Оливър Боудън
Възмездие (18)

II

Човекът, когото търсех, се казваше Лусио. Криеше се при бунтовниците. Нямах представа дали и те са сътрудници на асасините, а и нямаше значение. Преследвах само него — двайсет и една годишно момче, разковничето за разбулването на загадката, измъчваща клетия Реджиналд от шест години. Невзрачен на вид младеж с коса до раменете. Помагаше на бунтовниците, като носеше ведра с вода, хранеше добитъка, а вчера изви врата на едно пиле.

Поне знаех къде е. Това беше добре. Но не липсваха затруднения. Първо, имаше телохранител. По петите го следваше мъж в асасинска мантия. Очите му обхождаха хълма, докато Лусио носеше вода или хранеше кокошките. На кръста му бе препасана сабя, а пръстите на дясната му ръка току се свиваха. Дали носеше прословутото скрито острие на асасините? Вероятно. Трябваше да внимавам с него, това беше сигурно; да не говорим за бунтовниците, имението гъмжеше от тях като мравуняк.

Налагаше се да взема предвид още нещо — очевидно се канеха да напуснат щабквартирата. Навярно бяха използвали имението като временна база, докато осъществят набега; явно очакваха, че генуезците скоро ще потърсят отмъщение. Пренасяха провизии в хамбарите и несъмнено ги товареха на каруци. Смятах, че ще тръгнат на другия ден.

Тоест бях принуден да нападна през нощта. Тази нощ. Сутринта успях да открия къде спи Лусио — делеше неголяма постройка с асасина и поне шестима бунтовници. Имаха парола за достъп до постройката и аз прочетох думите по устните им: „Работим в мрака, за да служим на светлината“.

Операцията изискваше известна подготовка, но щом се наканих да напусна хълма, за да приведа в ход плана си, забелязах другия мъж и планът ми се промени. Промъкнах се по-близо до него и установих, че е генуезки войник. Ако не грешах, той беше съгледвач на отряд, който щеше да се опита да завземе бунтовническата твърдина. Другарите му щяха да се появят, но кога?

Скоро, рекох си. Сигурно искаха да отмъстят светкавично за поражението, нанесено им предния ден. Несъмнено държаха да покажат на бунтовниците, че отвръщат веднага на ударите. Сигурно щяха да атакуват тази нощ.

Отдалечих се от съгледвача. Позволих му да продължи да разузнава и вместо да се оттегля, останах на възвишението, подготвил нов план. Замисълът ми включваше генуезките войници.

Съгледвачът беше добър. Прикриваше се умело и щом се смрачи, се прокрадна безшумно към подножието на хълма. Къде, питах се, са другарите му?

Недалеч. Час по-късно забелязах движение под възвишението и дори чух приглушена ругатня на италиански. Надигнах се и осъзнал, че не след дълго генуезците ще нападнат, се придвижих по-близо до платото. Сниших се до оградата около обора. На петдесетина крачки виждах постови. Миналата нощ стражите бяха общо петима, разположени по целия периметър на имението. Днес несъмнено щяха да са повече.

Извадих телескопа и го насочих към най-близкия страж. Осветен от луната зад гърба му, той оглеждаше старателно подножието на хълма. Нямаше как да ме забележи — аз бях просто поредната смътна сянка сред пейзаж от сенки. Нищо чудно, че бяха решили да напуснат имението веднага след набега. Не беше най-доброто убежище на света. Всъщност бунтовниците щяха да са лесна плячка, ако генуезците не бяха толкова отчайващо непохватни. Само съгледвачът им заслужаваше похвала. Другите очевидно не знаеха какво е да се промъкваш тихомълком. Започвах да долавям все повече шум откъм подножието на хълма. Не след дълго щяха да ги чуят и бунтовниците. А чуеха ли ги, щяха да избягат преспокойно. А побегнеха ли, щяха да отведат Лусио.

