Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (2)

В зоологическата градина

— Леле, огромен е! — извика Юлиан и посочи със страхопочитание слона, който полюшваше глава насам-натам и протягаше хобот към децата.

Момчето откъсна клонче със свежи зелени листа от близкото дърво и се опита да го подаде на слона, но той не успя да го стигне. Дълбок ров отделяше животното от посетителите в зоопарка, където Ким, Леон и Юлиан бяха на посещение с класа си. Зоопаркът се намираше само на час път от родния им град Зибентан.

Водеше ги учителката им по биология Ирмтрауд Веленберг-Отенбрьок, жена на около петдесет и пет, с къса коса с бретон и очила без рамки. Тя стоеше точно до приятелите.

— Изобщо не е голям — обърна се тя към Юлиан. — Има много по-големи от него.

Може и така да е, помисли си Юлиан, но аз не съм виждал по-голям.

Учителката плесна с ръце няколко пъти и двайсет и два чифта очи се впериха в нея.

— Знае ли някой какъв е този слон? — попита госпожа Веленберг-Отенбрьок.

— Ами голям! — извика Торстен, който също стоеше до приятелите.

Думите му се удавиха в бурния смях на съучениците му.

Само Ирмтрауд Веленберг-Отенбрьок не се засмя. Лицето й се изкриви, сякаш я болеше зъб.

— Не е смешно! — викна тя. — Попитах към кой вид принадлежи слонът, който виждате пред себе си?

— Не попитахте това — защити се Торстен, а в гласа му се прокрадна обида.

— Щеше да е добре, ако винаги си толкова точен — рече учителката и започна да обяснява: — Това е индийски слон. С височината си от три метра и теглото си, достигащо пет тона, тези животни са на второ място по големина сред сухоземните обитатели. Значително по-големи и по-тежки от тях са… — Тя погледна с очакване към Торстен, но на лицето му бе изписано само недоумение.

— … африканските слонове — тихо му прошепна Юлиан.

По лицето на Торстен премина усмивка:

— Африканските слонове!

— Много добре! — похвали го Ирмтрауд Веленберг-Отенбрьок. — Африканските слонове тежат до пет тона и половина и достигат височина четири метра. Между двата вида има и други разлики: африканските слонове имат по-големи уши и два пръстоподобни израстъка на хобота, докато индийските имат само по един израстък. И още един любопитен факт: новородените африкански слончета са с тегло около сто килограма.

— Ама че дебело бебе! — възкликна Торстен.

Думите му бяха посрещнати с нова вълна от викове и смях.

— Тежко, а не дебело! — поправи го учителката и продължи. — Един възрастен слон се нуждае от около двеста килограма храна дневно. За да си осигури това количество той прекарва в хранене седемнадесет часа дневно. Бивните на мъжките африкански слонове достигат три метра дължина и тегло до сто килограма. Използват ги за хващане.

— И за да се бият, нали? — вметна Юлиан.

— Да, и за това — отвърна учителката. — Африканските слонове стават доста агресивни, когато пощръклеят^[1].

— Когато какво? — попита някой.

— Това е нещо като пубертета — обясни учителката. — Само че при слоновете може да се случва през целия им живот.

Юлиан внезапно се сети за заядливеца Нилс от Зибентан и се усмихна. Нилс сякаш непрекъснато се намираше в подобно състояние.

— Слоновете са участвали и в битки, нали? — попита момчето.

Госпожа Веленберг-Отенбрьок въздъхна:

— Да, за съжаление. Най-известният случай в историята е походът на Ханибал към Рим. Той преминава през Алпите с армията си, в която имало и слонове, за да атакува римляните.

Юлиан погледна към слона отсреща. Животното продължаваше да поклаща глава, както и преди малко. Момчето не можеше да си представи как един слон може да премине през тесен планински проход и да издържи на студа високо в планината. Та нали тези животни са приспособени да живеят при топъл климат и нямат дори козина, която да ги пази от студа!

— Нямам представа как Ханибал е успял да го направи — продължи Ирмтрауд Веленберг-Отенбрьок. — Все пак историята не ми е специалност.

Юлиан дръпна Ким и Леон настрани.

— Слонове в Алпите! Бих искал да видя това с очите си — прошепна им той. — Какво ще кажете за една малка разходка до нашата библиотека?

— Добра идея, ще го направим още утре — отвърна Леон. — Съгласна ли си, Ким?

— Естествено, иска ли питане, с вас съм!

 

 

Рано сутринта на следващия ден приятелите се срещнаха в старата библиотека на бенедиктинския манастир. Както винаги, бяха избрали време, когато царството на книгите бе затворено за посетители. Но тъй като Юлиан разполагаше с ключ, сега децата бяха сами в библиотеката.

Всъщност Ким не беше сама, а заедно с една прекрасна котка със смарагдовозелени очи и кехлибарена козина — Кия.

— Да се отправим по стъпките на Ханибал! — рече развълнувано Юлиан и се насочи към залата с книгите по история.

И докато Кия се изтягаше на любимото си местенце върху окъпания от слънцето перваз на прозореца, приятелите започнаха да търсят информация във всевъзможни книги и списания.

