Никълъс Спаркс
Светлинка в нощта (22)

22.

Джеръми започна да обикаля стаята като луд. Трябваше да помисли, да разгледа всички възможности, преди да предприеме нещо.

Прокара ръка по косата си и поклати глава. Нямаше време за колебания. Не и след като знаеше истината. Трябваше да се върне. Да хване първия полет и да я намери. Да говори с нея, да се опита да я убеди, че когато й призна любовта си, беше сериозен като никога досега. Да й каже, че не може да живее без нея и ще направи всичко необходимо, за да са заедно.

И преди застаналата на тротоара Дорис да намери такси, той вече набираше номера на аерогарата. Оттам го оставиха да чака цяла вечност. С всеки момент раздразнението му растеше. Най-после го свързаха и той научи, че последният полет до Райли е след деветдесет минути. Дори и в хубаво време не беше сигурен, че ще хване веднага такси и ще успее, но искаше да опита, иначе трябваше да отложи пътуването си за утре.

Втурна се към гардероба, извади сака, хвърли вътре дънки, две ризи, чорапи и бельо, облече якето, пъхна мобилния телефон в джоба, грабна зарядното и се огледа. Лаптоп? Не, нямаше да има нужда от него. Какво друго?

О, да. Хукна към банята и провери тоалетния си несесер. Сети се за самобръсначката и четката за зъби и ги взе. Угаси лампите, изключи компютъра и грабна портфейла. Установи, че има достатъчно пари да стигне до летището. Засега това беше достатъчно. Забеляза дневника сред другите книжа. Измъкна го и го сложи в сака, отново се огледа, но накрая махна с ръка. Нямаше време за повече. Грабна ключовете от масата до вратата, огледа се за последен път, излезе, заключи и хукна по стълбите.

Спря такси, каза на шофьора, че бърза, настани се отзад с въздишка, надявайки се на късмета си. Дорис беше права: снегът затрудняваше движението и когато заседнаха на моста над Ийст Ривър, той изруга под нос. За да спести време при системите за сигурност, свали колана на дънките и го прибра в сака. Шофьорът го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. По лицето му се четеше отегчение и въпреки че го уверяваше, че бърза, не се напрягаше много. Джеръми стисна зъби. Нямаше да бъде в негова полза, ако го ядосаше.

Минутите течаха. Спряла временно, снежната вихрушка се завъртя отново над града, намалявайки още повече видимостта. До полета оставаха четирийсет и пет минути.

Автомобилите отново забавиха ход и Джеръми погледна с въздишка часовника си. Трийсет и пет минути. След десетина минути стигнаха изхода на летището и се насочиха към терминала.

Най-после.

Преди още да е спряло таксито, отвори вратата и хвърли двайсетачката към шофьора. Влезе в терминала и веднага се насочи към таблото за заминаващите самолети, за да види на кой изход трябва да отиде. Нареди се пред гишето да вземе електронния си билет и хукна към мястото за проверка. Сърцето му се сви, като видя дългата опашка, но в същия момент откриха втори пункт и той реагира бързо. Опашката се раздели на две, половината тръгнаха към новия пропуск, ала той успя да се нареди сред първите.

Самолетът щеше да затвори врати след не повече от десет минути. Преминал през охраната, той се затича. Лавирайки между хората, извади личната си карта и започна да брои порталите. Пристигна плувнал в пот и попита задъхано:

— Успях ли?

— Да, но само защото има малко закъснение — каза момичето на гишето, тракайки по клавиатурата.

Служителят на пропуска го изгледа любопитно.

Най-после получи билета, служителят затвори вратата зад него, а той продължи по ръкава към борда на самолета. Още не можеше да си поеме дъх, когато стъпи на борда му.

— Излитаме след малко. Вие сте последният пътник, така че можете да седнете, където искате — каза стюардесата, докато му правеше място да мине.

— Благодаря — отвърна той и тръгна между седалките. Не можеше да повярва на късмета си. Видя едно място до илюминатора към средата на салона и седна. Докато слагаше сака над главата си, зърна Дорис три реда по-назад.

Погледите им се срещнаха, но тя нищо не каза. Само се усмихна.

 

 

Самолетът се приземи на летището в Райли точно в три и половина и Джеръми тръгна с Дорис през терминала. Щом наближиха изхода, той рече:

— Трябва да наема кола.

— Аз ще те откарам. Нали сме в една посока? — Тя го видя, че се колебае, и добави с усмивка: — Ще те оставя ти да шофираш.

Това реши проблема. Щом седнаха, той натисна газта и без да пада под сто и трийсет километра, съкрати тричасовия път с четирийсет и пет минути. Слънцето вече залязваше, когато стигнаха покрайнините на града. Мислеше за Лекси през цялото време и не забеляза как мина времето, нито запомни нещо от пътя. Опита се да упражни думите, които искаше да й каже, и да предугади отговора й, но се отказа, защото нямаше представа как щяха да се развият нещата. Всъщност нямаше значение. Дори и да знаеше, че няма надежда, пак щеше да дойде, защото не знаеше какво друго би могъл да направи.

