Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (10)

Четката от катеричи косми

— Какво правиш тук? — изръмжа Лоренцо. — Защо се размотаваш в тъмното?

Юлиан не бе в състояние да отрони и дума. Зидарят го дръпна в работилницата и запали една свещ.

— А, това си бил ти, Юлиан — тихо и заплашително произнесе той. — А сега казвай какво търсеше тук?

От устата на Юлиан не излизаше и звук. Той разбираше, че се е озовал в твърде неприятна ситуация. Неотдавна в къщата бе имало кражба. Така че не бе за учудване, че Лоренцо задаваше въпроси. В този момент той усети телцето на Кия върху босите си крака и това го поуспокои.

— Кия ме събуди — най-после успя да изрече момчето, — и след това…

— Кия ли? Котката? — Лоренцо попипа челото си. — Само не ми разправяй врели-некипели. Любопитен съм какво ще каже майсторът за всичко това. Това все пак е неговата къща!

И той направи фуния с ръце пред устата си и изкрещя името на Микеланджело толкова силно, че и стените се разлюляха.

Половин минута по-късно се чуха стъпки. Първо се появи Микеланджело, а след него вървяха Леон и Ким.

— Какво става тук? — поиска да разбере майсторът.

— Чух подозрителни стъпки и станах да видя какво става — отвърна Лоренцо. — И тогава се сблъсках с Юлиан. Мотаеше се тук в тъмното, а външната врата бе отворена…

Майсторът заплашително се изправи пред момчето.

— Какво означава това?

Юлиан отново промърмори някакво извинение, но нито майсторът, нито зидарят искаха да му повярват.

— А може би ти си крадецът! — мрачно заяви Микеланджело. — Моля се да не е така, защото имах доверие на теб и на приятелите ти.

И той започна да оглежда работилницата, като си светеше със свещта.

— Всички бои са тук — каза майсторът и Юлиан си отдъхна. Но внезапно майсторът се извърна. Очите му бяха силно присвити: — Боите са непокътнати, но липсва една много скъпа четка от катеричи косми! Любимата ми! Струва немалко дукати. Върни ми я! — извика той към Юлиан.

— Аз… аз не съм я взимал! — изплашено каза момчето.

Майсторът махна с ръка.

— Не ти вярвам! Лоренцо, претърси го!

Лоренцо изпълни нареждането му, но не откри нищо. Микеланджело нареди да се качат в стаята си.

Зидарят започна да претърсва и нея. Бе настанала гробна тишина.

Лоренцо отново не откри нищо.

— Това не значи нищо — изръмжа Микеланджело. — Може би малкият крадец е скрил четката някъде навън или я е предал на някой от съучастниците си. Може би Рафаело дебне наоколо в нощта. Това обяснява защо външната врата бе отворена.

— Не, изобщо не е така! — почти през сълзи извика Юлиан.

Само че никой не обърна внимание на думите му. И за най-голям техен ужас майсторът ги изгони навън, независимо че все още бе нощ.

— Не искам да ви виждам никога повече! — изкрещя той и хлопна вратата зад гърба им.

— О, боже! — пророни Ким. — Това, очевидно, е краят на това приключение…

— Доста безславен, трябва да отбележим — угнетено додаде Леон. — А сега, Юлиан, разкажи ни какво всъщност се случи.

Запъвайки се, момчето им разказа всичко.

— Хм — замислено каза Леон, когато приятелят му завърши разказа си. — Кой може да е откраднал безценната четка?

— Добър въпрос — тихо промърмори Ким. — Като заговорихме за крадци, тук наоколо се разхождат доста странни фигури.

По едва осветената уличка към тях се приближаваха двама яки широкоплещести мъже. Като видяха приятелите, те забавиха крачка.

Ким преглътна.

Мъжете обаче бързо се ориентираха, че няма какво да вземат от децата, минаха покрай тях и изчезнаха в нощта.

— Дали да не се връщаме в Зибентан? — попита тихо Юлиан. — Мостът с ангелите не е много далеч оттук. Вкъщи ще сме в безопасност.

Ким се спря.

— Да, но все още не сме разбрали кой стои зад всичко това.

— А и ни обвиниха несправедливо — додаде Леон. — Какво ще кажете да се опитаме да разубедим Микеланджело? Утре гневът му ще е попреминал. Пък и ще са му нужни помощници. Ако отново ни вземе на работа, бихме могли да се опитаме да докажем невинността си и да открием истинския извършител. Трябва да разберем дали това не е Рафаело. Не забравяйте за издайническата боя върху ръката му.

След кратко обсъждане Юлиан също прие да останат, само че имаше един въпрос:

— Къде ще отидем сега?

В този момент Кия измяука настойчиво и се втурна напред с високо вирната опашка.

— По всичко изглежда, че Кия има идея — извика Юлиан.

Котката ги поведе към моста „Сант Анджело“ и Юлиан предположи, че може би иска да се връщат обратно вкъщи. Но се бе заблудил.

Малко преди да стигнат до моста, тя се вмъкна в един храсталак и се устреми надолу по склона към Тибър. Юлиан, Леон и Ким се запрепъваха след нея. Кия ги отведе до едно закътано местенце. Това бе малка суха полянка, от която се разкриваше красива гледка към нощния Тибър. Малкото светлини, които все още горяха на брега, се отразяваха във водата.

— Съвсем не е толкова лошо — каза Леон и се изтегна в тревата. После погали Кия по главичката. — Умно животно! Няма да е проблем да прекараме нощта тук.

Юлиан не бе толкова сигурен. Очите му неспокойно шареха. Очакваше да види сенки, бродещи наоколо. Но бързо разбра, че това е само плод на развинтената му фантазия. Нощта бе топла и спокойна и той малко по малко се отпусна.