Оливър Боудън
Възмездие (4)

II

След осмия ми рожден ден господин Бърч започна да ни гостува често. Извеждаше Джени на разходка или из града с файтона си, седеше в дневната, отпиваше чай или шери и забавляваше жените е разкази за войнишкия си живот или разговаряше с татко. Всички разбираха, че иска да се ожени за Джени и има благословията на татко. Говореха обаче, че е помолил да отложат венчавката, защото иска да осигури на Джени благоденствието, което заслужава, и смята да купи имение в Саутуърк, за да живее съпругата му, както се полага.

Мама и татко бяха доволни, разбира се. Джени — не толкова. Понякога я виждах със зачервени очи или да излиза бързо от някоя стая с гневен вик, или притиснала устни с длан, едва удържайки сълзите си. Неведнъж чувах татко да казва: „Ще се вразуми“, а един път ме погледна и подбели очи.

Докато тя вехнеше под бремето на своето бъдеще, аз ликувах, предвкусвайки моето. Безграничната обич, която изпитвах към татко, заплашваше да ме заслепи; бях не само привързан към него, боготворях го. Понякога се чувствах така, сякаш с него споделяме тайна, неведома за останалия свят. Той често ме питаше например какво научавам от учителите си, изслушваше ме съсредоточено и после ме питаше: „Защо?“. Каквото и да ме попиташе — за религията, за етиката или за морала — веднага разбираше кога му отговарям механично с наизустени фрази, и казваше: „Добре, току-що научих какво мисли господин Флейлинг“, или „Знаем какво смята древният автор. Но какво усещаш тук, Хайтам?“. И ме потупваше по гърдите.

Сега разбирам какво е целял. Старият господин Флейлинг ми преподаваше факти и аксиоми; татко ме поощряваше да ги подлагам на съмнение. Откъде извираха познанията, които ми преподаваше господин Флейлинг? Кой бе държал перото и защо да му се доверявам?

Татко казваше често: „За да виждаме различно, първо трябва да мислим различно“. Звучи глупаво и вие сигурно ще се разсмеете; нищо чудно след време и на мен да ми се стори смешно, ала понякога сякаш наистина усещах как мозъкът ми се разширява, за да види света като татко. Неговият светоглед бе неповторим; той сякаш се стремеше да достигне сърцевината на истината.

Аз, разбира се, поставях под съмнение наученото от господин Флейлинг. Дори го предизвиках един ден, когато изучавахме Светото писание, и той ме перна с бастуна си по кокалчетата, обещавайки ми да осведоми татко. Спази обещанието си. Татко ме отведе в кабинета си, затвори вратата, усмихна се широко и потупа брадичка.

— Понякога, Хайтам, е по-добре да не споделяш разсъжденията си. Да ги пазиш, без да ги потулваш.

Послушах го. И открих, че наблюдавам хората край мен, мъчейки се да надникна в тях и да разгадая как гледат на света — като господин Флейлинг или като татко.

Сега, пишейки тези думи, осъзнавам колко съм се надскачал; чувствах се по-зрял, надраснал годините си — прекалено самонадеяна мисъл за осемгодишен, за деветгодишен, дори се десетгодишен. Навярно наистина съм се надценявал, смятал съм се за малкия господар на големия дом. Когато навърших девет, татко ми подари лък и стрела за рождения ден и упражнявайки се да стрелям в двора, аз си представях как момичетата на Досънови или децата на Баретови ме наблюдават през прозорците.

Беше изминала повече от година, откакто говорих с Том през портата, но понякога се помайвах край нея, надявайки се да го срещна отново. Татко обсъждаше охотно всички теми, с изключение на миналото си. Никога не разказваше за живота си преди Лондон, нито за майката на Джени, и аз се надявах Том да ме осветли. И естествено, исках да имам приятел. Не родител, бавачка, учител или ментор — от тях имах достатъчно. Исках истински приятел. И копнеех да е Том.

Вече е невъзможно, разбира се.

Утре го погребват.