Улиците на Бун Крийк бяха тихи и пусти.

— Би ли ме оставил у дома? — обърна се към него Дорис.

Той я погледна изненадано и едва сега си даде сметка, че по време на пътуването двамата си бяха разменили не повече от две-три думи. Потънал в мисли за Лекси, беше забравил, че не е сам.

— Ами… колата? Няма ли да ти трябва?

— Ще имам нужда от нея чак утре сутринта. Сега е прекалено студено за нощни разходки.

Джеръми зави по познатия път и спря пред дома й. Сутрешният вестник лежеше пред вратата на малката бяла къща. Луната осветяваше покрива й и бледата й светлина му позволи да види отражението си в огледалото. Мисълта, че само след няколко минути ще се изправи пред Лекси, го накара да прокара инстинктивно пръсти през косата си.

Дорис забеляза нервния жест и го потупа по коляното.

— Всичко ще бъде наред. Можеш да ми вярваш.

Джеръми се усмихна слабо, опитвайки се да скрие съмненията си.

— Ще ми дадеш ли някакъв съвет?

— Не — поклати тя глава. — Вече прие онзи, заради който дойдох в Ню Йорк. Тук си, нали?

Той кимна. Дорис се наведе към него и го целуна по бузата.

— Добре дошъл у дома — каза тихо.

 

 

Джеръми направи обратен завой и пое с висока скорост към библиотеката. Лекси му бе казала, че я оставя отворена до седем заради хората, които се отбиват там след работа. Спомена му го в един от техните разговори, но в кой и кога, не можа да си спомни. Не беше ли в деня, когато се срещнаха за пръв път? Или на следващия? Той въздъхна, осъзнавайки, че нуждата да си спомня подробности от историята им беше просто опит да се успокои. Правилно ли постъпи, като се върна? Щеше ли да му се зарадва? С наближаването на библиотеката увереността му започна да се изпарява. За разлика от заспалата, потънала в мъгла картина, която си спомняше от първото си посещение, сега центърът беше ярко осветен. Пред „Лукилу“ имаше пет-шест паркирани коли и още толкова пред пицарията. На ъгъла имаше група младежи. Първоначално си помисли, че пушат, но щом се вгледа, видя, че парата идва от дъха им в студената вечер.

Отново зави и в края на пресечката видя светлините от прозорците на двата етажа на библиотеката. Паркира колата и излезе на тротоара. Пое дълбоко студения зимен въздух, прекоси бързо улицата и отвори вратата.

Във фоайето нямаше никой. Той надникна през остъклената врата на залата на първия етаж, видя хора, но Лекси не беше сред тях. Започна да се оглежда.

Решил, че може да е в кабинета или в залата на втория етаж, той прекоси коридора и изкачи стълбата. Огледа коридора и тръгна към кабинета й. Още отдалече забеляза, че вратата е затворена и отдолу не се процежда светлина. Натисна дръжката, но беше заключено. Провери в голямата зала и тръгна към отдела за редки издания. Там също беше заключено.

Върна се, без да обръща внимание на втренчените в него погледи — хората, естествено, го познаха — и отново слезе на първия етаж. Отправи се към изхода и едва тогава се сети, че трябваше да провери дали колата й е долу. Как можа да не се сети!

„Нерви“ — отвърна един глас в главата му.

Не беше проблем. Щом не беше тук, значи си бе у дома.

Понесла няколко книги в ръка, една от възрастните служителки в библиотеката пресече пътя му. Очите й светнаха, щом го позна.

— Господин Марш! — възкликна изненадано. — Не очаквах да ви видя отново. Какво правите тук?

— Търся Лекси.

— Тя си тръгна преди един час. Мисля, че отиде у Дорис да види какво става. Звъня й няколко пъти, но никой не й отговори.

Джеръми се опита да скрие вълнението си.

— Днес Дорис не е ходила в ресторанта и това я притесни. Опитах се да я убедя, че сигурно има частни поръчки и се занимава с тях, но вие знаете колко се тревожи тя. Прекалено е грижовна. Понякога изкарва Дорис от нерви, но това е нейният начин да й засвидетелства любовта си.

Жената спря, осъзнала изведнъж, че Джеръми не бе обяснил защо е тук. Отвори уста да каже нещо, но той я изпревари:

— Вижте, много ми е приятно да си бъбря с вас, но трябва да намеря Лекси.

— За вашата статия, предполагам? Мисля, че мога да ви помогна. Ключът за отдела за редки издания е у мен и ако ви трябва…

— Не, благодаря, няма да е необходимо.

Той тръгна към вратата. Преди да излезе, чу гласа й:

— Ако дойде, да й кажа ли, че сте я търсили?

— Не — извика през рамо той, — искам да я изненадам.

