията се казва Тъли.

— Добре, иска да е Тъли… И най-после се добирам до „Грийнлийв“. А там оня космат великан в никакъв случай не може да се нарече най-дружелюбният на света. Гледа ме злобно, връчва ми бележката ти и ме праща в някаква стая, пълна с мъртви животни…

— Всички стаи са такива.

— Супер! — изсумтя Алвин. — Както и да е. Теб те няма никакъв…

— Съжалявам, приятел.

— Ще ме оставиш ли да довърша? — извика операторът. — Та значи… прочитам бележката ти и следвам инструкциите, за да стигна до гробището. Отивам там навреме и виждам светлините. Знаеш ли, гледката е неповторима! И за пръв път през целия ден решавам, че си заслужава. Оттам влизам в една таверна, наречена „Лукилу“, за едно питие преди лягане. Това май е единственото работещо заведение вечер. Вътре заварвам само двама души и подхващам разговор с едно момиче на име Рейчъл. Всичко върви като по вода. Двамата се сближаваме и точно тогава влиза този приятел, оглежда ме, сякаш е глътнал таралеж… — Алвин кимна към Родни и заместник-шерифът се усмихна, без да показва зъбите си.

— Както и да е. Малко по-късно излизам, отивам към колата си и в същия момент този бабаит ми чука на прозореца, светва в лицето ми с фенерчето и ми нарежда да изляза навън. Питам го защо, а той си знае неговата: „излез от колата“. Започна да ме разпитва колко съм пил и дали трябва да сядам зад волана. Казвам му, че съм добре, че работя с теб, но накрая се оказвам заключен за цялата нощ. Сега ме изкарай оттук!

Лекси погледна през рамо:

— Така ли беше, Родни?

Той прочисти гърлото си.

— Абсолютно. Само дето забрави да спомене, че ме нарече глупак и ме заплаши, че ще ме подведе под отговорност за тормоз, ако не го пусна. Говореше толкова несвързано, че се изплаших да не е дрогиран и да стане агресивен. Прибрах го заради собствената му безопасност. А, нарече ме още и „тъпият Мистър Мускуло“.

— Защото ме тормозеше. Аз не съм направил нищо.

— Пиеш и караш.

— Две бири! Изпил съм две бири! — извика Алвин и очите му отново пламнаха като на маниак. — Провери при бармана. Той ще ти каже.

— Вече проверих и той ми каза, че си изпил седем — отвърна Родни.

— Лъже! — изрева операторът и погледна умолително към Джеръми. Хванал лицето си в ръце, той наистина изглеждаше зле зад дебелите решетки. — Изпих само две бири. Кълна се, Джеръми. Никога не шофирам пиян. Кълна се в библията на майка ми.

Джеръми и Лекси погледнаха към Родни.

— Просто си вършех работата — сви рамене той.

— Това ли ти е работата? — ревна Алвин. — Да арестуваш невинни граждани? Това е Америка, човече, не можеш да безчинстваш така. Да знаеш, че това не е краят. Когато приключа с теб, няма да искат да те вземат дори и за охрана в „Уолмарт“. Чуваш ли ме, мистър Мускуло? „Уолмарт“!

Без съмнение двамата си бяха разменяли подобни любезности през цялата нощ.

— Остави ме да говоря с Родни — прошепна на Джеръми Лекси.

Тя се отдалечи със заместник-шерифа. Алвин се умълча.

— Ще те измъкнем оттук — увери го Джеръми.

— Не бива да съм тук, разбираш ли?

— Разбирам. Но с тези обиди не си помагаш, приятел.

— Това се нарича полицейско своеволие.

— Знам. Лекси се зае. Тя ще оправи нещата.

 

 

Лекси и Родни излязоха в коридора и тя го погледна в очите.

— Какво става тук, Родни?

Той избягна погледа й. Продължи да се взира в килията.

— Къде беше снощи? — попита я накрая.

