Оливър Боудън
Възмездие (5)

II

Един следобед преди няколко седмици бях под стълбището и си играех в късия коридор, който отвеждаше от стаята на прислугата към залостената врата на килера, където се съхраняваха семейните ценности — сребърни прибори, виждащи бял свят само в редките случаи, когато мама и татко посрещаха гости, накитите на мама и някои книги, които татко смяташе за безценни, незаменими. Ключът за катинара на килера беше винаги у него. Виждал съм го да го поверява само на господин Дигуид, и то за кратко.

Обичах да играя в коридора, защото тук рядко се мяркаше някой — тоест не ме безпокояха бавачки с нареждания да стана от мръсния под, защото ще си протъркам панталоните на коленете. Нямаше добронамерени прислужници, които да ме заговарят любезно и да ме разпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Нямаше опасност да се натъкна и на мама и татко, които да ми кажат да стана от мръсния под, за да не си протъркам панталоните, а после да ме заразпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Или още по-зле — на Джени, която да ме изгледа презрително и ако играя с войничета, да се опита да ги срита.

Не, коридорът пред заключения килер беше едно от малкото места на Куин Ане Скуеър, където е право можех да се надявам да избегна всичко гореизброено. Затова се усамотявах там, когато не исках да ме безпокоят.

В този случай обаче ме издебна неподозирана опасност в лицето на господин Бърч, появил се точно когато започвах да подреждам войските си. Носех си фенер и го бях оставил на каменния под до мен. Пламъкът му подскочи от въздуха, нахлул през отворената врата. От мястото, където седях, виждах ръба на редингота на господин Бърчи и края на бастуна му. Вдигнах очи, срещнах погледа му и се запитах дали и в неговия бастун е скрито острие и дали потраква като татковото.

— Господин Хайтам, надявах се да си тук — усмихна се той. — Питах се дали си зает?

Аз се изправих бързо на крака.

— Играя си, сър — отвърнах припряно. — Случило ли се е нещо?

— О, не — засмя се той. — Не искам да ти пилея времето за игра, но се надявах да обсъдим един въпрос.

— Разбира се — кимнах аз и сърцето ми се сви в очакване на поредната лавина от въпроси, засягащи аритметичните ми умения. Да, обичам да решавам задачи. Да, обичам да пиша съчинения. Да, надявам се някой ден да стана умен като баща си. Да, надявам се един ден да тръгна по стъпките му.

Господин Бърч обаче махна с ръка, подканвайки ме да продължавам да играя, и дори остави бастуна и повдигна крачолите на панталоните си, за да клекне до мен.

— Какво имаме тук? — попита, сочейки дребните тенекиени фигурки.

— Просто игра, сър.

— Това са твоите войници, нали? Кой е командирът?

— Няма командир, сър — отвърнах.

Той се позасмя.

— Войниците ти се нуждаят от пълководец, Хайтам. Иначе кой ще им посочва най-добрата стратегия? Кой ще следи да спазват дисциплината и да не се отклоняват от целта?

— Не знам, сър.

— Ето — посочи господин Бърч. Пресегна се, извади един миниатюрен тенекиен войник от купчината и го изправи. — Да назначим ли този джентълмен за командир?

— Щом ви харесва, сър.

— Младежо — усмихна се господин Бърч, — това е твоята игра. Аз съм само натрапник, който се надява да му покажеш как се играе.

— Да, сър, при тези обстоятелства съм съгласен да назначим този войник за командир.

Внезапно вратата на коридора се отвори отново и аз вдигнах очи. Този път влезе господин Дигуид. В мъждукащата светлина забелязах как с господин Бърч се спогледаха.

— Може ли да почака въпросът ти, Дигуид? — попита безцеремонно господин Бърч.

— Разбира се, сър — отвърна господин Дигуид, поклони се, излезе и затвори вратата.

— Много добре — продължи господин Бърч, съсредоточен отново върху играта. — Този джентълмен ще предвожда отряда си, ще вдъхновява войниците си за велики подвизи, ще им дава пример за добродетелност и ще ги обучава на порядъчност, дисциплина и преданост. Нали, господин Хайтам?

— Да, сър — отвърнах послушно.

