Оливър Боудън
Възмездие (38)

I

Пиша в края на паметна вечер. Един въпрос не ми дава мира. Възможно ли е…

Възможно ли е да имам син?

Отговорът е, че не знам със сигурност, но някои факти и най-вече интуицията, която ме гложди, подръпва ме за ръкава като упорит просяк…

Това не е единственото бреме, което ми тежи, разбира се. Понякога се чувствам превит одве от спомени, съмнения, съжаления и скърби. Понякога призраците ме преследват и не ми дават покой.

След като погребахме Холдън, аз заминах за Америка, а Джени се върна в Англия, в къщата на Куин Ане Скуеър, където живее и досега като достолепна стара мома. Несъмнено я одумват и разнасят слухове за годините, които е прекарала в странство, и несъмнено това не я притеснява изобщо. Пишем си писма, но макар да ми се иска да кажа, че споделените преживявания са ни сближили, всъщност не е така. Пишем си, защото носим името Кенуей и изпитваме необходимост да поддържаме някаква връзка. Джени вече не сипе обиди по мой адрес, така че поне в това отношение отбелязваме напредък. Кореспонденцията ни обаче е сдържана и протоколна. И двамата сме понесли страдания и загуби, достатъчни за няколко живота. Какво да обсъждаме върху лист хартия? Нищо. И наистина не обсъждаме нищо.

Както бях предвидил, скърбих дълго за Холдън. Не познавам и никога няма да срещна по-благороден човек от него. Силният му характер обаче се бе се оказал недостатъчен да го спаси. Бяха му отнели мъжествеността. Не успя да го преглътне, не бе готов да го преодолее и затова изчака да оздравея и сложи край на живота си.

Тъгувах за него и навярно ще тъгувам до края на дните си. Измъчваше ме и предателството на Реджиналд. Скърбях за някогашната ни близост, терзаех се, че животът ми е бил изтъкан от лъжи и предателства. Тъгувах и за мъжа, който бях някога. Болката в хълбока не стихна напълно. Въпреки че не позволявам на тялото си да остарее, то е решено да не ме слуша. От носа и ушите ми стърчат тънки косъмчета. Не съм толкова пъргав като преди. Макар статутът ми в Ордена да е по-висок от всякога, физически не съм същият като преди. Когато се върнах в Америка, се установих във ферма във Вирджиния, където отглеждам тютюн и пшеница. Яздя в околностите и усещам как силите ми бавно гаснат година след година. По-трудно ми е да скачам и да слизам от седлото. Нямам предвид, че се затруднявам, а че ми е по-трудно, защото все още съм по-силен, по-бърз и по-чевръст от мнозина мъже, наполовина по-млади от мен. Нито един ратай във фермата не може да ме надвие физически. Но въпреки това… Не съм така силен, бърз и ловък, както преди. Възрастта не ме подминава.

През 73-та Чарлс също се върна в Америка и ми стана съсед — купи си чифлик във Вирджиния на половин ден езда от моето имение. Разменихме си няколко писма. Решихме, че трябва да се срещнем, за да обсъдим как да отстояваме тамплиерските интереси в колониите. Разисквахме главно тлеещото недоволство, семената на бунта, носещи се по въздуха, и как да извлечем полза от тези настроения. Колониалистите негодуваха от новите правила, налагани от британския парламент. Товареха ги с все повече данъци и такси и те се възмущаваха, че никой не представлява интересите им и никой не откликва на недоволството им.

Някой си Джордж Вашингтон бе сред недоволните. Младият офицер, служил навремето във войската на Брадок, бе напуснал армията и беше приел земята, предложена му в знак на признателност, че е помагал на британците във Френската и индианска война. През изминалите години обаче възгледите му се бяха променили. Офицерът с будни очи, склонен да проявява повече милосърдие от командира си, сега бе един от най-гръмките гласове в антибританското движение. Несъмнено, защото интересите на правителството на Негово Величество бяха в разрез със собствените му делови амбиции. Вашингтон бе предложил на Общото събрание на Вирджиния да приеме закон, забраняващ вноса от Великобритания. Фактът, че проектът е обречен на неуспех, само подхрани националното недоволство.

Чаеното парти през декември 73-та^[1] — миналия месец всъщност — бе кулминация на трупаното с години — не, десетилетия наред — негодувание. Превръщайки залива в най-голямата чаша чай на света, заселниците заявиха на Великобритания, че вече не искат да живеят под хомота на несправедлива система. Тлеещият бунт щеше да избухне скоро. И така, със същия ентусиазъм, с който отглеждах реколтата си, пишех на Джени или ставах от леглото всяка сутрин — с други думи, с почти никакъв — реших, че е време Орденът да се подготви за предстоящата революция, и свиках среща.

