Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Michelangelo und die Farbe des Todes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Смъртоносното багрило

Детективи с машина на времето. Осемнадесета книга

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-851-9

 

Ravensburger Buchverlag

Otto Maier GmbH, Ravensburg (Germany)

История

  1. —Добавяне

Фалшивата следа

Когато на следващата сутрин се събудиха от песните на рибарите, Леон първо се протегна. Всички кости го боляха. Простото легло в стаичката на Микеланджело бе далеч от лукса, но бе сто пъти по-меко от малката полянка, където пренощуваха.

— Добро утро, поспаланко! — поздрави го Ким.

Леон се прозя, а след това каза:

— А сега кой ще ми поднесе закуската?

— Има да чакаш! — отвърна Юлиан и въздъхна.

— Но аз съм гладен — нацупи се Леон и се изправи.

— Ами да се понасяме към Сикстинската капела — предложи Юлиан. — Вероятно ще успеем да убедим Микеланджело, че сме невинни.

И тримата приятели се втурнаха към капелата. Но колкото повече се приближаваха, толкова по-неуверени ставаха стъпките им. Не след дълго стигнаха до църквата. Вратата й бе наполовина отворена. Дали да влязат?

В този момент се разнесе вик:

— Аюдо[1]!

Приятелите уплашено се спогледаха. След това се втурнаха в храма.

— Помощ! — отново се разнесе гласът.

— Това е Лоренцо! — разпозна гласа му Леон. — Той е на скелето.

Тримата се втурнаха нагоре по стълбите, колкото можеха по-бързо. Кия остана долу и ги гледаше с широко отворени очи.

Леон пръв стигна до скелето. Лоренцо и двамата помощници се бяха привели над някаква фигура, лежаща по гръб непосредствено под една от фреските.

— О, боже, това е майсторът! — изплъзна се от устата на Леон.

В този момент Лоренцо вдигна глава.

— Да, той падна… аз… аз не разбрах… как стана това — запелтечи той.

— Трябва ни лекар! — извика Леон.

— Аз ще изтичам да доведа някой лекар, знам къде да го намеря! — извика Лоренцо и се втурна към стълбата.

Приятелите приседнаха до изгубилия съзнание Микеланджело. Юлиан се опитваше да напипа пулса му, а Леон се взря в лицето му. Кожата на Микеланджело бе пепелява, той дишаше на пресекулки. Устните му бяха здраво стиснати, а очите — затворени. Върху челото му имаше капчици пот, а в ъгълчетата на устните — кафяви следи от боя.

pripadyk.jpg

— Какво става тук? — промърмори Леон.

— Да се надяваме, че лекарят няма да се бави — рече загрижено Юлиан. — Пулсът му е много ускорен.

В този момент погледът на Леон се спря върху дясната ръка на майстора. В нея имаше някаква четка.

Леон присви очи. Бе наблюдавал внимателно работата над фреските и ако не бъркаше, това бе четка от катеричи косми!

В този момент Микеланджело простена силно. Той отвори очи, лявата му ръка се протегна напред и сграбчи Леон в мъртва хватка.

Момчето извика и отстъпи назад. Внезапно майсторът отново отмаля и ръката му безсилно се отпусна на пода.

— Ще донеса вода! — извика Ким и се втурна към кофите и чувалите с вар. Намери това, което търсеше, потопи една кърпа във водата и я сложи върху горещото чело на Микеланджело.

Десет минути по-късно се появи Лоренцо, който водеше със себе си един лекар.

— Направете място! — разпъди лекарят приятелите и се зае с прегледа на художника.

— Странно! — промърмори той под нос. После погледна към Лоренцо. — Прилича ми на отравяне. Ял ли е нещо развалено? Развалена риба например?

— Не, доколкото знам… — отвърна Лоренцо и безпомощно сви рамене.

— Както и да е — отвърна лекарят. — Трябва да го заведете в болницата. Можем ли да го спуснем долу с помощта на скрипеца?

— Да, вероятно ще можем — бързо отвърна Лоренцо.

С общи усилия занесоха майстора до края на скелето и внимателно го спуснаха надолу, а лекарят заслиза по стълбата.

Оставиха Микеланджело върху мозайката на пода на капелата, а лекарят отново се зае с него. Междувременно в преддверието на църквата се бяха събрали зяпачи.

— Носилка, бързо! — извика лекарят към приятелите.