— Има и друго, господин Хайтам — продължи господин Бърч, взе още един тенекиен войник от купчината и го постави до командира. — Пълководците се нуждаят от доверени лейтенанти, нали?

— Да, сър — съгласих се аз. Настъпи дълго мълчание, по време на което наблюдавах как господин Бърч строява извънредно внимателно двама лейтенанти до командира. Тишината ставаше все по-неловка и накрая аз попитах, по-скоро за да я наруша, отколкото от желание да обсъждам неизбежното: — Сър, за сестра ми ли искахте да говорим?

— Четеш ми мислите, млади господине! — засмя се господин Бърч. — Баща ти е добър учител. Виждам, че те е научил да разпознаваш коварството. Освен всичко друго, разбира се.

Не бях сигурен какво точно има предвид и замълчах.

— Как вървят уроците по сабя? — попита господин Бърч.

— Много добре, сър. Напредвам с всеки изминал ден. Така казва татко — отвърнах гордо.

— Отлично, отлично. А обяснявал ли ти е баща ти целта на обучението? — поинтересува се той.

— Татко казва, че истинското ми обучение ще започне, когато навърша десет години — отговорих.

— Питам се какво ли ще научиш тогава — сбърчи чело господин Бърч. — Наистина ли не знаеш? Никаква представа ли нямаш?

— Не, сър. Знам само, че ще ми покаже път, който да следвам. Кредо.

— Ясно, ясно. Колко вълнуващо! Но никога не ти е обяснявал нищо за това кредо?

— Не, сър.

Забележително! Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение. А дал ли ти е баща ти истинска сабя, с която да се упражняваш, или още използваш дървени тояги?

Настръхнах.

— Имам сабя, сър.

— Ще ми я покажеш ли?

— Пази се в игралната стая, сър. В тайник, до който само аз и татко имаме достъп.

— Само ти и баща ти? Искаш да кажеш, че и ти го отваряш?

Изчервих се, благодарен, че в приглушената светлина в коридора господин Бърч няма да забележи смущението ми.

— Искам да кажа, че знам къде е сабята, сър, а не че знам как да я взема — уточних.

— Разбирам — усмихна се господин Бърч. — Тайник, а? Зад рафтовете с книги?

Лицето ми явно ме издаде. Той се засмя.

— Не бой се, ще опазя тайната ти.

Погледнах го.

— Благодаря, сър.

— Няма защо.

Той стана, взе бастуна си, изтупа прахоляка — истински или въображаем — от панталоните си и се запъти към вратата.

— А сестра ми, сър? Нищо не ме попитахте за нея.

Той спря, позасмя се тихо и ме погали по главата, разчорляйки косата ми. Хареса ми. Сигурно защото и татко често правеше така.

— Не е необходимо. Ти ми каза всичко, което исках да разбера, господин Хайтам. Знаеш за красивата Дженифър по-малко и от мен, а вероятно така е редно. Жените трябва да остават загадка за нас, нали, господин Хайтам?

Нямах ни най-малка представа за какво говори, но все пак се усмихнах, а после въздъхнах облекчено, когато коридорът отново опустя.

III

Скоро след този разговор с господин Бърч на път за спалнята си минавах край кабинета на татко и чух разгорещени гласове — татковия и на господин Бърч.

За да не ме забележат, потърсих укритие по-далеч от вратата, откъдето обаче не чувах думите им. Но след минута се поздравих за благоразумието, защото вратата се отвори рязко и господин Бърч излезе с бърза крачка. Беше ядосан — гневът се четеше ясно по цвета на лицето му и в разискрените му очи — но щом ме видя, се поопомни.

— Опитах се, господин Хайтам — рече припряно и започна да се закопчава палтото. — Опитах се да го предупредя.

При тези думи той си сложи шапката и излезе. Татко се появи на прага на кабинета и го изпрати с гневен поглед. Срещата им очевидно не бе протекла гладко, но аз не се месех в делата на възрастните и скоро забравих разпрата.

Имах си свои грижи.

След няколко дни обаче ни нападнаха.

