Оливър Боудън
Възмездие (6)

II

— Какво, за бога, си намислил в това студено утро, господин Хайтам?

Пред къщата спря файтон и през прозорчето надникна господин Бърч. Носеше по-дебела шапка от обикновено и вдигнат над носа шал, който му придаваше вид на разбойник.

— Просто се оглеждам, сър — отвърнах от стълбите.

Той смъкна шала и се опита да се усмихне. Когато се усмихваше преди, очите му заискряваха; сега приличаха на изтляващи въглени, опитващи се безуспешно да излъчат топлина, измъчени и изморени като гласа му.

— Мисля, че знам какво търсиш.

— Какво, сър?

— Пътя към дома.

Замислих се и осъзнах, че е прав. Само че през първите десет години от живота ми бях разчитал винаги на родителите и на бавачките да ме направляват. Знаех, че Куин Ане Скуеър е наблизо и дори може да се достигне пеш, но нямах представа къде точно се намира.

— Да отидеш там ли смяташе? — попита господин Бърч.

Свих рамене, но, да, наистина си представях, че съм в предишния си дом. В игралната зала. Представях си как вземам…

— Сабята?

Кимнах.

— Опасно е да ходиш в къщата, но ако искаш, ще отидем. Поне ще я видиш. Влизай при мен, навън дърво и камък се пука от студ.

Съгласих се, особено след като той извади шапка и палто от вътрешността на файтона.

Когато след малко спряхме пред къщата, тя не изглеждаше изобщо както си я представях. Беше много по-зле. Сякаш огромен божествен юмрук се бе стоварил върху нея от небето, смачквайки покрива и пробивайки огромна дупка във фасадата. Не приличаше на къща, а на резен от къща.

През счупените прозорци се виждаше преддверието с разбит дъсчен под и три почернели от сажди стъпала, отвеждащи към горния етаж. Мебелите бяха обгорели, опожарени картини висяха накриво по стените.

— Съжалявам, наистина е опасно да се влиза вътре — каза господин Бърч.

След миг ме поведе обратно към файтона, почука два пъти с бастуна си по покрива и потеглихме.

— Вчера обаче си позволих да взема сабята ти. — Господин Бърч бръкна под седалката и извади кутията. Тя също бе почерняла от сажди, но когато той я остави в скута си и вдигна капака, сабята лежеше вътре, бляскава като в деня, когато татко ми я подари.

— Благодаря, господин Бърч — казах развълнувано, а той затвори кутията и я остави на седалката между нас.

— Красива сабя, Хайтам. Сигурен съм, че ще я цениш.

— Да, сър.

— Питам се кога ли за пръв път ще вкуси кръв?

— Не знам, сър.

Замълчахме. Господин Бърч стисна бастуна си между коленете.

— Когато ви нападнаха, ти уби човек — каза той, извръщайки глава да погледне през прозореца. Подминавахме къщи, които се виждаха едва-едва сред мъглата от дим и заскрежен въздух. Улиците бяха безлюдни. — Как се почувства, Хайтам?

— Защитавах мама — отвърна.

— Нямал си друг избор — кимна той. — Постъпил си правилно. Безспорно. Но липсата на избор не променя факта, че е тежко да убиеш човек. За всекиго. За баща ти. За мен. Но особено за момче на твоята крехка възраст.

— Не се разкайвам за стореното. Просто действах.

— Обмислял ли си го след това?

— Не, сър. Мисля само за татко и за мама.

— А за Джени?

— О, да, сър.

Отново замълчахме и когато той проговори след малко, гласът му прозвуча безизразно и сериозно.

— Трябва да я намерим, Хайтам.

Не отговорих.

— Смятам да замина за Европа. За мястото, където мислим, че са я отвели.

— Откъде знаете, че е в Европа, сър?

— Хайтам, аз съм член на влиятелна организация. Нещо като клуб, общество. Сред многото му предимства е и фактът, че има очи и уши навсякъде.

— Как се нарича, сър? — попитах.

— Орден на тамплиерите, Хайтам. Аз съм рицар тамплиер.

