Оливър Боудън
Възмездие (39)

II

Пръв беше Уилям. Убит миналата година малко преди началото на Революцията. След Чаеното парти Уилям започна да подготвя сделка за закупуване на индианска земя. Оказваха му съпротива обаче, особено от страна на Ирокезката конфедерация. Поканил на среща представителите й. Преговорите се състояли в имението му. Отначало започнали добре, но после, както си му е редът, някой казал нещо и положението се влошило.

— Братя, моля ви — рекъл Уилям. — Убеден съм, че ще намерим разрешение.

Но ирокезите не искали и да чуят. Настоявали, че земята била тяхна, независимо колко сладкодумен е Уилям. Той ги убеждавал, че ако земята им премине в тамплиерски ръце, ще бъде опазена от попълзновенията на победителите в предстоящия конфликт.

Членовете на местната конфедерация започнали да спорят. Споделяли съмненията си. Някои наистина смятали, че сами не са способни да се преборят с могъщите армии на британците и на заселниците; други обаче настоявали, че сделката с Уилям не предлага по-добър изход. Били забравили как преди две десетилетия тамплиерите освободили хората им от робство, опълчвайки се на Сайлъс. Помнели експедициите, които Уилям организирал, за да търси храма на Предците; помнели как разкопал могилата, която бяхме открили. Гневът им не бил стихнал, недоволството все още тлеело в сърцата им.

Уилям им припомнил как винаги се е застъпвал за мира и ги е защитавал.

— Ако искаш да ни защитиш, дай ни оръжия. Мускети и коне, с които сами да се браним — възразили членовете на конфедерацията.

— Войната не е отговор — отвърнал Уилям.

— Вие местите границите. Дори днес хората ти копаят земята, без да показват и капчица уважение към онези, които живеят върху нея. Думите ви са по-сладки от мед, но лъжливи. Не сме дошли да преговаряме. Не сме дошли да продаваме. Дойдохме да кажем на теб и на хората ти да си вървите от тези земи.

За съжаление Уилям се опитал да наложи волята си със сила. Застрелял един индианец и заплашил да убие и други, ако откажат да подпишат договора.

Ирокезите отказали категорично да се поддадат на натиска. Хората им започнали да падат, пронизани от куршуми. После се появило момчето. Накарах хората на Уилям да ми го опишат подробно и описанието им съвпадаше с видяното от Бенджамин в Мартас Виниърд и от Чарлс, Томас и Джон — в Бостън. Носел същата огърлица и асасинска мантия. Беше същото момче.

— Какво каза на Уилям? — попитах войника, застанал пред мен.

— Каза, че е решил да сложи край на кроежите на господин Джонсън и на ламтежа му да заграби индианските земи за тамплиерите.

— Отговори ли му Уилям?

— Да, сър, обясни на убиеца си, че тамплиерите искат земите, за да защитят индианците. Каза му, че нито крал Джордж, нито заселниците ще се застъпят за интересите на ирокезите.

Подбелих очи.

— Не особено убедителен аргумент, при условие че е избивал ирокези, когато момчето се е появило.

Войникът сведе глава.

— Вероятно сте прав, сър.

III

Ако ви се струва, че приемам твърде философски смъртта на Уилям, знайте, че има смекчаващи вината ми обстоятелства. Уилям, макар и всеотдаен и усърден труженик, не беше най-добросърдечният човек на света. Вместо да подходи дипломатично, той бе използвал сила и бе провалил преговорите. Неприятно ми е да го кажа, но той сам подписа смъртната си присъда. Опасявам се, че некомпетентността винаги ме е отблъсквала — и на младини, когато навярно съм попил тази нетърпимост от Реджиналд, и сега, макар да съм подминал петдесетте. Уилям постъпи като глупак и плати с живота си. Освен това, въпреки че планът да се сдобием със земя беше важен за нас, той вече не се нареждаше сред главните ни цели; не и откакто започна войната. Основната ни задача сега бе да си осигурим контрол над армията, а понеже честните средства удариха на камък, решихме да прибегнем до нечестни — да убием Вашингтон.

Заговорът ни обаче се провали, защото асасинът взе на прицел Джон — нашия офицер в британската войска. Набеляза го, защото Джон се бореше срещу бунтовниците. И отново, макар да не ми хареса, че губя толкова ценен човек, кроежите ни нямаше да претърпят крах, ако в джоба на Джон не бяха намерили писмо. Писмото, за жалост, съдържало подробен план за убийството на Вашингтон и споменавало извършителя — Томас Хики. Младият асасин веднага поел към Ню Йорк, за да нанесе удар върху следващия в списъка си — Томас.

