Оливър Боудън
Възмездие (40)

II

Върху издигната платформа бесилката очакваше жертвата си, а тълпата — днешното забавление. Отстрани се редяха коне и каруци, върху които седяха семейства, за да виждат по-добре — плашливи мъже, дребни жени с изпити тревожни лица и мърляви деца. В средата на площада си шушукаха групички жени, а мъжете отпиваха бира или вино от кожени мехове. Всички бяха дошли да видят как синът ми умира.

Пристигна каруца, заобиколена от войници. Зърнах Конър, а после отнякъде изскочи ухиленият Томас и го издърпа долу с думите:

— Няма да пропусна прощалното ти парти. Чух, че самият Вашингтон ще го посети. Дано не му се случи нещо лошо…

Конър, с вързани отпред ръце, го изгледа с омраза и за пореден път се удивих колко напомнят чертите му лицето на Зио. Днес обаче, освен предизвикателство и дързост, в очите му светеше… страх.

— Каза, че ще има съдебен процес — рече той на Томас.

— За предателите няма съд. Лий и Хайтам го уредиха. Отиваш право на гилотината.

— Няма да умра днес — отвърна гордо Конър. — Но за теб не съм сигурен…

Стражите, съпровождащи каруцата, не го оставиха да довърши и го запобутваха със заострените си тояги към бесилото. Надигна се врява. Зяпачите се пресягаха, дърпаха го, блъскаха го, опитваха се да го съборят. Забелязах как един мъж вдига ненавистно юмрук и бях достатъчно близо да спра ръката му, да я извия зад гърба му и да го поваля на земята. Той ме изгледа злостно, но зърна лицето ми, помрачняло под качулката, и стана безмълвно. В следващия миг кипналата, разбунена тълпа го повлече настрани.

Войниците бяха избутали Конър напред през отмъстителното множество и аз се оказах прекалено далеч, за да спра друг мъж, който се хвърли и го сграбчи. Бях достатъчно близо обаче да зърна лицето на мъжа под качулката; достатъчно близо да прочета какво изричат устните му.

— Не си сам. Извикай и ще ти помогнем…

Беше Ахилес, менторът на местните асасини.

Бе дошъл да спаси Конър, който му отговори:

— Остави мен. Трябва да спрете Хики. Той ще…

Ала войниците го повлякоха напред и аз довърших изречението наум: „Ще убие Джордж Вашингтон“.

Говорейки за вълка… Генералът пристигна с малобройна охрана. Докато качваха Конър върху платформата и екзекуторът му надяваше примката, вниманието на тълпата се насочи към срещуположния край на площада, където стражите разчистваха пътя на Вашингтон и го водеха към издигнат подиум. Генерал-майор Чарлс Лий го придружаваше, та успях да сравня двамата. Чарлс беше доста по-висок от Вашингтон, но за разлика от непринуденото обаяние на генерала, излъчваше известна надменност. Веднага ми стана ясно защо Континенталният конгрес бе предпочел Вашингтон пред него. Чарлс изглеждаше като типичен британец.

Той се отдалечи от Вашингтон и съпроводен от неколцина войници, тръгна към другия край на площада, проправяйки си път през множеството. Изкачи стъпалата на ешафода и се обърна към тълпата, която се люшна напред. Притиснат между телата, долавях мирис на бира и пот и се опитвах да си разчистя място с лакти.

— Братя, сестри, патриоти — подхвана Чарлс и хората притихнаха нетърпеливо. — Преди няколко дни разкрихме толкова коварен и злостен план, че дори не смея да го изрека гласно. Мъжът пред вас е заговорничил да убие обичния ни генерал.

Из тълпата се понесе ропот.

— Да! — извика разгорещено Чарлс. — Неведоми са тъмните сили, лудостта, която го е поощрявала. Той не се защитава. Не показва разкаяние. И макар да го умолявахме да ни разкаже какво знае, той мълчи.

При тези думи екзекуторът пристъпи напред и метна конопен чувал върху главата на Конър.

— Щом този мъж отказва да обясни, да признае или да се покае, каква друга възможност ни остава, освен тази? Той е замислял да помогне на врага ни. Справедливостта изисква да го изпратим в отвъдния свят. Дано Бог се смили над душата му.

Това беше краят му. Потърсих с поглед хората на Ахилес. Ако бяха дошли да го спасят, сега беше моментът, нали? Но къде бяха? Какво, по дяволите, бяха замислили?

Стрелец. Сигурно щяха да използват лък. Не беше идеален план — стрелата нямаше да среже въжето изцяло. Най-доброто, на което можеха да се надяват събратята му, бе стрелата да разкъса въжето така, че тежестта на Конър да го пререже. Щяха да стрелят от…

Отдалеч. Огледах сградите зад гърба ми. И разбира се, на мястото, което и аз бих избрал, забелязах стрелец, застанал зад висок сводест прозорец. Той опъна лъка и присви очи да се прицели. Точно когато капакът под краката на Конър хлътна и тялото му увисна, стрелата излетя.

Профуча над главите ни, макар само аз да чух жуженето й, и се заби във въжето. Разкъса го, но не го преряза.

Рискувах да ме забележат и да ме разкрият, но импулсът, инстинктът надделя. Извадих камата си, хвърлих я, тя улучи въжето и слава богу, довърши започнатото.

Гърчещото се, но все още живо тяло на Конър падна върху ешафода. Тълпата ахна и се отдръпна от мен. В същия момент видях Ахилес да се втурва към Конър. Вик на негодувание разкъса смаяното мълчание, ритници и юмруци се насочиха към мен, а стражите си запроправяха път през множеството да ме докопат. Извадих скритото острие и един-двама от зяпачите го опитаха — колкото другите да видят кръвта и да се замислят. Поусмирени, отскочиха от пътя ми и аз се втурнах към коня си, сподирян от гневните им крясъци.

— Докопа Томас, преди той да успее да стигне Вашингтон — обясни ми разочарованият Чарлс по-късно, когато седяхме в ъгъла на гостилницата „Неспокойният призрак“ и обсъждахме случилото се през деня.

Чарлс бе притеснен и непрекъснато се озърташе през рамо. Поведението му изразяваше сполучливо чувствата му и почти му завидях за свободата да не крие какво изпитва. Аз бях принуден да сдържам безпокойството си. А колко угнетен се чувствах! Бях спасил сина си, саботирайки плана на Ордена — операция, която лично бях одобрил. Постъпих като предател. Предадох братята си.

— Какво стана? — попитах.

Конър сграбчил Томас и преди да го убие, го засипал е въпроси — защо Уилям искал да купи земята на хората му, защо се опитваме да убием Вашингтон.

Кимнах. Отпих от бирата.

— Чу ли какво му отговори Томас?

— Каза му, че никога няма да научи.

Чарлс ме погледна плахо и изморено.

— А сега какво, Хайтам? Какво ще правим?