— Рицар? — изгледах го втренчено.

Той се засмя.

— Сигурно не точно такъв рицар, какъвто си представяш — средновековна реликва, но идеалите ни са същите. Както преди векове предците ни са се борили за мир в Светите земи, ние сме невидимата сила, която отстоява мира и порядъка в наши дни. — Той махна с ръка към прозореца, където улиците вече се оживяваха. — Всичко това, Хайтам, се нуждае от ред и дисциплина, а редът и дисциплината изискват пример за подражание. Рицарите тамплиери са този пример.

Заинтригувах се.

— Къде се срещате? Какво правите? Имате ли ризници?

— По-късно, Хайтам, по-късно ще ти разкажа повече.

— Татко беше ли член на ордена? Беше ли рицар? — Сърцето ми биеше трескаво. — За това ли ме подготвяше? Да стана и аз рицар?

— Не, Хайтам, не те подготвяше за това. Доколкото знам, просто те обучаваше в изкуството на фехтовката, за да… е, фактът, че майка ти е жива, доказва колко полезни са били уроците. Не, отношенията ми с баща ти не бяха свързани с Ордена. Горд съм да отбележа, че той ме нае заради уменията ми в сферата на недвижимото имущество, а не заради тайните ми връзки. Знаеше обаче, че съм рицар. Все пак тамплиерите имат могъщи и богати покровители, които понякога помагат в бизнеса. Баща ти не членуваше в Ордена, но бе достатъчно прозорлив да използва връзките — приятелска дума, полезна информация… — Той пое дълбоко дъх. — Каквато получихме за нападението на Куин Ане Скуеър. Съобщих му, разбира се. Попитах го защо са го набелязали, но той ми се присмя. Предположението ми било безпочвено. Спречкахме се, Хайтам. Разменихме си по някоя остра дума, но сега ми се иска да бях по-настоятелен.

— Този спор ли чух? — попитах.

Той ме изгледа косо.

— Значи си ни чул? Не си подслушвал, нали?

Тонът му ме изпълни с признателност, че наистина не съм.

— Не, господин Бърч. Чух разговор на висок глас, сър, това е всичко.

Той ме погледна изпитателно. Доволен, че казвам истината, се взря отново напред.

— Баща ти беше колкото загадъчен, толкова и упорит.

— Но той не е пренебрегнал предупреждението, сър. Нали нае войниците?

Господин Бърч въздъхна.

— Баща ти не прие сериозно заплахата. Нямаше да предприеме нищо. Когато отказа да ме послуша, си позволих да уведомя майка ти. По нейно настояване нае войниците. Де да бях избрал хора от нашите редици! Нямаше да ги отстранят толкова лесно. Сега обаче мога само да намеря дъщеря му и да накажа виновниците за нападението. Затова трябва да разбера защо. Какво са целили нападателите? Кажи ми какво знаеш за живота му, преди да се установи в Лондон, Хайтам.

— Нищо, сър — отвърнах.

Той се засмя глухо.

— Е, ставаме двама. Повече от двама всъщност. Майка ти също не знае нищо.

— А Джени, сър?

— А! Загадъчната Джени! Беше красива и пленителна, но тайнствена и непонятна.

— „Беше“, сър?

С цялото си сърце се надявам да не е в минало време, Хайтам. Надявам се Джени да е невредима в ръцете на похитителите си, защото им е полезна само докато е жива.

— Мислите, че ще поискат откуп?

— Баща ти беше много богат. Нищо чудно да са нападнали семейството ти заради богатството му, а смъртта на баща ти да е непредвидена. Възможно е. Проверяваме това предположение. От друга страна, навярно са искали да убият баща ти. Проучваме и тази възможност — тоест аз я проучвам, защото го познавах добре и по-лесно бих разкрил враговете му. Врагове, способни да организират такова нападение, имам предвид, а не недоволни наематели. Не открих нито един, което ме навежда на мисълта, че целта е била уреждане на стари сметки. От времето преди да пристигне в Лондон. Джени е единствената, която го е познавала тогава. Възможно е да знае нещо, но е в ръцете на похитителите. Трябва да я намерим, Хайтам.