Децата се втурнаха да изпълнят заповедта му.

Леон все пак събра кураж да зададе на Лоренцо въпроса, който пареше на езика му:

— Лоренцо, четката, която лежеше до тялото на Микеланджело, не беше ли от катеричи косми?

Зидарят внезапно се удари по челото.

— Да, разбира се! Добре, че попита. Тази сутрин четката изневиделица се появи, просто не бе на мястото си…

— Как е възможно? — попита Леон, който изпита огромно облекчение. Сега поне бе станало ясно, че са невинни!

— Нямам представа. Може би майсторът просто я е забутал някъде — отвърна Лоренцо и се засмя. — Във всеки случай вие не сте крадци, това поне е сигурно.

Странно наистина, че четката отново се е появила, помисли си Леон. Той попипа лявото си ухо — както винаги, когато се замислеше.

Междувременно сложиха майстора върху носилката и го изнесоха от капелата.

Лоренцо се прекръсти и тихичко започна да се моли.

— Ще отида с тях и ще видя къде водят Микеланджело. А и ще изгоня любопитните — каза тихо той и се отправи към стълбата.

— Да се надяваме, че Микеланджело бързо ще се оправи — промърмори Ким, когато останаха сами.

— Да — отвърна Леон. — Не намирате ли за странно, че четката отново се е появила? Добре, че е станало ясно, че сме невинни, но не се радвам, че се случи при такива обстоятелства. Мисля си дали някой не я е взел, а след това я е върнал обратно.

— Защо му е трябвало да го прави? — подхвърли Ким.

— Добър въпрос — въздъхна Леон.

Той направи няколко крачки и вдигна четката. След това внимателно заразглежда фините катеричи косми.

— Печена сиена — промълви той и погледна нагоре към започнатата фреска, на която бе изобразено сътворението на Адам. На нея можеха да се видят кафяви тонове. След това отново погледна към четката. По върха й също бе полепнала кафява боя.

— Микеланджело е рисувал с печена сиена и без да иска, е изцапал върха на четката — разсъждаваше той. — А след това, както обикновено, е започнал да гризе четката. Затова около ъгълчетата на устните му имаше кафява боя…

— Да не би да искаш да кажеш, че… — започна Ким.

Леон щракна с пръсти.

— Да, именно! Печената сиена вероятно е отровна. Спомнете си думите на Франческа. Може би Микеланджело неволно се е отровил.

Юлиан поклати глава.

— Не го вярвам. Майсторът знае кои бои са отровни и кои — не. Не би могъл да е толкова непредпазлив и да гризе четка, изцапана с отровна боя.

— Може би е било просто злополука — настоя Леон.

— Първо трябва да разберем дали печената сиена е отровна — подхвърли Ким. — Франческа ще ни помогне да си отговорим на този въпрос. Да отидем да я попитаме. Най-добре ще е, ако вземем четката.

И тримата се втурнаха надолу по стълбата. Кия ги чакаше с нетърпение.

— Можеш ли да намериш пътя до дома на Франческа? — попита я Леон.

Кия погледна момчето с чудно хубавите си, смарагдовозелени очи. След това измяука и се плъзна през вратата навън, където я посрещна горещото римско слънце.

Четвърт час по-късно, след като повървяха из малките улички, те стигнаха до къщата на Франческа.

Младата жена ги пусна да влязат. Тя с ужас научи за отравянето на Микеланджело. След това разгледа четката.

— Няма съмнение, че това е печена сиена — каза тя, след като изчегърта малко боя от четката. — Само че тази боя изобщо не е отровна. Няма как майсторът да се е отровил с нея.

Няколко минути по-късно приятелите отново стояха на уличката пред къщата.

— Ами сега? — попита Леон.

— Да се връщаме в капелата. Трябва да разберем къде са закарали Микеланджело. Може да го посетим и да разберем как се чувства — предложи Юлиан.

— Един момент — обади се Ким. — Ако печената сиена не е отровна, с какво тогава се е отровил художникът… Леон, мога ли да те помоля да ми подадеш четката?

Момчето сви рамене и й подаде четката.

Сега Ким на свой ред се взря в четката от катеричи косми. Внезапно дъхът й спря. Бе открила нещо, което им бе убягнало предишния път!

Бележки

[1] Аюдо — помощ (на италиански). — Б.пр.