Заминаваме за Европа утре сутринта. Удивен съм колко малко приготовления са необходими. Сякаш огънят вече е изпепелил всичките ми връзки с миналото. Оскъдните ми вещи се побраха в два куфара. Отнесоха ги сутринта. Днес ще пиша писма и ще разговарям с господин Бърч, за да му разкажа нещо, което се случи снощи, след като си легнах.

Унасях се, когато някой почука тихо на вратата. Седнах в леглото и казах:

— Влез.

Очаквах да е Бети. Не беше. Различих момичешки силует, който влезе бързо в стаята и затвори вратата. Вдигна свещта, за да видя лицето й, и постави показалец пред устните си. Беше русокосата Емили, камериерката.

— Господин Хайтам — каза тя. — Искам да ви кажа нещо, което не ми дава мира, сър.

— Разбира се — отвърнах, надявайки се гласът ми да не издава колко млад и уязвим се чувствам.

— Познавам камериерката на Баретови — каза бързо тя. — Вайълет. Излязла пред къщата онази нощ. Била близо до файтона, когато отвели сестра ви, сър. Госпожица Джени я погледнала и й подвикнала нещо. Вайълет ми го каза, сър.

— Какво ти каза?

— Госпожица Джени говорела много бързо, било шумно и преди да успее да довърши, я избутали във файтона. Вайълет обаче смята, че чула думата „предател“. На другия ден един мъж дошъл при Вайълет. Разпитвал я какво е чула. Сторило й се, че говори със западняшки акцент. Заплашил я, но Вайълет му казала, че не е чула нищо. Извадил страшен нож, сър, от колана си, но тя пак не му казала нищо.

— Но каза на теб?

— Вайълет ми е сестра, сър. Тревожи се за мен.

— Казвала ли си на другиго?

— Не, сър.

— Утре сутринта ще съобщя на господин Бърч.

— Но, сър…

— Какво?

— Ако предателят е господин Бърч?

Аз се засмях и поклатих глава.

— Невъзможно е. Той ми спаси живота. Биеше се с… — Осени ме идея. — Но някой не беше вкъщи тогава.

II

На другата сутрин веднага уведомих господин Бърч, разбира се, й той стигна до същото заключение като мен.

След час пристигна друг мъж, когото поканиха в кабинета. Беше горе-долу на възрастта на татко; имаше сбръчкано лице, осеяно с белези, и студени втренчени очи като на подводен обитател. Беше по-висок от господин Бърч и по-широкоплещест и сякаш изпълваше стаята с присъствието си. Злокобно присъствие. Погледна ме и сбърчи презрително нос.

— Това е господин Брадок — каза господин Бърч, докато аз стоях хипнотизиран от новодошлия. — И той е тамплиер. Доверявам му се изцяло, Хайтам. — Прочисти гърло и продължи: — Понякога обаче поведението му не отговаря на чувствата, които изпитва.

Господин Брадок изсумтя и го изпепели с поглед.

— Хайде, хайде, Едуард! Сгълча го Бърч. — Хайтам, господин Брадок ще се заеме да издири предателя.

— Благодаря, сър — отвърнах.

Господин Брадок ме огледа от главата до петите и каза на господин Бърч:

— Този Дигуид… Ще ми покажеш ли стаята му?

Понечих да тръгна след тях, но господин Брадок изгледа намръщено господин Бърч, който кимна почти незабележимо и се обърна към мен с усмивка и изражение, умоляващо да проявя снизхождение.

— Хайтам — каза той, — защо не се заемеш с нещо друго? С подготовката за отпътуването например?

Бях принуден да се върна в стаята си, където погледнах вече опакования багаж и се залових да опиша в дневника събитията от деня. Преди малко господин Бърч дойде при мен и ми съобщи със сериозно лице, че Дигуид е избягал. Увери ме обаче, че ще го открият. Тамплиерите винаги залавяли предателите, а междувременно плановете ни нямало да се променят. Заминаваме за Европа.

Чувствам се странно, че за последен път пиша в дневника си у дома, в Лондон. Това са последните думи от стария ми живот, преди да започне новият.

Към следващата част или към съдържанието

Оливър Боудън Възмездие (7)

Метаданни

Данни

Орденът на асасините. Възмездие

Информация

История

Сваляне / Връзки

11 декември 1735 година

I

II

Оливър Боудън
Възмездие (7)