Там Томас произвеждаше фалшиви пари, за да попълва фондовете ни, и се готвеше за убийството. Чарлс вече бе пристигнал в Ню Йорк с Континенталната армия. Аз самият също бях в града. Не след дълго ме уведомиха, че момчето е открило Томас, но и двамата са арестувани и хвърлени в Брайдуелския затвор.

— Не бива да допускаме повече грешки, Томас — казах му, когато го посетих, треперейки от студа и отвратен от миризмата и врявата в тъмницата.

В същия момент го видях в съседната килия — асасина.

И разбрах. Зърнах очите на майка му, катраненочерната й коса и гордата брадичка. Беше копие на Зио. Несъмнено беше мой син.

IV

— Той е — каза Чарлс, когато излязохме заедно от затвора.

Сепнах се, но Чарлс не забеляза — Ню Йорк бе мразовит, дъхът ни висеше като пелена пред лицата ни и той бързаше да се скрие на топло.

— Кой?

— Момчето.

Знаех за кого говори, разбира се.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Чарлс? — рекох сърдито и духнах в дланите си да ги стопля.

— Не помниш ли, че ти разказах как Вашингтон нападна индианско село през 60-а. Споменах, че едно момче ме заплаши.

— Да, сетих се. И то е нашият асасин, така ли? Същият от бостънското пристанище? Същият, който уби Уилям и Джон? Това е момчето в затвора?

— Така изглежда, Хайтам, да.

— Разбираш ли какво означава това, Чарлс? — възкликнах ядосано. — Означава, че ние сме създали асасин. У него пламти омраза към всички тамплиери. Той те видя онзи ден, когато са опожарили селото му, нали?

— Да… да… Нали ти казах вече…

— Сигурно е видял и пръстена ти. Предполагам, че е носил отпечатъка му върху кожата си няколко седмици след срещата ви. Прав ли съм, Чарлс?

— Загрижеността ти за детето е трогателна, Хайтам. Винаги си закрилял местните…

Думите застинаха върху устните му, защото сграбчих пелерината му и го притиснах към каменната стена на затвора. Долепих нос в неговия и го изпепелих с очи.

— Загрижен съм за Ордена, Чарлс. Единствената ми грижа е Орденът. И поправи ме, ако греша, но Орденът не проповядва безсмислено изтребване на индианци и опожаряване на индиански села. Помня, че не съм ти преподавал такива уроци. Знаеш ли защо? Защото такова поведение поражда… как да се изразя?… недоброжелателство, да речем, сред онези, които се надяваме да спечелим за нашата кауза. Изпраща коренното население в редиците на враговете ни. Както в този случай. Загинаха наши събратя и плановете ни са застрашени заради поведението ти преди шестнайсет години.

— Не заради моето поведение. Вашингтон…

Пуснах го, отстъпих назад и скръстих ръце.

— Вашингтон ще си плати за стореното. Ще се погрижим. Той е жесток и негоден за лидер.

— Съгласен съм, Хайтам, и вече съм взел мерки да не се натъкваме на повече спънки, да убием два заека с един куршум, така да се каже.

Изгледах го втренчено.

— Какви мерки?

— Ще обесят местното момче. Ще го обвинят, че е участвало в заговор за убийството на Вашингтон и че е убило тъмничаря. Вашингтон ще присъства, разбира се, лично ще се погрижа. Ще използваме възможността да го убием. Томас, естествено, ще изпълни охотно задачата. Остава ти, Велики майсторе, да благословиш мисията ни.

— Не разполагам с много време за размисъл — отбелязах и долових колебанието в гласа си. Защо се колебаех? Какво значение имаше кой ще живее и кой ще умре?

Чарлс разпери ръце.

— Понякога добрите планове не изискват много време.

— Да — съгласих се. — Да.

— Е?

Замислих се. С една дума щях да подпиша смъртната присъда на детето си. Какво чудовище е способно да постъпи така?

— Направете го — казах.

— Добре — отвърна той с високомерно задоволство. — Да не губим повече време. Тази нощ ще разпространим слух из Ню Йорк, че утре ще екзекутират предател на Революцията.

V

Късно е да изпитвам бащински чувства. Искрицата, способна да подклажда привързаност у мен, отдавна е изтляла. Предателствата и убийствата са се погрижили да я угасят.