Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (11)

Пререканието край реката

Леон, както и останалите, бе вперил поглед в Ханибал.

Предводителят се обърна:

— Ще обмисля решението си! — рече лаконично той. — На първо време ще останем тук, тъй като има достатъчно вода за животните и гора, откъдето можем да се снабдяваме с дърва.

Леон, Ким и Юлиан изтичаха при Калаби и й разказаха всичко.

— О, да се надяваме, че няма да се върнем — разстроено каза тя. — В такъв случай ще трябва да изминем целия път обратно и няма да постигнем нищо. А това ще е голям позор!

Докато се смрачи, всички бяха преминали реката. Междувременно на брега бе изникнал цял лагер и първите огньове бяха запалени. Но Ханибал така и не се бе произнесъл какво щяха да правят по-нататък.

След като разпънаха палатките и нахраниха Зирос, Канми и приятелите седнаха пред огъня. Калаби помагаше на водача на слонове да поправи някакъв кожен ремък.

— Дали това, което казва Девин, е вярно? — разсъждаваше на глас Леон.

Ким ровеше с пръчка в жаравата и гледаше как искрите летят наоколо.

— А защо да не е вярно?

Леон подръпна крайчеца на лявото си ухо.

— Учудва ме, че един алоброг знае повече за Хаздрубал, отколкото собственият му брат. Откъде има Девин тази информация, откъде знае, че Хаздрубал си е присвоил властта?

— Вероятно Хаздрубал е изпратил вестоносци в планината. И те вероятно са платили сума пари на Девин и хората му — предположи Юлиан, върху чийто скут се бе настанила Кия.

— Това, което ме интересува най-много, е, какво е станало с Райк — тихо промълви Ким. — Може би още е жив…

В този момент прозвуча сигнал, който събра всички пред палатката на предводителя.

Приятелите побързаха натам.

Ханибал се бе изкачил на един камък и гледаше към войниците си, осветени от факлите.

— Днешният ден не беше никак лек за нас! — започна той. — Отново изгубихме много хора и животни. Но този ден показа също, че няма да се оставим да ни сломят. Знам, че се носят отвратителни слухове. Знам също, че ни чака тежък път, в името на Баал. Но знам също така, че сме силни и че ще победим!

Някои от войниците заудряха по щитовете си в знак на одобрение. Други свиха юмруци към тъмното небе.

— Не вярвам на този предател Девин — извика пълководецът. — Той окаля името на брат ми Хаздрубал и е лъжец!

Откъде е толкова сигурен Ханибал, запита се Леон.

— Девин и римските му приятели искат да ни накарат да се върнем. Но за това и дума не може да става! Защо понесохме всички тези лишения и мъки? За да се върнем обратно? Никога!

Разнесоха се възгласи и ръкопляскания. Но Леон успя да забележи, че Масиниса, който бе съвсем близо до оратора, не се и помръдна.

— Ще продължим към Рим и ще победим! — извика пълководецът и сега възгласите нямаха край.

Когато постепенно утихнаха, Масиниса излезе напред и изопна рамене.

— Учудвам се на куража ти, Ханибал — рязко каза той. — Страхувам се обаче, че никога няма да достигнем тази цел.

Ханибал се засмя.

— Може би ти няма да я достигнеш, Масиниса, защото си парализиран от страх.

Думите му бяха посрещнати със смях. Но предводителят на нумидийците остана спокоен.

— Ти, Ханибал, ни поведе по онзи път, където едва не загинахме, пребити от камъни. Дадохме много жертви и при преминаването на реката. Равносметката като цяло е, че загубихме хиляди бойци и животни. Ако наистина стигнем до равнината, ще сме толкова изтощени, че за римляните няма да е никак трудно да ни довършат. Ти, Ханибал, ни водиш към сигурна смърт!

Думите на Масиниса бяха последвани от тягостно мълчание. Ханибал внезапно потръпна.