IV

Беше нощта преди рождения ми ден. Нападението имам предвид. Бях буден, сигурно защото се вълнувах предпразнично, но и защото често, след като Едит излезеше от стаята, ставах и сядах пред перваза на прозореца да погледам навън. Виждах котки, кучета и дори лисици да прекосяват огряната от луната трева. Или ако не наблюдавах животните, просто съзерцавах нощта, луната, воднистосивия цвят, който тя придаваше на поляните и дърветата. Отначало помислих, че в далечината блещукат светулки. Знаех какво са и че летят на рояци и излъчват бледо сияние, но никога не бях ги виждал. Скоро обаче осъзнах, че светлината не е бледо сияние, а ту угасва, ту пламва. Беше сигнал.

Дъхът ми заседна в гърлото. Сигналът сякаш идваше откъм дървената порта в стената, където бях видял Том онзи ден, и веднага реших, че ми дава знак. Сега ми се струва странно, но нито за миг не предположих, че сигналът е предназначен за другиго. Бързах да си навлека панталоните, да си запаша нощната риза в тях и да си закача тирантите. Облякох си и палтото. Мислех само какво чудесно приключение ми предстои.

Сега, разбира се, хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че в съседната къща Том явно също е обичал да седи пред прозореца и да наблюдава нощния живот. И като мен сигурно е видял сигнала. Навярно го е осенила дори същата мисъл — че аз му давам знак. И в отговор е направил същото като мен — напуснал е наблюдателния си пост, надянал е връхна дреха и е тръгнал на разузнаване.

Две нови лица се бяха появили в къщата на Куин Ане Скуеър — бивши войници със строги изражения, наети от татко. Обясни, че са му необходими, защото е получил „информация“.

Само толкова. „Информация.“ Тогава се запитах — както се питам и сега — какво иска да каже и дали тази информация е свързана някак с разгорещения му спор с господин Бърч, който бях подочул. Рядко виждах войниците. Знаех, че единият дежури в дневната в предната част на къщата, а другият — до камината в стаята на прислужниците, явно за да пази килера със семейните ценности. Лесно избегнах и двамата, като се шмугнах под стълбището и се прокраднах в осветената от луната кухня, която за пръв път виждах толкова тъмна, толкова безлюдна и замряла.

И мразовита. От устата ми излизаха облачета пара и веднага се разтреперих, усетил колко по-студено е тук в сравнение с оскъдно — поне според мен — отоплената ми стая.

Близо до вратата имаше свещ и аз я запалих. Заслонил пламъка с длан, си осветявах пътя към двора пред конюшнята. И ако в кухнята ми се бе сторило студено, то навън… навън цареше такъв студ, сякаш светът беше станал чуплив като лед. Толкова студено беше, че затаих дъх и се замислих дали да продължа напред.

Един от конете изцвили, започна да рие с копита и незнайно защо шумът ме подтикна да изтичам на пръсти край кучешките колиби и да прекося сводестата порта на страничната ограда, отвеждаща към овощната градина. Прокраднах се край олиселите ябълкови дървета и излязох на моравата, представяйки си как през прозорците на къщата ме наблюдават лица — Едит, Бети, мама и татко се взират в мен и се питат защо не съм в стаята си, а се скитам като лунатик из двора. Не че се скитах като лунатик, разбира се, но това щяха да си кажат; така щеше да ме скастри Едит и така щеше да каже татко, когато ме наложи с пръчката за награда.

Но от къщата не долетя укоризнен вик. Аз стигнах външната ограда и се втурнах към портата. Още треперех, но и се питах развълнувано дали Том е донесъл лакомства за среднощен гуляй — шунка, кейк и бисквити. О, и топъл пунш нямаше да ни дойде зле…

Залая куче. Тач — ирландският сетер на татко, се обади от колибата си в двора на конюшнята. Замръзнах. Сниших се под голите, надвиснали почти до земята клони на плачещата върба, но лаят секна мигновено. По-късно, разбира се, осъзнах причината. Но в онзи момент не се замислих, защото не подозирах, че са прерязали гърлото на Тач. Сега смятаме, че нападателите са били петима, нахлули в дома ни с ками и саби. А през това време аз се криех в градината в блажено неведение.

Как бих могъл да се досетя? Бях глупаво момче, жадно за приключения и подвизи, да не споменаваме почерпката е шунка и кейк. Продължих край оградата, докато стигнах портата.