Това „ние“ ми прозвуча странно.

— Както казах, смятаме, че е някъде в Европа, и затова ще я търсим там. Имам предвид ние двамата, Хайтам.

Сепнах се. Не вярвах на ушите си.

— Сър?

— Точно така. Ти ще дойдеш с мен.

— Мама има нужда от мен, сър. Не мога да я оставя тук сама.

Господин Бърч ме погледна отново; очите му не изразяваха нито благост, нито заплаха.

— Хайтам — каза той, — опасявам се, че решението не зависи от теб.

— Мама трябва да реши — настоях.

— Именно.

— Какво искате да кажете, сър?

Той въздъхна.

— Разговарял ли си с нея след нощта на нападението?

— Тя не излиза от стаята си. Само госпожица Дейви и Емили я виждат. Госпожица Дейви казва, че ще ме извика, когато се възстанови.

— Когато я видиш, ще разбереш, че се е променила.

— Сър?

— В онази нощ Теса видя как съпругът й умира, а малкото й момче убива човек. Тези събития са я покрусили дълбоко, Хайтам. Тя сигурно вече не е жената, която познаваш.

— Значи съм й още по-необходим.

— Навярно й е необходимо спокойствие, Хайтам. И възможно най-малко спомени за онази ужасна нощ.

— Разбирам, сър.

— Съжалявам, че те изненадвам неприятно, Хайтам. — Той се намръщи. — Възможно е да греша, разбира се, но след смъртта на баща ти обсъждах деловите въпроси с майка ти и я наблюдавах. Мисля, че съм прав.

III

Мама ме извика малко преди погребението.

Когато Бети — поруменяла и сипеща порой от извинения, задето се е успала — ми съобщи, помислих, че мама се е разколебала и няма да ме изпрати в Европа с господин Бърч. Грешах. Втурнах се към стаята й, почуках и едва познах гласа й — някога мек, но властен, а сега немощен и писклив. Седеше до прозореца, а госпожица Дейви спускаше припряно завесите. Денят не беше слънчев, но мама въпреки това размахваше длан пред лицето си, сякаш да пропъди нахална птичка, а не няколко сиви лъча зимна светлина. Най-после госпожица Дейви изпълни задоволително мисията си и ми посочи стола с предпазлива усмивка.

Мама се обърна към мен много бавно и ме погледна с пресилена усмивка. Нападението я беше сломило, бе изсмукало до дъно живеца й и тя бе изгубила светлината, която винаги излъчваше — независимо дали се смееше, дали се гневеше, или както казваше татко, ни поднасяше сърцето си. Сега усмивката й се стопи бързо и тя сбърчи чело, сякаш няма сили да се преструва.

— Нали знаеш, че няма да присъствам на погребението, Хайтам? — попита без предисловия.

— Да, мамо.

— Съжалявам. Съжалявам, Хайтам, наистина, но съм изтощена.

Обикновено не ме наричаше Хайтам. Наричаше ме „скъпи мой“.

— Да, мамо — отвърнах, но знаех, че има сили.

„Майка ти е по-смела от всички мъже, които познавам, Хайтам“, казваше татко.

Запознали се скоро след като той се преместил в Лондон, и тя го преследвала „като лъвица, надушила плячка“, както се шегуваше татко. Била „гледка, която смразява кръвта, но те изпълва със страхопочитание“. Винаги си спечелваше намръщване с тази шега, която несъмнено съдържаше частица истина.

Мама не обичаше да говори за семейството си. „Състоятелно“, само така го описваше. А веднъж Джени намекна, че родителите на мама я лишили от наследство заради връзката й с татко. Защо, така и не научих, разбира се. В редките случаи, когато разпитвах мама за живота на татко преди Лондон, тя се усмихваше загадъчно. Щял да ми разкаже, когато реши. Седнал в стаята й, осъзнах, че скръбта ми отчасти се дължи на болката, че никога няма да чуя какво е искал да ми каже на рождения ми ден. Държа да уточня обаче, че това е нищожна частица от скръбта, незначителна в сравнение с мъката, че съм изгубил татко, и болката да виждам мама в такова състояние. Толкова… посърнала. Толкова… забравила смелостта, за която татко говореше.