— Приказките ти ме изненадват, Масиниса. За теб се говори, че си смел воин. Воин, който, ако се наложи, би отвел хората си и на края на света. Не мога да не те попитам какво предлагаш? Какво според теб трябва да направим?

— Иска да се връщаме — подигравателно извика един картагенски офицер. — Напълнил е гащите!

Тук-там се разнесе смях.

Устните на Масиниса бяха здраво стиснати.

— Не искам после някой да каже, че не съм те предупредил! — рече той.

— Трябва да решиш: искаш ли да продължите с нас или се връщате обратно? — притисна го Ханибал. — Последното би означавало сигурна смърт. Алоброгите и римляните ще ви попилеят.

Нумидиецът се поколеба няколко секунди. След това отстъпи и обяви, че отрядите му остават във войската.

 

 

Няколко часа по-късно настроението край лагерните огньове беше приповдигнато, тъй като Ханибал бе заповядал да раздадат вино.

Приятелите, Калаби и Канми също се бяха настанили край огъня.

— Много добре, че заловиха Девин — каза Калаби. — Сега вече няма да има нападения. Нали той е предводителят на алоброгите.

— Това обяснява и защо Ханибал го остави жив. Той е нашият заложник. Алоброгите няма да ни нападат, докато князът им е в ръцете ни — додаде Канми, разчупвайки питка хляб и раздавайки парчетата на приятелите. — Намира се недалеч оттук, в една палатка. Окован е във вериги и не може да избяга.

Тази нощ Леон, Ким и Юлиан бързо заспаха и сънят им бе дълбок и необезпокояван от кошмарни сънища.

Малко преди разсъмване Кия събуди Леон. Момчето недоволно я побутна настрани, но тя не го остави на мира, докато не го събуди.

— Какво означава това? — попита Леон, прозявайки се.

Кия измяука тихо и дръпна завивката му. „Разбирам, помисли си момчето, трябва да ставам.“

Котката отново измяука и изчезна някъде. Леон пипнешком се насочи към изхода на палатката и излезе навън. Развиделяваше се и бе много студено. Той мигновено се разсъни.

Отново се раздаде мяукане. Леон се огледа и съзря котката, която се бе устремила към палатката, където държаха Девин.

Там стоеше някакъв мъж.

Часовият най-вероятно, помисли Леон.

Внезапно изникна още един мъж. Той се втурна към часовия, повали го на земята и влезе в палатката.

Леон се вцепени. Дали да се притече на помощ на постовия, или да вдигне тревога? Докато се чудеше, времето течеше.

В следващия момент платнището на палатката се отвори и навън се втурнаха двама мъже. Девин бе на свобода!

— Тревога! — с всички сили извика Леон. — Девин бяга!

Никой не се помръдна.

„Гадост!“, помисли си Леон, толкова ли много вино бе раздал Ханибал! Войниците спяха непробудно.

Двете сенки изчезнаха между палатките. След кратък размисъл Леон, следван от Кия, се втурна по петите на бегълците, като не спираше да крещи за помощ. За негова радост, най-после се появиха няколко войници, които веднага се включиха в гонитбата, но все още бяха доста далеч зад него.

Девин и съучастникът му наближиха края на лагера. Войникът, поставен на пост там, не оказа никаква съпротива — той просто бе заспал.

Бегълците прескочиха хъркащия часови и изчезнаха в гората. В този момент някой извика от болка. Вероятно се бе наранил.

Леон внимателно си проби път през надвисналите клони. Умната котка бе плътно до него.

— Сигурна ли си, че се движим в правилната посока? — прошепна Леон.

— Разбира се — прозвуча глас.

Леон се дръпна назад, но зад гърба му имаше още някой и този някой го сграбчи за раменете.

Кия скочи в храстите и изчезна.

Въпреки полумрака Леон успя да види, че срещу него стои Девин. Князът му се усмихна надменно.

Момчето изви глава и погледът му срещна погледа на мъжа, освободил Девин.

Зави му се свят, а краката му омекнаха. Познаваше добре този човек.