Реших да помогна на генуезците. Всеки постови отговаряше за определен район. Най-близкият до мен се движеше бавно напред-назад, обхождайки разстояние от приблизително двайсет и пет метра. Беше добър; заставаше така, че докато оглежда част от територията, да не загърбва напълно останалата. Но не стоеше на едно място, което ми предоставяше безценни секунди да се промъкна по-близо.

И аз се промъквах. Крачка по крачка. Докато най-сетне различих чертите на лицето му — чорлава посивяла брада, шапка с периферия, хвърляща тъмна сянка върху очите. Мускетът му бе преметнат през рамо. Макар все още да не чувах и да не виждах оттук генуезците, долавях присъствието им и скоро той също щеше да ги усети.

Предполагах, че същата сцена се разиграва от другата страна на хълма — тоест налагаше се да действам светкавично. Извадих късата сабя и се подготвих. Дожаля ми за постовия и се помолих безмълвно. Не ми беше сторил нищо, просто изпълняваше съвестно и вещо задачата си и не заслужаваше да умре.

В този момент сякаш окаменях върху скалистия хълм. За пръв път в живота си се усъмних дали съм способен да изпълня мисията си. Спомних си семейството на пристанището, посечено от Брадок и лакеите му. И внезапно ме осени убеждение, че вече не съм в състояние да убивам. Нямах сили да пронижа със сабята си този постови, който не ми беше враг. Просто не можех.

Колебанието едва не ми струва скъпо, защото тромавите генуезки войници се издадоха и нощният ветрец довя трополене на срутени камъни и ругатня първо до моите, а после и до ушите на постовия.

Той насочи поглед към шума и посегна към мускета, вперил поглед надолу към склона. Видя ме. За секунда очите ни се срещнаха. Колебанието ми се изпари и аз стопих разстоянието помежду ни с един скок.

Приземих се, протегнал свободната си ръка като лапа на хищник, стиснал сабята в лявата. Сграбчих врата му с дясната си ръка и забих сабята в гърлото му. Той тъкмо се канеше да вдигне тревога, но викът му замря, удавен в кърваво гъргорене. Червен фонтан рукна през пръстите ми и обля гърдите му. Без да пускам главата му, аз го прихванах и го положих леко и безшумно върху утъпканата земя в двора на имението.

Залегнах. На шейсетина метра беше вторият постови — смътна фигура в тъмнината. Видях обаче, че се кани да се обърне към мен. Щеше да ме забележи. Втурнах се напред — толкова бързо, че нощният вятър засвистя в ушите ми. Стигнах до него точно когато се извърна. Улових и него за врата с дясната си ръка и забих сабята. И този мъж умря, преди да докосне земята.

От склона отново долетя издайническо трополене; генуезците напредваха в блажено неведение, че съм им помогнал да не ги разкрият преждевременно. Съратниците им обаче от другата страна на хълма, явно бяха също тъй непохватни и без ангел пазител в мое лице постовите ги чуха.

Тревожен вик огласи нощта и за секунди зад прозорците на имението грейнаха светлини. Бунтовниците наизлизаха, понесли запалени факли, нахлузвайки в движение ботушите си, навличайки жакети и подавайки си мускети и саби. Аз наблюдавах, снишен в сенките, как вратата на хамбара се отвори и двама мъже започнаха да издърпват каруца, натоварена догоре с провизии. Трети ги следваше, повел коня.

Генуезците разбраха, че времето да се промъкват крадешком е изтекло, и се втурнаха по хълма с бойни викове.

Аз имах предимство — вече се бях прокраднал в имението, а и не бях в униформа на генуезки войник. Използвах суматохата да се смеся с тичащите бунтовници, без да привличам внимание.