Джеръми излезе навън и потръпвайки от студ, изтича към колата. Пое по главната улица и се насочи към другия край на града. Небето притъмня съвсем. Над върховете на дърветата се показаха звезди. Бяха толкова много. Сигурно беше прекрасно да ги гледаш от Рикърс Хил. Той зави по улицата на Лекси, видя, че прозорците не светят и колата й не е отпред, и настроението му падна под нулата. Мина бавно покрай къщата, надявайки се да греши.

Не беше в библиотеката, не беше у дома, къде беше, за бога? Ако беше тръгнала към къщата на Дорис, трябва да бе минала покрай него? Той се замисли. Срещна ли друга кола по пътя си? Не си спомняше, а и тогава не му беше до това. Но знаеше със сигурност, че би разпознал нейната при всякакви обстоятелства.

Накрая все пак реши да отиде до дома на Дорис. Премина бързо през града и оглеждайки се за колата й, не усети кога пристигна до бялата къща. Един поглед беше достатъчен да разбере, че баба й вече спи.

Въпреки това той спря за минута пред къщата да помисли къде може да е отишла Лекси. Градът беше малък и възможностите не бяха много. Първата му мисъл беше за „Хърбс“, но веднага си спомни, че вечер ресторантът не работеше. Не беше видял колата й пред „Лукилу“, нито на друго място в центъра. Предположи, че върши нещо рутинно: пазарува, връща видеокасета, взема дрехите си от химическо чистене или…

Изведнъж се сети къде да я намери.

 

 

Джеръми стискаше здраво волана. Пътуването му беше към края си, трябваше да се стегне, да се опита да възвърне самообладанието си. Но гърдите му бяха стегнати като в обръч, задъхваше се, както следобеда, когато сядаше на мястото си в самолета. Не беше за вярване, че денят му бе започнал в Ню Йорк с мисълта, че повече няма да види Лекси, а ето го сега в Бун Крийк по следите на невъзможна задача. Скоро напусна главната улица и сви по неосветения път. Опита се да познае каква щеше да бъде реакцията й, когато го види, но скоро се отказа.

Луната къпеше гробището със синкавите си лъчи и надгробните плочи проблясваха в мрака, огрени сякаш от вътрешна светлина. Високата желязна ограда придаваше призрачност на и без това наситената с готическа красота гледка.

Джеръми приближи и веднага откри колата й пред входа. Спря зад нея, излезе навън и се заслуша в пукането на изстиващия двигател. Листата зашумяха под краката му. Той пое дълбоко въздух, постави ръка върху автомобила на Лекси и усети топлината. Явно бе дошла скоро.

Мина през портата и първото нещо, което видя, беше сянката на голямата магнолия. Тръгна към нея, припомняйки си мъгливата нощ, когато бяха тук с Лекси и не можеха да видят пътя пред себе си. От близкото дърво се разнесе бухане на бухал и той забави крачка, но само за момент, после продължи бързо напред. Напусна пътеката и заобиколи една гробница. Вървеше бавно, за да не вдига шум. Скоро стигна до насипа и го изкачи. Луната висеше над него като окачена върху тъмен плащ. Внезапно му се стори, че чува тих шепот, спря за миг и усети как адреналинът му се качва. Тялото му се подготвяше за предстоящото, усещайки, че е тук, за да намери нея, за да намери и себе си. Само трябваше да изкачи малкия хълм и да стигне до гроба на родителите й.

Времето беше дошло. След миг щеше да я види, тя него — също. Финалът на драмата щеше да се разиграе тук, където бе започнала.

Лекси стоеше точно там, където предполагаше, че ще я намери. Окъпано в сребриста светлина, лицето й сияеше. В очите й горяха виолетови пламъчета. Беше с шал и черни ръкавици — и ръцете й в ръкавиците приличаха на сенки. Говореше тихо нещо, но Джеръми не можа да разбере думите. Тя спря внезапно и вдигна очи към него. Погледите им се срещнаха и останаха вплетени един в друг за един дълъг момент. Лекси изглеждаше вцепенена. Мина време, докато се съвземе. Отмести поглед и отново се загледа в гробовете пред себе си. Нямаше как да разбере какво си мисли тя в този момент. Изведнъж почувства, че е направил грешка с идването си тук. Тя не го искаше. Гърлото му се сви болезнено. Беше готов да си тръгне, когато забеляза усмивка на устните й.

— Знаеш ли, не бива да зяпаш по този начин — каза тя. — Жените обичат загадъчните мъже.

Облекчение се разля по цялото му тяло. Той се усмихна и направи крачка напред. Приближи към нея и сложи ръка на кръста й. Вместо да се отдръпне, тя се притисна в него. Дорис се оказа права.

Той си беше у дома.

— Не — прошепна в косата й той. — Жените обичат мъжете да ги следват не само до края на света, но дори и до Бун Крийк, ако се наложи.

Придърпа я към себе си, повдигна лицето й и я целуна с ясното съзнание, че никога няма да я напусне.