Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forsaken, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Tais(2015)

Издание:

Оливър Боудън. Прозрение

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

ИК „Ера“, София, 2013

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978-954-389-240-2

История

  1. —Добавяне

21 септември 1757 година

Надявах се никога да не изпитам задоволство, че убивам, но направих изключение за коптския свещеник, който стоеше на стража пред манастира в планината Гебел Етер. Признавам, че ми достави удоволствие да го убия.

Той се свлече в пръстта пред оградата, издигната около малък къс земя. Гърдите му се заиздигаха трескаво и диханието застина в гърлото му. Отгоре изкрещя лешояд и аз се вгледах към арките и кулите на варовиковия манастир в далечината. Зърнах топло сияние зад прозорците.

Умиращият страж загъргори в нозете ми и за секунда се замислих дали да не прекратя агонията му. Но защо да проявявам милост? Колкото и бавно да умре, каквато и болка да изтърпи, докато умира, тя беше нищо — нищичко — в сравнение с терзанията на клетниците, които страдаха зад оградата.

Особено на един от тях.

На пазара в Дамаск чух, че не са убили Холдън, както предполагах, а са го заловили и са го отвели в Египет — в коптския манастир, където превръщат мъжете в евнуси. Затова дойдох тук, молейки се да не съм се забавил, но дълбоко в сърцето си знаех, че е късно. Опасенията ми се оправдаха.

Огледах оградата. Личеше, че е забита дълбоко в земята, за да не я подкопаят нощните хищници. Зад нея погребваха евнусите до вратовете и ги оставяха в пясъка десет дни. Не искаха хиените да им оглозгат лицата. В никакъв случай. Не. Ако на тези мъже им бе писано да умрат, то трябваше да е бавно — под палещите лъчи на слънцето и от раните, нанесени им, когато са ги кастрирали.

Обърнах гръб на мъртвия страж и влязох в ограждението. Беше тъмно, само лунното сияние ми сочеше пътя, но видях, че земята е подгизнала от кръв. Колцина ли, запитах се, са страдали тук, обезобразени и после погребани? Недалеч някой простена тихо и аз присвих очи. Различих смътна сянка в средата на ограждението и веднага разбрах, че виждам редник Джеймс Холдън.

— Холдън — прошепнах и секунда по-късно коленичих до главата му.

Ахнах смаяно. Нощта бе прохладна, но дните бяха горещи, мъчително жарки, и слънцето бе изгорило лицето му толкова жестоко, сякаш бе изпекло плътта му. Устните и клепачите му бяха покрити със струпеи и кървяха. Извадих кожен мех с вода, развинтих капачката и го поднесох под устните му.

— Холдън? — повторих.

Той помръдна. Отвори очи и ме погледна — замаяно и изтерзано, но ме позна и много бавно по напуканите му вдървени устни се разля усмивка.

Също тъй бързо усмивката изчезна и той се размърда. Дали се опитваше да се измъкне от пясъка, или се гърчеше от болка? Не знаех, но главата му се замята, устата му зейна и аз се приведох към него и улових лицето му, за да не се нарани.

— Холдън — каза му тихо. — Холдън, спри… Моля те.

— Измъкнете ме оттук, сър — помоли пресипнало той, а очите му овлажняха и заискриха под лунните лъчи.

Холдън…

— Освободете ме, сър — замоли отново. — Освободете ме, сър, освободете ме…

Главата му пак се замята трескаво ту наляво, ту надясно. Аз отново го възпрях, за да не изгуби съзнание. С колко време разполагах, преди да изпратят нов страж? Опрях меха в устните му и го накарах да пие. Свалих лопатата, която носех завързана за гърба си, и започнах да разкопавам напоения с кръв пясък около главата му. Говорех му, докато освобождавах голите му рамене и гърди.

— Съжалявам, Холдън, много съжалявам. Не биваше да те изоставям.

Аз настоях, сър — отрони той. — Аз ви блъснах, забравихте ли?

Колкото по-надълбоко копаех, толкова по-черен от кръв ставаше пясъкът.

— Божичко, какво са ти причинили?

Знаех отговора. След няколко минути видях доказателството — превързаните му слабини, също почернели от кръв.

— Внимавайте, сър — каза той много, много тихо и забелязах как прехапва устни от болка. Накрая болката го сломи и слава богу, той изгуби съзнание. Успях да го изровя и да го отнеса от това прокълнато място до двата ни коня, завързани за дървета в подножието на хълма.

II

Настаних Холдън удобно, изправих се и погледнах към манастира върху възвишението. Проверих механизма на скритото острие, препасах си сабята през кръста, натъпках два пистолета в колана си, а после заредих два мускета. Запалих факла, взех мускетите и тръгнах отново нагоре по хълма, където запалих втора и трета факла. Изгоних конете и хвърлих първата факла в манастирската конюшня. Сеното пламна с приятно съскане. Втората факла хвърлих в параклиса и когато и той, и конюшните лумнаха в красиви пламъци, се втурнах към спалните, запалвайки пътьом още две факли.

Разбих задните прозорци и ги метнах вътре. После се върнах до входа, облегнах мускетите на съседното дърво и зачаках.