Тръгнах към постройката, където бе настанен Лусио. И едва не се сблъсках с него. Той излетя през вратата с разрошена коса, но облечен. Сподиряше го бунтовник, който го дърпаше към хамбара. Последва ги асасинът, който с едно движение закопча мантията си пред гърдите и извади сабята си. Двама генуезки войници изскочиха иззад пристройката и той ги пресрещна, подвиквайки през рамо на Лусио:

— Бягай към хамбара!

Отлично. Точно това ми трябваше — някой да отвлече вниманието на асасина.

В същия момент забелязах друг генуезец да връхлита на платото, да вдига мускета си и да се прицелва в Лусио, който носеше запалена факла. Не успя обаче да стреля, защото аз се хвърлих върху него, преди да ме забележи. Нададе един-единствен приглушен вик, когато забих сабята си до дръжката в гърба му.

— Лусио! — изкрещях и натиснах пръста на войника върху спусъка.

Мускетът стреля, но куршумът излетя към небето. Лусио спря, заслони очи и погледна към мен. Аз пуснах демонстративно бездиханното тяло на генуезеца и то се свлече върху земята. Придружителят на Лусио продължи напред, както се надявах. Асасинът още се сражаваше и аз се възхитих от вещината, с която отблъскваше двамата си противници едновременно.

— Благодаря — извика ми Лусио.

— Чакай — отвърнах аз. — Трябва да се измъкнем оттук, преди да завземат имението.

Той поклати глава.

— Отивам към каруцата. Благодаря ти още веднъж, приятелю.

Обърна се и хукна към хамбара.

По дяволите! Изругах и тръгнах след него, стараейки се да се прикривам в сенките. Вдясно видях генуезец да изкачва върха на възвишението. Очите му се разшириха, когато погледите ни се срещнаха. Преди да реагира, го улових за ръката, извъртях се и забих сабята си под мишницата му, точно над ризницата. Той се затъркаля с писъци надолу по ската. Преди да падне, взех факлата му и продължих да тичам успоредно с Лусио, за да го пазя. Стигнах до хамбара преди него. Притаих се отново в сенките и надникнах през отворената врата. Двама бунтовници впрягаха кон в каруцата, а други двама стояха на пост. Единият стреля, а другият презареди мускета си и коленичи, готов за стрелба. Аз се притиснах към стената на хамбара и едва не се сблъсках с генуезки войник, който се канеше да влезе през страничната врата. Забих сабята в основата на гръбнака му. Той се сгърчи, прикован към острието. Аз го избутах пред мен през прага, подхвърлих горящата факла към задната част на каруцата и се отдръпнах в сенките.

— Избийте ги! — извиках, надявайки се, че имитирам що-годе прилично акцента на генуезки войник. — Избийте до крак бунтовническата сган! — После добавих, този път с произношение на корсикански въстаник: — Каруцата гори!

Пристъпих на светло, понесъл трупа на генуезеца, и го пуснах, сякаш току-що съм го убил.

— Каруцата гори! — повторих и погледнах Лусио, който тъкмо влизаше в хамбара. — Да бягаме, Лусио! Ела с мен!

Забелязах как двама от бунтовниците се споглеждат объркано, питайки се кой съм и защо ми е притрябвал Лусио. Чу се изстрел и край нас се разлетяха трески. Един от бунтовниците падна. В окото му бе забит куршум от мускет. Спуснах се към другия, уж да го защитя от куршумите, но всъщност забих нож в сърцето му. Докато умираше, осъзнах, че е придружителят на Лусио.

— Загина — казах, изправяйки се.

— Не! — изкрещя Лусио. В очите му вече напираха сълзи. Нищо чудно, че разчитаха на него само да храни добитъка, помислих си, щом се разплаква, когато убиват другарите му.

Хамбарът гореше. Другите двама бунтовници, разбрали, че не могат да спасят нищо, побягнаха презглава към възвишението и изчезнаха в мрака. И други въстаници бягаха. Забелязах, че генуезците подпалват и другите постройки.

— Трябва да почакам Мико — извика Лусио.