Която зееше отворена.

Какво бях очаквал? Да е затворена, предполагам, а Том да е от другата страна. Някой от нас да се покатери през оградата. Или да си побъбрим от двете страни на вратата. Ала тя беше отворена и ме обзе предчувствие, че нещо не е наред. Най-сетне ми хрумна, че сигналът, който бях видял от стаята си, навярно не е бил предназначен за мен.

— Том? — прошепнах.

Нито звук. Нощта бе притихнала — не се чуваха нито птици, нито животни, нищо. Вече поуплашен, понечих да се обърна и да се прибера в убежището на топлото си легло, но в този момент забелязах нещо. Крак. Надникнах през портата към пътеката, обляна в мръснобяла лунна светлина, която придаваше на всичко наоколо меко мътно сияние — включително на момчето, проснато на земята.

Полулегнало, полуседнало, подпряно от другата страна на оградата, облечено почти като мен — с панталони и нощна риза, но не препасана в колана като моята, а оплетена около краката, разперени под странен ъгъл върху отъпканата кал на пътеката.

Беше Том, разбира се. Том, чиито безжизнени очи се взираха сляпо към мен изпод периферията на шапката му, килната над челото. Том, е гърди, подгизнали от блесналата под лунната светлина кръв, струяща от дълбоката рана в гърлото му.

Зъбите ми затракаха. Чух хлипане и осъзнах, че аз плача. Десетки ужасени мисли се заблъскаха в главата ми.

После всичко се разви толкова бързо, че не помня точния ред на събитията. Смятам обаче, че първо издрънча счупено стъкло, а после се чу вик откъм къщата.

Бягай.

Срамувам се да призная, че гласовете, мислите, кръжащи в ума ми, изкрещяха в хор тази дума.

Бягай.

И аз им се подчиних. Побягнах. Само че не в посоката, накъдето ме пришпорваха. Дали се вслушвах в инстинктите си, както ме учеше татко, или ги пренебрегвах? Не знам. Знаех само, че макар с всяка фибра да копнеех да избягам от опасността, всъщност се втурнах право към нея.

Прекосих тичешком двора на конюшнята и влетях в кухнята, забелязвайки мимоходом, че вратата зее, увиснала върху пантите. От коридора долетя нов вик, видях кръв по пода на кухнята и тръгнах към стълбите, където се натъкнах на друго тяло. Беше един от войниците. Лежеше върху пода, стиснал корема си; клепките му пърхаха безумно, а от устните му се стичаше ручейче кръв.

Прескочих го и хукнах към стълбите с единствената мисъл да намеря родителите си. Преддверието беше тъмно, но изпълнено с крясъци, бързи стъпки и кълба дим. Опитах се да се ориентирам. Отгоре проехтя нов вик. Погледнах натам и различих танцуващи сенки и краткотраен проблясък на стомана в ръцете на един от нападателите. Срещу него на стълбищната площадка беше един от прислужниците на татко, но бледата светлина не ми позволи да видя докрай жестоката му участ. Чух я обаче, а краката ми усетиха влажното тупване на тялото му, което прелетя през парапета и се приземи недалеч от мен. Убиецът му изрева победоносно и изтрополи по коридора към спалните.

— Мамо! — изкрещях и се спуснах към стълбите в същия момент, когато вратата на стаята на родителите ми се отвори и татко излезе да посрещне неканения гостенин. Косата му беше разчорлена, носеше панталони, а тирантите бяха преметнати през голите му рамене. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — сабята си.

— Хайтам! — изкрещя той, когато изкачих стълбите.

Нападателят беше между нас на площадката. Спря, погледна към мен и в светлината на татковия фенер го видях добре за пръв път. Носеше панталони, черен жакет от дебела кожа и маска, която закриваше само очите и носа му, сякаш е на бал. И сменяше посоката. Вместо да се насочи към татко, се втурна ухилен към мен.

— Хайтам! — изкрещя отново татко.