Тя скръсти ръце и без да го изпуска от поглед, изрече:

— Бях във вилата на морето.

— С него ли?

Лекси се поколеба, преди да отговори.

— Не отидох с него, ако ме питаш за това.

Родни кимна. Разбра, че отговорът й е непълен, но в същия момент осъзна, че няма желание да научи повече.

— Кажи ми честно, защо го арестува?

— Не съм го планирал. Той сам си го изпроси.

— Родни…

Помощник-шерифът се обърна с гръб и наведе глава.

— Той се занасяше с Рейч, а знаеш каква става тя, когато си пийне. Флиртува с всички и губи всякакво чувство за мярка. Знам, че не е моя работа, но някой трябваше да се грижи за нея. — Той замълча за момент, после тръсна глава. — Както и да е. Когато си тръгна, реших да поговоря с него, да видя дали не мисли да я проследи до дома й, изобщо да разбера що за тип е, а той започна да ме обижда. Не бях в най-доброто си настроение и…

Лекси знаеше причината и не каза нищо. След малко Родни поклати глава, сякаш се опитваше да оправдае постъпката си пред себе си.

— Той наистина беше пил и се канеше да шофира. А това е закононарушение.

— Пиян ли беше?

— Не знам. Не съм проверявал.

— Родни! — прошепна ядосано тя.

— Той ме вбеси, Лекси. Голям грубиян, изглежда странно, сваля Рейчъл и обижда. После каза, че работи с гражданчето… — кимна по посока на Джеръми.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Слушай ме, Родни. Знаеш много добре, че ще загазиш, ако го държиш тук без основателна причина. Ако кметът разбере какво си направил с оператора, особено след положените от него усилия всичко да мине добре… ще ти стъжни живота. — Замълча, за да може той да осмисли думите й, после каза тихо: — Освен това знаем, че колкото по-скоро го пуснеш, толкова по-бързо двамата ще си свършат работата и ще си тръгнат.

— Мислиш ли, че нюйоркчанинът ще си тръгне?

Лекси го погледна право в очите.

— Полетът му е утре.

Родни я погледна за пръв път в очите.

— Ти ще заминеш ли с него?

Отне й известно време, за да отговори на въпроса му, същия, който си бе задавала цяла сутрин.

— Не — прошепна накрая. — Моят дом е Бун Крийк. Оставам.

 

 

След десет минути Алвин крачеше към паркинга между Джеръми и Лекси. Родни стоеше до вратата на затвора и ги гледаше.

— Не казвай нищо — предупреди отново Джеръми, стиснал ръката на Алвин. — Просто върви напред.

— Едно лайно с пистолет и значка!

— Не, не е лайно! — рязко възрази Лекси. — Той е добър човек, каквото и да си мислиш за него.

— Той ме арестува без причина.

— Защото се грижи за жителите на града.

Те стигнаха до колата и Джеръми посочи на оператора задната седалка.

— Няма да оставя нещата така — изръмжа Алвин, докато сядаше. — Ще подам жалба. Този човек трябва да бъде уволнен.

— Най-добре забрави за него — погледна го Лекси през отворената предна врата.

— Да забравя ли? Ти луда ли си? Той превиши правата си и всички го знаем.

— Да, така е, но няма повдигнато обвинение и ти си тръгна жив и здрав.

— Коя си ти, че да ми казваш какво да правя?

— Аз съм Лекси Дарнъл — извика ядосано тя. — И може да съм приятелка на Джеръми, но живея тук с Родни и те уверявам, че се чувствам в много по-голяма безопасност, когато той е наоколо. Всички в града разчитат на него. А ти си заминаваш утре и той няма да те тормози повече. — Тя се усмихна и добави по-меко: — Хайде, признай си, че ще има какво да разказваш, когато се върнеш в Ню Йорк.

Той се втренчи смаяно в нея, после бавно обърна поглед към Джеръми.

— Тази ли е? — попита.

Той кимна.

— Хубава е — отбеляза Алвин. — Доста нахакана, но определено е хубава.

