Оливър Боудън
Възмездие (9)

11 юни 1747 година

Мъртъв е. Предателя имам предвид. И макар да не липсваха усложнения, екзекуцията се смята за сполучлива, щом той е отстранен, а аз — неразкрит, и затова мога да си позволя известна доза задоволство от свършената работа.

Казваше се Хуан Ведомир и задачата му бе да защитава интересите ни в Алтея. Орденът подходи с разбиране към факта, че той изгражда своя империя; твърдяха, че контролира пристанището и пазара добронамерено и — съдейки по видяното през деня — явно се радваше на известна подкрепа. Постоянното присъствие на телохранителите му обаче подсказваше, че има и врагове.

Дали не бе твърде добронамерен? Реджиналд смяташе така, а проведеното разследване разкри, че Ведомир е загърбил тамплиерската идеология до степен, граничеща с предателство. В Ордена на търпим предатели. Изпратиха ме в Алтея. Наблюдавах го. А снощи взех сиренето и напуснах завинаги пансиона. Тръгнах по павираните улички към дома му.

— Да? — каза телохранителят, който отвори вратата.

— Имам сирене — отвърнах.

— Надушвам го — констатира той.

— Надявам се да убедя сеньор Ведомир да ми позволи да търгувам на пазара.

Носът му се сбърчи още повече.

— Задачата на сеньор Ведомир е да привлича клиенти, а не да ги прогонва.

— Хората с по-изтънчено небце вероятно не споделят мнението ви, сеньор.

Той присви очи.

— Акцентът ти… Откъде си?

Беше първият, усъмнил се в испанското ми потекло.

— Роден съм в Република Генуа — отговорих с усмивка, — където сиренето е специалитет.

— Сиренето ти не може да се съревновава със сиренето на Варела.

Усмивката не слезе от лицето ми.

— Убеден съм, че е по-добро. Сигурен съм, че сеньор Ведомир ще го оцени.

Той очевидно се съмняваше, но отстъпи настрани и ме пусна да вляза в просторното преддверие — хладно, дори студено, макар че нощта беше топла. Беше и оскъдно мебелирано — с два стола и маса, върху която лежаха карти. Погледнах ги. Доволно отбелязах, че играта е пикет, следователно играчите бяха двама и други стражи не дебнеха по ъглите.

Първият телохранител ми посочи да оставя увитото в кърпа сирене върху масата. Послушах го. Вторият отстъпи назад, стиснал дръжката на сабята си, докато първият ме проверяваше за оръжие. Потупа старателно дрехите ми, претърси чантата, която бях преметнал през рамо и в която носех само няколко монети и дневника си. Нямах хладно оръжие.

— Не е въоръжен — заключи първият телохранител, а вторият кимна. Първият посочи сиренето. — Искаш сеньор Ведомир да го опита, така ли?

Кимнах въодушевено.

— Дали да не го опитам аз? — погледна ме изпитателно първият.

— Надявах се да го поднеса цялото на сеньор Ведомир — отвърнах с раболепна усмивка.

Телохранителят изсумтя.

— Носиш достатъчно. Защо не го опиташ ти?

— Но аз се надявах да… — запротестирах.

Той улови дръжката на сабята си.

— Опитай го — настоя.

Кимнах.

— Разбира се, сеньор. — Развих кърпата, отчупих парченце и го изядох. Той ми посочи да отчупя от друго място и аз се подчиних с изражение, издаващо неземна наслада. — Защо не го опитате сега и вие?

Телохранителите се спогледаха и най-сетне първият се усмихна, отиде до дебелата дървена врата в дъното на коридора, почука и влезе. После се появи отново и ми махна да вляза в стаята на Ведомир.

Вътре беше мрачно и миришеше натрапчиво на парфюм. Копринената тапицерия на ниския таван се диплеше леко. Ведомир седеше с гръб към нас. Дългата му тъмна коса беше спусната, той носеше нощна риза и пишеше на светлината на свещ, изправена върху писалището.

— Да остана ли, сеньор Ведомир? — попита телохранителят.

Ведомир не се обърна.

— Нашият гост не е въоръжен, нали?

— Не е, сеньор — отвърна телохранителят. — Но миризмата на сиренето му може да повали цяла армия.

— Тази миризма за мен е благоухание, Кристиано — засмя се Ведомир. — Покани госта ни да седне, а аз ще приключа след минута.