Отдалечи се от мама и се спусна след нападателя. Разстоянието между тях се скъси мигновено, но недостатъчно, и аз се обърнах, готов да побягна, но забелязах втори мъж пред стълбището да ми препречва пътя, вдигнал сабя. Беше облечен като първия, но имаше една разлика — ушите му бяха заострени и маската му придаваше вид на зловещ, уродлив господин Пънч. Застинах за миг, после се обърнах и видях, че ухиленият мъж се е счепкал с татко. Сабите им се сблъскаха. Татко бе оставил фенера и двамата се биеха в полумрака. Кратка яростна битка, придружена от стенания и звънтене на стомана. Дори изправен пред смъртна заплаха, ми се прииска да е достатъчно светло, за да наблюдавам как татко се сражава.

После схватката приключи и ухиленият убиец вече не се смееше; изпусна сабята, преметна се през парапета с писък и се просна на пода долу. Нападателят с щръкналите уши бе изкачил стълбите до средата, но явно размисли и се върна към входното антре.

Отдолу долетя крясък. През парапета зърнах трети мъж, също с маска, който извика остроухия и двамата изчезнаха под стълбищната площадка. Погледнах татко и в приглушената светлина забелязах как по лицето му пробягва сянка.

— Игралната зала — възкликна той.

И в следващия момент, преди мама или аз да успеем да го спрем, той прескочи парапета и се втурна към антрето долу.

— Едуард! — изпищя мама и вопълът й бе отглас на собствените ми мисли. Не! На единствената ми мисъл: „Той ни изоставя!“.

Защо ни изоставя?

С нощен халат, свлечен по раменете й, мама се втурна към мен с ужасено лице. Зад нея изскочи още един нападател, изкачил се по стълбището в далечния край на площадката. Той я настигна в същия момент, когато тя стигна до мен. Сграбчи я с една ръка, а с другата поднесе сабята пред гърлото й, готов да го пререже.

Аз дори не се замислих. Пресегнах се, взех сабята на мъртвия нападател, вдигнах я над главата си и с две ръце я забих в лицето му, преди да успее да нарани мама.

Прицелих се точно и върхът на острието се заби в окото на маската и потъна в него. Писъкът на мъжа процепи оглушително мрака; той се олюля назад със сабята, забита в главата му. После се стовари върху парапета, залитна, падна на колене и се строполи напред мъртъв, преди челото му да докосне пода.

Мама ме прегърна и зарови лице в гърдите ми. Аз я улових за ръка, взех сабята и я поведох надолу по стълбите. Колко пъти ми бе повтарял татко, когато тръгваше на работа: „Сега ти отговаряш за мама, Хайтам. Грижи се за нея, докато ме няма“. И аз се бях погрижил.

Слязохме по стълбите. Странна тишина бе надвиснала в къщата. Преддверието беше пусто и все още тъмно, макар и озарено от зловещо мъждукащо оранжево сияние. Димна пелена се стелеше над коридора, но аз видях телата. Тялото на нападателя, на прислужника, убит по-рано… И Едит, просната в локва кръв с прерязано гърло.

Мама също видя Едит, захлипа и се опита да ме поведе към главния вход, но вратата на игралната стая бе открехната и отвътре долиташе звънтене на саби. Трима мъже, единият от тях татко.

— Трябва да помогна на татко — казах, но мама разбра какво съм намислил и се вкопчи още по-отчаяно в мен.

Наложи се да дръпна ръка с такава сила, че мама се строполи на пода. Застинах за една странна секунда, разкъсван от желание да й помогна да стане и да й се извиня. Бях ужасен, че тя лежи върху пода, паднала там заради мен. От игралната зала обаче долетя вик и аз се втурнах вътре.

Първо забелязах, че тайникът в библиотеката е отворен, но кутията с моята сабя е вътре. Иначе стаята изглеждаше както винаги. Билярдната маса бе отместена настрани, както я бяхме оставили след последния ми урок, изпълнен с татковите укори и поощрения.

Само че сега татко бе рухнал на колене, и умираше.

До него стоеше мъж, забил сабята си до дръжката в гърдите му. Острието стърчеше от гърба му и по него се стичаха капки кръв и падаха върху дървения под. Недалеч видях остроухия с дълбока рана върху лицето. Двамина едва бяха смогнали да надвият татко.