— И готви като италианка.

— Като майка ти ли?

— Дори по-вкусно.

Операторът кимна и замълча за момент.

— Както виждам, ти също мислиш, че трябва да зарежа тая работа.

— Да. Тя познава това място много по-добре от нас и досега не ме е подвела.

— Значи е и умна?

— Много — отвърна Джеръми.

Алвин се захили многозначително.

— Доколкото разбирам, вие двамата сте прекарали нощта заедно.

Приятелят му не отговори.

— Тя наистина си заслужава.

— Ехо, забравихте ли ме? — намеси се най-накрая Лекси. — Аз съм тук и чувам всичко.

— Извинявай — каза Джеръми. — Нали знаеш какво казват за старите навици?

— Може ли да тръгваме вече? — попита нервно тя.

Джеръми погледна към Алвин. Приятелят му обмисляше нещо.

— Добре — каза след миг и сви рамене. — Обещавам да забравя всичко при едно условие.

— Какво е то? — попита Джеръми.

— От тези разговори за италианска храна огладнях. Не съм хапвал нищо от вчера. Почерпи ме един обяд и не само ще забравя за онзи бабаит, но и ще ти кажа как минаха снимките снощи.

 

 

Родни ги изпрати с поглед и когато колата се скри, влезе вътре. Беше изтощен от безсъние. Знаеше, че е сгрешил с арестуването на непознатия, но не го преживяваше много. Снощи бе отишъл при него с единственото намерение да го попритисне малко, за да се знае кой командва тук, но онзи прекали с приказките.

Той потърка челото си. Не искаше да мисли повече за това. По-важното беше да разбере дали Лекси и Джеръми са прекарали заедно нощта. Подозренията бяха едно, доказателствата — друго. Тази сутрин видя как се държаха един към друг. Поведението им беше съвсем различно от онази вечер на партито и това означаваше само едно — нещата между тях се бяха променили. Но Родни щеше да си остане със съмненията, ако тя не бе извъртяла нещата така, че да отвърне на въпроса му, без всъщност да му даде отговор. „Не отидох с него, ако ме питаш това.“ „Не — трябваше да каже той, — не те питам това. Питам те дали тази нощ си била с Джеръми във вилата.“ Но неясният й отговор му беше достатъчен. Нямаше нужда да си професор, за да разбереш какво е станало.

Това разкритие разби сърцето му. Колкото и да се опитваше, така и не успя да разбере напълно Лекси. В миналото имаше моменти, когато му се струваше, че се приближава до същността й, но станалото му доказа, че изобщо не я познава. Защо, по дяволите, допускаше да й се случи отново? Не си ли взе поука от предишния преминал през града непознат? Забрави ли колко много страда тогава? Не разбираше ли, че ще преживее отново същото?

„Сигурно разбира и знае всичко — помисли си той, — но явно е решила, че това няма значение, поне засега.“ Родни не го разбираше, а и честно казано, напоследък се умори да се тревожи. Беше му писнало да го пренебрегват. Разбира се, все още беше влюбен в нея, но й бе дал достатъчно време да изясни чувствата си към него. Крайно време беше да реши. Тя трябваше да прецени дали иска да е с него или не.

 

 

Поуспокоен, Алвин влезе в „Хърбс“, но видя Джед да седи на една от масите и се закова на прага. Джед също го забеляза, скръсти ръце и се намръщи. Джеръми и Лекси седнаха в сепарето до прозореца.

— Нашият домакин не изглежда много щастлив да ни види — прошепна Алвин, докато сядаше срещу тях.

Джеръми хвърли поглед към масата в ъгъла. Очите на Джед представляваха две тънки цепки.

— Не знам какво му стана — вдигна невинно вежди той. — До вчера беше толкова дружелюбен! Какво направи, че да го настроиш така.

— Нищо не съм направил. Само се регистрирах.

— Може да не харесва външния ти вид.

