Оливър Боудън
Възмездие (8)

I

Проследих как предателят обикаля пазара. Носеше шапка с пера, пъстра тока и жартиери и когато спираше пред сергиите, блещукаше под лъчите на яркото испанско слънце. С някои от търговците се шегуваше и смееше, с други разменяше остри думи. Не беше нито дружелюбен, нито деспотичен. Впечатлението, което си изградих от разстояние, бе за справедлив мъж, дори добросърдечен. Но той не бе предал тези хора, а Ордена. Нас.

Телохранителите му го придружаваха неотлъчно и си личеше, че си вършат съвестно работата. Очите им обхождаха пазара и когато един от търговците го потупа приятелски по рамото и му подаде хляб от сергията си, той махна на по-високия телохранител, който взе подаръка с лявата си ръка, оставяйки дясната свободна, готова да извади сабята. Добре. Прилежен мъж. Тамплиер.

След малко едно момченце се втурна към тях и очите ми се стрелнаха към телохранителите; видях как се напрягат, преценяват заплахата и после…

Отпуснаха се?

Присмяха се на себе си, че са толкова подозрителни?

Не. Останаха нащрек. Наблюдаваха зорко, защото не бяха глупци и знаеха, че момчето може да е уловка.

Бяха добри. Запитах се дали учението на работодателя им — заклел се да служи на една кауза, а проповядващ идеалите на друга — ги е покварило. Надявах се да не е, защото бях решил да не ги убивам. И ако това решение ви се струва удобно, ако ви изглежда, че всъщност е продиктувано от нежелание да влизам в схватка с двама толкова калени мъже, значи се лъжете. Те очевидно са пъргави, несъмнено боравят изкусно със сабите; владеят изкуството на смъртта.

Но аз също съм пъргав. И аз боравя изкусно със сабята. И аз владея изкуството на смъртта. Удава ми се по природа. Макар че за разлика от теологията, философията, класическата литература и езиците, особено испанския, който владея толкова добре, че минавам за испанец — вярно, неразговорлив испанец — тук, в Алтея, не се опиянявам от умението да убивам. Просто съм добър.

Ако жертвата ми беше Дигуид, тогава вероятно щях да изпитам известно удовлетворение, че съм го убил. Но не преследвам него.

II

През петте години, след като напуснахме Лондон, с Реджиналд обикаляхме из Европа, от държава в държава, с ескорт от прислуга и събратя рицари, които ту ни придружаваха, ту си заминаваха. Ние двамата оставахме постоянни величини, пътешестващи из Европа. Понякога тръгвахме по дирите на турски робовладелци, нарочени, че държат Джени в плен, друг път се отправяхме в търсене на Дигуид, сподиряни от Брадок. Яздехме месеци наред, но винаги се връщахме с празни ръце.

Реджиналд ми стана учител и в това отношение приличаше на татко. Първо, защото вземаше на подбив почти всичко, написано в книгите, повтаряйки, че съществува по-висше, по-напредничаво познание от запазеното в прашните стари учебници. По-късно разбрах, че става дума за тамплиерското учение. Второ, и той като татко настояваше да мисля самостоятелно.

Разликата бе, че татко ме подтикваше да градя собствени умозаключения. Реджиналд възприемаше света по-категорично. С татко понякога се чувствах, сякаш мисленето е достатъчно, дори самодостатъчно, а изводите — някак по-маловажни от пътя до тях. С татко не само фактите, но и съдейки от написаното в предишните ми дневници, дори идеята за абсолютната истина изглеждаше като подвижна, променлива величина.

Реджиналд не вярваше в двусмислия. Понякога, през първите години, когато се опитвах да му противореча, той се усмихваше и казваше, че вижда татко у мен. Обясняваше ми колко забележителен мъж е бил баща ми и колко мъдър и вещ със сабята, ала отношението му към познанието не било от най-научно издържаните.

Срамно ли е да призная, че с течение на времето започнах да предпочитам подхода на Реджиналд, по-строгото тамплиерско учение? Той бе винаги добронамерен, не пестеше шегите и усмивките, но му липсваше естествената радост, дори палавост на татко. Винаги беше спретнат и изрядно облечен и фанатично държеше на точността. Настояваше редът да се спазва на всяка цена. Въпреки това, макар и неохотно, у Реджиналд откривах стабилност и сигурност — душевна и външна — която ми допадаше все повече и повече.

Един ден разбрах защо. Защото нямаше съмнения, нямаше объркване, нерешителност, колебание. Увереността, усещането, че знам, което Реджиналд възпита у мен, ми служеше като пътеводна звезда от детството към зрелостта. Не забравих наученото от татко, напротив, той би се гордял с мен, защото поставях под съмнение идеалите му. И постепенно, поставяйки ги под съмнение, възприех нови идеали.

Не открихме Джени. През годините спомените ми за нея се изпълниха с повече топлота. Препрочитайки дневниците си, разбирам колко безразлична ми е била навремето — нещо, от което сега се срамувам, защото съм пораснал и виждам света другояче.

Не че младежката ми антипатия към нея е възпрепятствала издирването й, разбира се. В тази мисия господин Бърч влагаше плам и за двама ни. Но не пожъна резултати. От господин Симпкин в Лондон получавахме щедри суми, но не в неограничено количество. Намерихме къща във Франция, близо до Тройе в областта Шампан, където се установихме и господин Бърч продължи да ме обучава; по-късно ходатайства да ме приемат като адепт, а преди три години — и като пълноправен член на Ордена.

Седмици, а после и месеци минаваха без никаква вест за Джени или Дигуид. Други тамплиерски мисии обсебваха вниманието ни. Войната за австрийския трон бе погълнала сякаш цяла Европа в ненаситния си търбух. Бяхме длъжни да защитим тамплиерските интереси. Моята „вродена склонност“, способността ми да убивам, стана очевидна и Реджиналд бързо прозря ползите от нея. Първият убит — не първото ми убийство, разбира се, а да речем, първата ми жертва — беше алчен ливърпулски търговец. Втората — австрийски принц.

След като убих търговеца — преди две години — се върнах в Лондон. Открих, че още ремонтират къщата на Куин Ане Скуеър, а мама… мама се оказа твърде изморена да ме приеме.

— Няма сили дори да отговаря на писмата ми ли? — попитах госпожица Дейви, която се извини и сведе поглед.

После препуснах за Херефордшър с надеждата да открия семейството на Дигуид. Ударих на камък. Явно никога нямаше — няма — да намерим предателя.

Напоследък обаче желанието за мъст не пламти толкова силно в сърцето ми, вероятно защото съм пораснал. Или защото Реджиналд ме научи да се владея, да сдържам чувствата си.

Макар и по-слабо обаче, то продължава да гори у мен.

III

Съпругата на съдържателя на пансиона ме посети, надничайки припряно към стълбите, преди да затвори вратата. Докато съм бил навън, дошъл пратеник, обясни ми тя, и ми подаде посланието с похотлив поглед, от който бих се възползвал, ако не ме вълнуваха по-сериозни мисли. За събитията от снощи например.

Отпратих я и седнах да прочета съобщението. Заръчваха ми щом свърша работата си в Алтея, да не се връщам у дома във Франция, а да замина за Прага, където да се срещна с Реджиналд в зимника на къщата на улица „Целетна“ — щабквартирата на тамплиерите. Искал да обсъди с мен неотложен въпрос.

Междувременно съм приготвил сиренето. Тази нощ предателят ще умре.