Нищо чудно той да е бил източникът на тази смелост. Или онази кръвопролитна нощ да е сломила духа й. Казват, че се случва на войниците. Разболяват се от „войнишко сърце“ и стават сенки на предишното си аз. Кръвопролитието понякога ги променя. Питах се дали същата участ бе сполетяла мама.

— Съжалявам, Хайтам — повтори тя.

— Не се тревожи, мамо.

— Не… искам да кажа… нали знаеш, че заминаваш за Европа с господин Бърч?

— Но аз трябва да остана тук, мамо, при теб. Да се грижа за теб.

Тя се засмя.

— Малкият войник на мама, а?

Изгледа ме странно, изпитателно. Знаех какво точно си мисли. Представяше си какво се случи на стълбите.

Виждаше как забивам сабята в окото на маскирания нападател.

После тя извърна глава с толкова уплашено изражение, че останах без дъх.

— Госпожица Дейви и Емили ще се грижат за мен, Хайтам. Когато поправят къщата на Куин Ане Скуеър, ще се преместим отново там и ще наема още прислуга. Не, аз трябва да се грижа за теб и съм избрала господин Бърч за твой настойник и попечител. Така би искал баща ти.

Тя погледна учудено завесите, сякаш не помни защо са спуснати.

— Господин Бърч обеща да ти съобщи веднага, че ще заминеш с него.

— Да, каза ми, но…

— Добре.

Тя ме изгледа отново и в погледа й пак имаше нещо смущаващо; осъзнах, че тази жена не е майката, която познавам. Или аз не бях синът, когото тя познаваше?

— Така е най-добре, Хайтам.

— Но, мамо…

Тя се втренчи в мен, но бързо отвърна очи.

— Заминаваш и толкова — рече строго и пак погледна завесите.

Моите очи се насочиха към госпожица Дейви, сякаш да потърсят помощ, но не намериха; тя ми се усмихна съчувствено и повдигна вежди с изражение, което казваше: „Съжалявам, Хайтам, не съм в състояние да ти помогна, тя вече е взела решение“. В стаята се възцари тишина; чуваха се само копитата на конете, трополящи по улицата в света, продължаващ безучастно напред, макар моят да рухваше.

— Свободен си, Хайтам — каза мама и махна с ръка.

Преди — преди нападението, имам предвид — никога не ме „викаше“. И не ме „освобождаваше“. Преди никога не се разделяхме, без да ме целуне. Преди ми казваше, че ме обича. Казваше ми го всеки ден.

Аз се изправих, осъзнал, че тя изобщо не спомена онази нощ. Не ми благодари, че й спасих живота. Спрях пред прага и се обърнах да я погледна, питайки се дали не иска да е станало иначе.

IV

Господин Бърч дойде с мен на погребението — скромна церемония в същия параклис, където отслужиха опелото за Едит, с почти същите присъстващи: прислугата, господин Флейлинг и няколко служители от компанията на татко, с които господин Бърч поговори след това. Представи ме на един от тях — господин Симпкин — и ми обясни, че той ще поеме семейните дела. Трийсетинагодишният мъж ми се поклони леко с изражение, което вече разпознавах като смесица от смущение и съчувствие, борещи се да намерят излаз.

— Ще работя с майка ви, докато вие сте в Европа, господин Хайтам — увери ме той.

Едва в този момент осъзнах, че наистина заминавам и нямам друг избор, безсилен съм да променя решението. Е, всъщност избор има, предполагам — да избягам. Не че бягството е избор.

Файтоните ни върнаха у дома. Когато влизах, зърнах Бети, която ми се усмихна плахо. Новината за отпътуването ми очевидно се разпространяваше. Попитах я какво възнамерява да прави, а тя ми обясни, че господин Дигуид й е намерил нова работа. В очите й светеха сълзи, а когато излезе от стаята, аз седнах пред писалището и започнах да попълвам дневника си с натежало сърце.