— Какво му е на външния ми вид? — наежи се приятелят му.

Лекси повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ти шегуваш ли се?“.

Алвин огледа ризата и якето си и поклати глава.

— Както и да е — махна с ръка.

Джеръми намигна на Лекси. Тя му отвърна с усмивка, но погледът й беше разсеян, сякаш духом беше далеч оттук.

— Материалът от снощи стана страхотен. — Алвин посегна за менюто. — Хванах ги от два ъгъла и после прегледах всичко. Невероятна работа. Телевизиите ще полудеят. Което ми напомня, че трябва да се обадя на Нейт. Понеже не можа да се свърже с теб, не спря да ми звъни цял следобед. Нямам представа как се оправяш с този човек.

Лекси примига неразбиращо. Джеръми се наведе към нея и обясни:

— Говори за агента ми.

— И той ли ще дойде?

— Не. Твърде е зает да мечтае за кариерата ми. А и няма да знае какво да прави извън града. Ако питаш него, Сентрал Парк трябва да бъде застроен с жилища и бутици.

Тя отвърна с усмивка.

— Я ми кажете вие — смени темата Алвин, — как се запознахте?

Лекси не показа желание да отговори. Джеръми се размърда нервно.

— Тя работи в библиотеката и ми помогна в проучването — каза, без да се впуска в подробности.

— И това изискваше да прекарвате цялото си време заедно, така ли?

Джеръми стрелна Лекси с поглед, но тя побърза да извърне глава.

— Трябваше да прегледам десетки книги.

Алвин се вгледа в приятеля си и веднага подуши, че нещо не е наред. Стори му се, че влюбените гълъбчета са се скарали, след това вероятно са се сдобрили, но все още не са забравили проблема. „Толкова събития накуп надали са се случили само тази сутрин“ — помисли си той.

— Е… добре — каза примирено и решил да зареже темата, насочи вниманието си към Рейчъл. Тя току-що беше влязла в залата и се беше запътила към тях.

— Здравей, Лекс! Здрасти Джеръми — каза тя. — Здрасти, Алвин.

— Здрасти, Рейчъл — усмихна й се той.

— Нали обеща да дойдеш за закуска? — попита Рейчъл. — Разочарована съм.

— Съжалявам за това. — Той реши да премълчи подробностите, хвърли предупредителен поглед към Лекси и Джеръми. — Просто се успах.

Рейчъл бръкна в джоба на престилката си, извади малък бележник и издърпа молива зад ухото си.

— Какво да ви донеса? — попита.

Джеръми си поръча сандвич, а Алвин поиска супа от раци и сандвич. Лекси поклати глава:

— Не съм гладна. Дорис тук ли е?

— Не. Днес не е идвала. Беше много уморена и реши да си почине един ден. Снощи работи до късно, за да приготви всичко за уикенда.

Лекси се опита да разгадае истината зад усмивката й.

— Наистина, Лекс — додаде приятелката й, този път сериозно. — Няма за какво да се тревожиш. Звучеше бодро, когато се обади по телефона.

— Все пак не е зле да намина да проверя. — Тя се огледа, търсейки потвърждение от останалите на масата, и стана. Рейчъл се отдръпна да й направи място.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джеръми.

— Не, няма нужда — отвърна тя. — Ти си имаш работа, аз също трябва да свърша някои неща. Може да се срещнем по-късно в библиотеката. Нали искаше да довършиш дневниците?

— Ако няма да те притесни. — Джеръми се засегна от равнодушието в гласа й. Но дори и сърдит, пак предпочиташе да прекара следобеда с нея.

— Какво ще кажеш да се видим там в четири? — попита тя.

— Добре — кимна той. — Но нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво става?

— Да, разбира се — кимна Лекси и се обърна към Алвин: — Радвам се, че се запознахме, Алвин.

— Аз също.

Лекси си тръгна и Рейчъл се оттегли към кухнята. Алвин изчака двете да се отдалечат достатъчно и се наведе към Джеръми.