— По всичко изглежда, че преминаването през Алпите не е легенда, а действително събитие — каза Ким след малко и вдигна поглед от списанието, в което се бе задълбочила. — Това е станало през 218 година преди новата ера, непосредствено преди началото на Втората пуническа война^[2].

— Защо Пуническа? — попита Леон.

— Защото римляните наричали картагенците пуни^[3] — обясни Юлиан.

Ким вдигна ръка, както в училище.

— Ханибал бил известен картагенски пълководец. Той нападнал римляните и след преминаването на Алпите им нанесъл значителни поражения. По всичко изглежда, че римляните ужасно се страхували както от него, така и от слоновете му…

Леон сбърчи чело:

— Колко са били слоновете на Ханибал?

Юлиан заби нос в текста пред себе си.

— А, ето отговора! Имал е 37 бойни слона. Освен това армията му наброявала 50 000 пехотинци и 2000 конници.

— Невероятно! — възкликна Леон. — Сигурно по време на поход армията се е проточвала най-малко на километър. И как изобщо са били снабдявани с продоволствия? Сигурно войниците са носили всичко със себе си…

— Хубави въпроси! — усмихна се Ким. — Но в списанието не пише нищо за това. Споменава се само, че Ханибал трябвало да се изправи срещу един блестящ римски пълководец — Публий Корнелий Сципион^[4].

— В Алпите Ханибал загубил голяма част от войниците си. Загинали хиляди — продължи Юлиан. — Много от слоновете също не оцелели, паднали в дълбоките пропасти. Но част от тях все пак успели да издържат. Ханибал прекосил планината и нападнал римляните в собствената им страна!

Леон хлопна книгата.

— Невероятно! Ханибал трябва да е бил много смел и решителен. Иска ми се да разбера как е успял да направи всичко това! — и той посочи към стелажа с книги, зад който бе скрита стаята на времето Темпус. — А вие?

— Страхотна идея! — въодушеви се Ким. — И ти, Юлиан, си на същото мнение, нали?

— Абсолютно! — потвърди Юлиан. — Трябва да разберем обаче къде точно Ханибал е пресякъл Алпите.

Приятелите отново забиха носове в книгите и списанията. Не след дълго Юлиан намери отговора.

— През прохода Монженевр^[5]. През него тече река на име Дора Рипария^[6].

— Къде се намира това?

— Във френските Алпи, непосредствено до границата с Италия. Това е високопланински проход на височина почти 2000 м — отвърна Юлиан. — Сега там има голям ски курорт. Наблизо е една от планинските системи на Алпите — Мон Пелву. Върхът със същото име е висок почти 4000 хиляди метра — и момчето показа на приятелите си снимка на величествена планинска верига, увенчана от три върха, напомнящи на тризъбец. — Там със сигурност е доста студено — и момчето неволно се загърна в якето си.

— Е, какво пък толкова. Това няма да ни уплаши, нали? А и проходът се намира на доста по-малка височина — извика Ким. — Хайде, момчета, Темпус ни очаква!

Кия скочи от перваза и се втурна напред.

Юлиан, Леон и Ким отместиха встрани тежкия, монтиран върху релса шкаф, зад който бе скрита стаята на времето. Завладя ги познатото усещане — странна смесица от страх, любопитство и нетърпение.

Тримата преминаха през осеяната със страховити символи врата и влязоха в Темпус, където, както винаги, цареше синкава светлина. Наоколо се носеха облаци, а подът под краката им пулсираше в ритъма на времето. Този път духаше бурен вятър, от който вратите се захлопваха с трясък. Над всяка от тях имаше цифра с годината, но годините не бяха подредени последователно. Така че на приятелите не беше лесно да открият нужната им врата.

Юлиан вървеше напред. Нямаше никаква представа откъде да започне. Той колебливо минаваше покрай вратите, изплуващи от мъглата: 2578 година преди новата ера, 1912 година, следваха няколко врати от първото хилядолетие на Средните векове. Звуците, които се носеха, когато вятърът внезапно отвореше някоя врата, караха децата да потреперват: силни викове, грохот на оръдия, ръмжене на мотори. В ушите им отекнаха свирепият рев на тигър, звънкият смях на момиче и мекият бас на някакъв певец.

Юлиан хвърли поглед към Кия, която се заумилква в краката му. Дали умната котка не знаеше къде се намира вратата с 218 година преди новата ера? Нищо не показваше, че е така. Кия изглеждаше също толкова безпомощна, колкото и те.

В този момент Юлиан долови тръбния звук на слон. Идваше отдясно! Юлиан тръгна нататък. Звукът ставаше все по-силен и момчето се озова пред правилната врата. Пантите й остро проскърцваха от силния вятър.

— 218 година преди новата ера! — зарадва се Леон и потупа приятеля си по рамото.

Юлиан не откъсваше поглед от вратата. Внезапно го обзе безпокойство. Тя бе от блестящ лед! По вратата се стичаха струйки вода и момчето видя, че тя всеки момент щеше да се разтопи. Докато вратата чезнеше пред очите им, слонското тръбене ставаше все по-силно.

Ким гушна Кия, приятелите се хванаха за ръце и съсредоточиха мислите си върху алпийския проход. Само така Темпус щеше да ги отведе на точното място.

После направиха решителната крачка към дупката, където само допреди малко се намираше ледената врата, и пропаднаха в черното нищо.