Настаних се върху ниска табуретка пред празната камина. Той покри страницата с попивателната хартия, стана и тръгна към мен, спирайки да вземе малък нож от масичката до писалището.

— Сирене значи?

Усмивката му раздели тънкия му мустак и той седна на табуретката срещу мен.

— Да, сеньор.

Той ме погледна.

— О? Казаха ми, че си от република Генуа, но гласът ти издава, че си англичанин.

Аз се стреснах, но широката му усмивка ми подсказа, че няма от какво да се боя. Поне засега.

— Мислех се за голям умник, защото успявах да прикрия откъде съм — признах впечатлен. — Но вие ме разкрихте, сеньор.

— Очевидно съм първият, щом главата ти е още върху раменете. Страните ни воюват, както знаеш.

— Цяла Европа воюва, сеньор. Понякога се чудя дали е ясно кой е кого воюва.

Ведомир се засмя и очите му заискриха.

— Хитрец си, приятелю. Мисля, че всички знаем кого подкрепя вашият крал Джордж и какви амбиции таи. Британската флота се смята за най-добрата на света. Французите, испанците, да не споменавам шведите, не са съгласни. Англичанин в Испания рискува много.

— Да разбирам ли, че животът ми е в опасност, сеньор?

— Тук, при мен? — Той разпери ръце и се усмихна иронично. — Лаская се от мисълта, че стоя над дребнавите капризи на кралете, приятелю.

— На кого тогава служите, сеньор?

— На хората от града, разбира се.

— А кому сте предан, ако не на крал Фердинанд?

— На по-висши сили, сеньор — усмихна се Ведомир, приключвайки категорично темата и насочвайки поглед към сиренето, което бях оставил до камината. — А сега — продължи той — ми обясни откъде е това сирене. От република Генуа или от Англия?

— Това е моето сирене, Сеньор. Моите сирена са най-добрите под всички флагове.

— Достатъчно добри да изместят Варела?

— Или да търгувам редом с него?

— Но Варела ще недоволства.

— Да, сеньор.

— Това навярно не ви вълнува, сеньор, но аз ежедневно се сблъсквам с такива проблеми. Дайте ми да опитам сиренето, преди да се разтопи.

Преструвайки се, че ми е горещо, аз разхлабих шала и го свалих от врата си. Бръкнах тайно в чантата и извадих монета. Когато той погледна сиренето, увих монетата в шала.

Ножът просия, озарен от пламъка на свещта, когато Ведомир отряза парче от сиренето и го помириса — ненужно старание, защото го подушвах от мястото си. Лапна го, задъвка замислено, погледна ме, отряза второ парче.

— Хмм… — промърмори след малко. — Грешите, сеньор, това сирене не е по-добро от сиренето на Варела. То е същото като неговото. — Усмивката му се стопи и лицето му помрачня. Разбрах, че съм разкрит. — Всъщност това сирене е на Варела.

Отвори уста да извика за помощ, но аз усуках копринения шал с монетата като гарота и скочих напред с кръстосани ръце, увивайки го около врата му.

Той размаха ножа, но бе твърде бавен и сварен неподготвен. Острието му започна да сече диво копринената тапицерия по стената, докато аз притисках монетата към гръкляна му, сподавяйки опитите му да извика. Разоръжих го, стиснал гаротата с една ръка, захвърлих ножа върху възглавница на пода и пристегнах гаротата с две ръце.

— Казвам се Хайтам Кенуей — изрекох равнодушно, надвесен над него, за да срещна погледа на ококорените му, изпъкнали очи. — Ти предаде Ордена на тамплиерите. Затова си осъден на смърт.

Ръката му се вдигна в безплоден опит да издраска очите ми, но аз обърнах глава и се втренчих в пърхащата коприна, докато животът го напускаше.

Отнесох тялото му върху леглото и взех дневника му от писалището, както ми бяха наредили. Беше отворен и очите ми пробягаха по думите: „Para ver de manera diferente, primero debemos pensar diferente“.

Прочетох ги отново, превеждайки ги внимателно, сякаш уча нов език: „За да виждаш различно, първо трябва да мислиш различно“.

Погледах ги замислено няколко секунди, после затворих книгата и я прибрах в чантата си, съсредоточавайки се върху настоящето. Щяха да открият мъртвия Ведомир едва на сутринта. Аз отдавна щях да съм поел към Прага, където се зарекох да попитам нещо Реджиналд.