— Хайде, приятел, изплюй камъчето.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. Първо си падаш по нея, после прекарвате заедно нощта, но когато се появявате в затвора, и двамата се държите, сякаш едва се познавате. И тя използва първото възможно извинение, за да си тръгне.

— Дорис й е баба — обясни му Джеръми. — Лекси се тревожи за нея, защото не е добре със здравето.

— Добре де. Искам да кажа, че ти я зяпаше като прогонено куче, а тя се правеше, че не го забелязва. Да не сте се карали?

— Не — поклати глава Джеръми и огледа залата. В ъгъла видя трима членове на градския съвет и възрастната служителка от библиотеката. И четиримата му махнаха с ръка.

— Всъщност и аз не мога да си го обясня. Уж всичко беше наред, а в следващия момент…

Алвин изчака той да продължи, но когато това не стана, се наведе над масата.

— Май няма да продължи много, а?

— Може пък да продължи.

— Така ли? И как мислиш да стане? Да не би да си решил да се преместиш тук, в зоната на здрача? Или тя е готова да дойде в Ню Йорк?

Джеръми сгъна внимателно салфетката, после я разгъна, без да отговори. Не искаше да мисли за неизбежното.

Приятелят му вдигна вежди и заяви:

— Трябва да опозная тази дама по-отблизо. След Мария не съм виждал друга да ти влиза така под кожата.

Осъзнал, че той е прав, Джеръми нищо не каза.

 

 

Дорис беше в леглото и четеше. Чу отварянето на вратата и вдигна очи.

— Дорис? — извика Лекси.

— Лекси! — възкликна баба й. — Какво правиш тук? Влизай, влизай.

Тя остави книгата и оправи пижамата си. Наистина, лицето й беше малко по-бледо от обикновено, но иначе изглеждаше добре.

Лекси прекоси стаята.

— Рейчъл ми каза, че си си взела почивен ден, и реших да дойда да те видя.

— О, аз съм добре. Имах нужда от малко почивка, това е всичко. Но нали ми каза, че ще ходиш до вилата?

— И отидох — отвърна внучката й и приседна на края на леглото. — Но трябваше да се върна.

— Така ли?

— Джеръми се появи.

Дорис вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Не ме обвинявай. Не съм му казвала къде си. Нито съм го карала да те търси.

— Знам, знам — каза Лекси и стисна ръката й.

— Тогава как е разбрал къде да те търси?

Лекси сложи ръце в скута си.

— Онзи ден му разказах за вилата, явно сам се е досетил. Нямаш представа колко се изненадах, когато го видях да върви по брега.

Дорис се изправи леко в леглото и се вгледа внимателно във внучката си.

— Значи… двамата прекарахте нощта заедно във вилата?

Лекси кимна.

— И?

Лекси не отговори веднага, но след секунди устните й се разтегнаха в усмивка.

— Направих му от онзи доматен сос.

— О!

— Много му хареса. — Тя прокара ръка по косата си. — Връщам ти тетрадката. Оставих я в хола.

Дорис свали очилата си и избърса стъклата им с края на чаршафа.

— Това не обяснява защо си тук.

— Трябваше да докарам Джеръми. Един негов приятел от Ню Йорк — оператор — дойде да заснеме светлините. Тази нощ пак ще ходят да снимат.

— Как изглежда приятелят му?

Лекси се поколеба за момент, после вдигна рамене.

— Нещо средно между пънкар и член на рокерска банда, но иначе е… симпатяга.

И двете замълчаха за момент. Дорис се пресегна и хвана ръката й. Стисна я лекичко и се вгледа в лицето на внучката си.

— Ще ми кажеш ли защо наистина си тук?

— Не — отвърна Лекси, проследявайки с пръст шевовете по юргана. — Извинявай, но това е нещо, което трябва да реша сама.

Дорис кимна. Лекси си беше такава. Винаги искаше сама да се справя с трудностите. И тя се бе научила да не й противоречи.