Не чаках дълго. След секунда се появи първият монах. Застрелях го, захвърлих мускета, взех втория и го използвах за следващия монах. Наизлизаха още и аз изпразних пистолетите. После ги нападнах със сабята и скритото острие. Около мен падаха тела — десет, единайсет, повече — а огънят бушуваше яростно. Накрая подгизнах от монашеска кръв, ръцете ми лепнеха, по лицето ми се стичаха яркочервени ручеи. Оставих ранените да вият от болка, а другарите им вътре се помайваха — не искаха да изгорят, но се страхуваха да излязат и да срещнат смъртта. Някои пробваха късмета си, разбира се, и се втурнаха навън, размахали саби. Но аз ги покосявах един след друг. Други изгоряха. Някои навярно избягаха, но не бях в настроение да издребнявам. Погрижих се повечето да умрат. Чувах крясъци и усещах миризмата на пламнала плът. Накрая си тръгнах, прескачайки труповете. Горящият манастир осветяваше пътя ми.

 

 

25 септември 1757 година

 

Седяхме в дървена колиба. Върху масата имаше свещ и остатъци от вечеря. Недалеч спеше Холдън, гореше в треска и от време на време аз ставах и сменях кърпата върху челото му с по-хладна. Едва когато треската му преминеше, щяхме да потеглим на път.

— Татко беше асасин — каза Джени.

За пръв път обсъждахме този въпрос, откакто я бяхме спасили. Грижите за Холдън, бягството от Египет и необходимостта да търсим убежище всяка нощ поглъщаха цялото ни внимание.

— Знам — отговорих.

— Нима?

— Да. Разбрах. Осъзнах какво си се опитвала да ми кажеш. Помниш ли? Наричаше ме „келеш“?

Тя сви устни и се размърда смутено.

— Осъзнах какво си имала предвид, когато ми каза, че рано или късно ще разбера какво са ми подготвили. На мен, „мъжкия наследник“.

— Помня…

— Е, разбрах дори прекалено рано какво ме очаква.

— Но щом си знаел, защо е жив Бърч?

— Защо да е мъртъв?

— Той е тамплиер.

— Като мен.

Тя отстъпи назад. По лицето й се изписа гняв.

— Ти… ти си тамплиер! Но това е в разрез с всичко, което татко…

— Да — казах спокойно. — Тамплиер съм. И това не е в разрез с убежденията на татко. Откакто разбрах, че е бил асасин, започнах да съзирам множество прилики между двете учения. И взех да се питам дали предвид потеклото и настоящата ми позиция в Ордена няма да съумея някак си да обединя асасините и тамплиерите.

Замълчах. Осъзнах, че Джени е малко подпийнала. Очите й изглеждаха леко замъглени и внезапно тя изсумтя отвратено.

— Ами той? Бившият ми годеник, кандидатът за моето сърце, напористият и обаятелен Реджиналд Бърч? Какво мислиш за него?

— Реджиналд е моят духовен наставник, моят Велик майстор. Той ме отгледа през годините след нападението.

Лицето й се разкриви в погнусена, горчива гримаса.

— Какъв късметлия си! Докато теб са те наставлявали, за мен се грижеха… турски търговци на роби!

Почувствах се, сякаш вижда през мен, осъзнава какви са били първостепенните ми стремежи през всичките тези години. Сведох очи и после погледнах към миндера, където лежеше Холдън. Стаята беше пълна с провалите ми.

— Съжалявам — казах и на двамата. — Искрено съжалявам.

— Недей. Аз бях от щастливките. Пазеха ме, за да ме продадат на османския двор, а в Топкапъ се отнасяха добре с мен. — Тя извърна лице. — Можеше да е по-зле. Все пак вече бях свикнала…

— С какво?

— Ти боготвореше татко, нали, Хайтам? Вероятно ти е бил кумир. Луната и слънцето? „Моят баща е мой крал.“ Не и за мен. Аз го мразех. Приказките му за свобода — духовна и интелектуална — не важаха за мен, за дъщеря му. Мен не ме обучаваха да боравя с оръжия, помниш ли? Никой не ме съветваше да мисля самостоятелно. Чувах само: „Бъди послушно момиче и се омъжи за Реджиналд Бърч“. Каква прекрасна двойка щяхме да сме! Смея да твърдя, че господин Бърч щеше да се отнася с мен по-зле от султана. Веднъж ти казах, че животът ни е предначертан. Е, в известен смисъл сгреших, разбира се, защото обратите на съдбата са непредвидими. Но в друг смисъл? Излязох права, Хайтам, защото ти бе роден да убиваш и точно това правиш, а аз бях родена да служа на мъжете и точно това правех. Службата ми обаче приключи. А твоята?

Тя надигна стакана с вино и отпи дълга глътка. Питах се какви ужасни спомени се опитва да удави.

— Твоите приятели тамплиерите ни нападнаха — заяви, след като пресуши чашата. — Сигурна съм.

— Нападателите не носеха пръстени.

— Да, но какво от това? Какво означава това? Свалили са ги, разбира се.

— Не. Не бяха тамплиери, Джени. Бяха наемници. Наемни убийци.

Да, наемници, помислих си. Наемници, служили на Брадок, който беше близък с Реджиналд…

Приведох се напред.

— Казаха ми, че татко имал нещо… нещо, което искали да вземат. Знаеш ли какво е?

— О, да. Беше във файтона онази нощ.

— Е?

— Беше книга.

Побиха ме тръпки.

— Каква книга?

— Кафява, с кожена подвързия, със знака на асасините.

Кимнах.

— Мислиш ли, че ще я познаеш, ако я видиш?

Тя сви рамене.

— Вероятно.

Погледнах към Холдън. По лицето му блестяха капчици пот.

— Когато треската му премине, ще тръгнем.

— За къде?

— За Франция.