Аз се втурнах толкова светкавично към убиеца, че той не успя да измъкне сабята си от гърдите на татко. Извърна се да избегне моето острие в същия момент, когато татко рухна върху пода.

Устремих се глупаво към убиеца, оголил фланга си, и в следващия миг зърнах как Остроухия скача напред. Дали нарочно, или защото не успя да се прицели точно, не съм сигурен, но вместо да ме прониже с острието, той ме удари с дръжката и ми причерня; главата ми се блъсна в нещо — крака на билярдната маса, както осъзнах след малко. Лежах върху пода замаян, с омекнало тяло, точно срещу татко, обърнат на една страна със стърчаща от гърдите му сабя. В очите му още мъждукаше живец — последни искрици — и миглите му трепнаха, сякаш да ме види по-ясно. Двамата се гледахме — двама ранени. Устните му помръднаха. През тъмния облак на болката и мъката забелязах как ръката му се протяга към мен.

— Татко — отроних.

В следващия момент убиецът се наведе и издърпа сабята си. Татко се сгърчи от болка, устните му оголиха зъбите и тялото му се отпусна бездиханно върху пода.

Един ботуш ме срита и ме обърна по гръб и аз се вгледах в очите на татковия убиец, на своя убиец, който се ухили и вдигна сабята с две ръце, за да я забие в мен.

Ако преди време вътрешният ми глас ми бе заповядал да избягам позорно, сега с гордост признавам, че той мълчеше; посрещах смъртта спокойно и с чувството, че съм се опитал да защитя семейството си; с благодарност, че скоро ще съм при татко.

Но разбира се, не ми беше писано да отида при него. Не призрак пише тези редове. С крайчеца на окото си съзрях между коленете на убиеца да се подава острие и в същия момент да отскача нагоре, разчленявайки торса му. По-късно осъзнах, че посоката на удара не издава жестокост, а по-скоро необходимост да го отдалечи от мен. Атаката обаче беше наистина жестока; нападателят изпищя, от корема му рукна фонтан от кръв, червата му се изсипаха на пода и той ги последва.

Зад него стоеше господин Бърч.

— Добре ли си, Хайтам? — попита.

— Да, сър — прошепнах аз.

Той се извърна, вдигнал сабя да блокира удара на Остроухия, който връхлиташе с блеснало оръжие.

Аз се надигнах на колене и грабнах нечия паднала сабя, готов да се притека на помощ на господин Бърч, който бе изтикал Остроухия към вратата на стаята. Противникът му явно видя нещо — нещо в коридора извън полезрението ми — и отскочи настрани. Господин Бърч се отдръпна назад и вдигна ръка да ме възпре. Остроухия се появи отново на прага, но този път със заложник. Не мама, както помислих отначало. Беше Джени.

— Назад! — изръмжа Остроухия.

Джени изхлипа и очите й се разшириха, когато усети острието на сабята му да опира в гърлото й.

Ще призная, че в този момент по-силно бе желанието ми да отмъстя за татко, отколкото да защитя Джени.

— Не мърдайте! — повтори Остроухия, дръпвайки Джени назад. Ръбът на нощницата се замота около глезените й и стъпалата й се повлякоха по пода. Изневиделица до тях застана друг маскиран мъж, понесъл горяща факла. В преддверието вече се стелеше гъст дим. Съседното крило на къщата гореше и пламъците облизваха вратата на дневната. Мъжът с факлата се втурна към завесите, подпали ги и около нас също лумна пожар, който с господин Бърч бяхме безпомощни да угасим.

Зърнах мама и благодарих Богу, че е невредима. Джени обаче беше в опасност. Докато я влачеха към вратата на къщата, тя не отлепяше очи от мен и от господин Бърч, сякаш сме последната й надежда, нападателят с факлата настигна Остроухия, отвори вратата и се спусна към файтона, който ги чакаше на улицата.

За миг си помислих, че ще пуснат Джени. Но не. Тя изпищя, когато я натикаха във файтона, и писъкът й още не бе стихнал, когато трети маскиран мъж — кочияшът — дръпна юздите, размаха камшик и конете препуснаха в нощта, оставяйки ни да избягаме от горящата къща и да спасим мъртвите от огнената стихия.