Предположих, че Мико е телохранителят му, асасинът.

— Той се сражава. Помоли ме, като член на Братството, да се погрижа за теб.

— Сигурен ли си?

— Добрият асасин не се доверява лесно — похвалих го. — Мико те е обучил добре. Но сега не е време за уроци. Трябва да вървим.

Той поклати глава.

— Кажи ми паролата — настоя.

— Свобода да избираш.

Най-сетне сякаш приспах подозренията на Лусио и го склоних да тръгне с мен. Поехме по ската към подножието на възвишението; тайничко злорадствах и благодарях Богу, че съм успял да го подведа. Той обаче все още се колебаеше. Спря.

— Не — поклати глава. — Не мога. Не мога да изоставя Мико.

Страхотно, помислих си.

— Той ми нареди да те отведа — отвърнах. — И да го чакаме в долчинката, където са завързани конете ни.

В имението зад нас бушуваха пожари; откъслечни схватки огласяха нощта. Генуезците отблъскваха последните бунтовници. Недалеч се търколиха камъни. От мрака изплуваха силуетите на двама въстаници. Лусио ги видя и понечи да ги извика, но аз запуших устата му с длан.

— Не, Лусио — прошепнах. — Сигурно ги преследват войници.

Той се ококори.

— Те са ми другари. Приятели. Не бива да ги изоставям. Трябва да видим дали Мико е невредим.

От върха на хълма долитаха писъци и молби за пощада. Очите на Лусио се стрелкаха диво като отражението на борбата в ума му — да помогне ли на приятелите си горе, или да последва побягналите. Личеше си обаче, че не иска да е с мен.

— Страннико — подхвана той и аз си помислих: „Странник, видите ли!“. — Благодаря ти, че ме спаси, и се надявам да се срещнем отново при по-благоприятни обстоятелства. Тогава, вярвам, ще успея да изразя по-сполучливо признателността си. Сега обаче съм необходим на хората си.

Понечи да тръгне нагоре. Аз го улових за рамото да го спра. Той се отдръпна решително.

— Слушай, Лусио — рекох. — Майка ти ме изпрати да те заведа при нея.

Той залитна назад.

— О, не! Не, не, не.

Не очаквах такава реакция.

Пресегнах се към него, но той ме отблъсна.

— Не! — възкликна. — Не знам кой си, но те моля да ме оставиш на мира.

— Боже мили!

Аз се признах за победен и го сграбчих през врата, сломявайки съпротивата му и притискайки сънната му артерия, за да намаля притока на кръв — колкото да изгуби временно съзнание, без да му причинявам трайна вреда.

Метнах го през рамо — беше лек като перце — и го понесох надолу, странейки от последните групички бунтовници, побегнали от генуезците. Питах се защо не го обезвредих още от самото начало.

III

Спрях в подножието на хълма, до ръба на пролома, и пуснах Лусио на земята. Извадих въже, завързах го здраво за най-близката скала и то спуснах в тъмната бездна. После закопчах ръцете му с колана му, препасах другия край на колана през бедрата му и привързах безжизненото му тяло към гърба си. Заспусках се бавно.

Когато преполових склона, тежестта стана непоносима. Бях предвидил обаче тази възможност и стиснах зъби, докато стигнах до отверстие в скалния зъбер, отвеждащо към непрогледна пещера. Вмъкнах се вътре и свалих Лусио от гърба си. Тялото ми си отдъхна благодарно.

От вътрешността на пещерата долетя шум. Долових леко движение, а после чух прищракване.

Такъв звук издават скритите остриета на асасините, когато изскачат от каниите.

— Знаех, че ще дойдеш тук — каза глас, гласът на асасина Мико. — Знаех, че ще дойдеш тук, защото аз щях да постъпя така.

В следващия миг той ме нападна; връхлетя върху мен от търбуха на пещерата, възползвайки се от смайването и недоумението ми. Аз извадих сабята си и остриетата ни се сблъскаха — неговото замахна хищнически и удари моето с такава сила, че го изби от ръката ми. То се търкулна към гърлото на пещерата и потъна в мрака под него.

Сабята ми. Татковата сабя.

Нямах време да тъгувам за нея, защото асасинът ме връхлетя отново и беше добър, много добър. В тясното пространство без оръжие нямах никакъв шанс. Единственото, на което можех да разчитам, бе късметът…

И Фортуна ме благослови. Притиснах се към стената на пещерата, а прицелът на асасина се оказа леко неточен, колкото да наруши на косъм равновесието му. При други обстоятелства, срещу всеки друг противник той щеше да се съвземе веднага и да довърши започнатото, но обстоятелствата не бяха други, а аз не бях кой да е противник и го накарах да си плати дребния пропуск. Скочих към него, сграбчих го за ръката, извъртях я и го блъснах напред, към мрака. Той обаче ме повлече със себе си към ръба на пещерата. Изкрещях от болка, опълчвайки се на инерцията, тласкаща ме към пропастта. Легнах по корем и го погледнах. Стискаше ръката ми и се опитваше да докопа въжето. Напипах каишката на скритото му острие, протегнах свободната си ръка и започнах да я разкопчавам. Той осъзна твърде късно какво правя и пусна въжето, за да ми попречи. Известно време ръцете ни се боричкаха за острието. Успях да разкопчая първата катарама и да разхлабя канията, която се изхлузи по-нагоре върху китката му. Той се разлюля още по-опасно над ската, размахал другата си длан като крило. Не ми трябваше повече — с последно измъчено стенание разкопчах каишката, изтръгнах я от китката му и захапах ръката му. Болката и липсата на опора най-сетне си казаха думата и той полетя в тъмнината. Видях как мракът го поглъща и се помолих да не падне върху коня ми. Не чух обаче никакъв звук. Нищо. В същия момент забелязах въжето — изопнато и разлюляно, и подадох глава над скалния ръб. Присвих очи и затърсих в тъмното. Усилията ми веднага бяха възнаградени — Мико, на няколко крачки под мен, жив и здрав, се катереше нагоре.

Поднесох острието му към въжето.

— Изкачиш ли се още една стъпка, ще прережа въжето и ще те убия — извиках. Вече беше достатъчно близо и различавах очите му, впити в моите. В погледа ми се четеше колебание. — Не заслужаваш такава смърт, приятелю — добавих. — Слизай надолу и живей, защото те очакват нови битки.

Започнах да прерязвам бавно въжето и той спря. Погледна надолу. Дъното на дерето тънеше в мрак.

— Острието ми е у теб — каза той.

— Трофеите се падат на победителя — свих рамене.

— Сигурно ще се срещнем отново — каза той. — Тогава ще си го поискам.

— Предчувствам, че само единият от нас ще оцелее при следващата ни среща.

Той кимна.

— Може би — рече и се заспуска надолу.

Бях принуден да се изкатеря обратно и да се откажа от коня си — неприятен факт, но за предпочитане, вместо да се изправя отново срещу асасина.

Сега отдъхваме. Е, аз отдъхвам. Клетият Лусио още не се е свестил. По-късно ще го предам на приятелите на Реджиналд, които ще го отведат в закрита каруца, ще го качат на кораб, за да прекосят Средиземно море до южния бряг на Франция. Там, в имението, го очаква майка му, жената, която умее да разгадава кодове.

Аз ще отплавам с кораб за Италия. Ще се постарая да ме забележат, споменавайки веднъж-дваж „младия си спътник“. Ако и когато асасините тръгнат да издирват Лусио, ще започнат да търсят оттам.

Реджиналд заяви, че след това не съм му необходим. Заръча ми да изчезна в Италия, да се стопя безследно, заблуждавайки евентуалните преследвачи.