II

Събрахме се всички за пръв път от петнайсет години — мъжете от Ордена, с които преживяхме толкова приключения преди две десетилетия.

Настанихме се под ниския дъсчен таван на безлюдна гостилница в покрайнините на Бостън, наречена „Неспокоен дух“. Не беше безлюдна, когато пристигнахме, но Томас буквално изгони неколцината клиенти край масите и мястото остана изцяло на наше разположение. Онези от нас, които обикновено носеха униформи, бяха облечени в цивилни дрехи — със закопчани догоре палта и шапки, нахлупени ниско над очите. Насядахме около масата с по халба бира — аз, Чарлс Лий, Бенджамин Чърч, Томас Хики, Уилям Джонсън и Джон Питкърн.

И тук чух за пръв път за момчето.

Бенджамин повдигна въпроса. Той беше нашият човек в бостънските „Синове на свободата“ — група патриоти, антибритански заселници, помогнали за организацията на Чаеното парти. Срещнал младежа преди две години в Мартас Виниърд.

— Местно момче — каза. — Не съм го виждал преди…

— Не помниш да си го виждал — поправих го.

Той повдигна вежди.

— Да, не помня да съм го виждал — съгласи се. — Изпречи се дръзко на пътя ми и ме попита къде е Чарлс Лий.

Обърнах се към Чарлс.

— Търсил е теб. Знаеш ли кой е?

— Не.

Но отговорът му прозвуча уклончиво.

— Ще опитам отново, Чарлс. Имаш ли някаква представа кое е това момче?

Той се облегна назад и погледна над рамото ми.

— Не мисля…

— Но не си сигурен?

— Имаше едно момче в…

Възцари се неловко мълчание. Мъжете около масата или надигнаха халбите, или приведоха рамене и се втренчиха съсредоточено в камината.

— Ще ми каже ли някой какво става?

Нито един от тези мъже не можеше да се мери с Холдън. Осъзнах, че ми е додеяло от тях, дошло ми е до гуша. И омерзението ми се задълбочи.

Чарлс ме погледна първи и ми каза:

— Твоята мохиканка…

— Какво?

— Съжалявам, Хайтам. Наистина съжалявам…

— Мъртва е?

— Да.

Разбира се, помислих си. Толкова много смърт.

— Кога? Как?

— По време на войната. През 60-а. Преди четиринайсет години. Нападнаха и опожариха селото й.

Устните ми се свиха.

— Беше Вашингтон — уточни бързо Чарлс. — Джордж Вашингтон и хората му. Те опожариха селото и твоята… и тя загина в огъня.

— Ти там ли беше?

Той почервеня.

— Да, надявахме се да разпитаме старейшините за хранилището на Предците. Но бях безпомощен, Хайтам, уверявам те. Вашингтон и хората му пометоха селото. Жадуваха кръв.

— И там видя момче? — попитах го.

Той отвърна поглед.

— Да, видях малко момче. Около петгодишно.

Петгодишно, помислих си. В съзнанието ми изплува образът на Зио, на жената, която някога обичах — някога, когато бях способен да изпитвам такива чувства — и усетих тъпа болка за нея и ненавист към Вашингтон, който очевидно бе понаучил нещичко от генерал Едуард Брадок — уроци по жестокост и зверство. Спомних си последния ни ден заедно в малкия ни лагер — как вперва невиждащ поглед отвъд дърветата и почти несъзнателно дланта й се спуска към корема.

Но не, пропъдих идеята. Изглеждаше ми твърде невероятна. Прекалено нереална.

— Момчето ме заплаши — каза Чарлс.

При други обстоятелства щях да се усмихна, представяйки си как местно хлапе заплашва снажния Чарлс. Щях да се усмихна, ако не се опитвах да се примиря с мисълта, че Зио е загинала. Поех си дълбоко, но незабележимо дъх. Усетих как въздухът изпълва гърдите ми и прогоних образа й от съзнанието си.

— Не бях единственият там — обади се отбранително Чарлс и аз изгледах въпросително другите.

— Кой беше с теб?

Уилям, Томас и Бенджамин кимнаха едновременно с очи, впити в потъмнелия дървен плот на масата.

— Не може да е било то — тросна се Уилям. — Не е било същото момче.

— Хайде, Хайтам, какви са шансовете? — додаде Томас Хики.

— А ти не си го познал в Мартас Виниърд? — попитах Бенджамин.

Той поклати глава и сви рамене.

— Беше просто хлапе, индианче. Всички изглеждат еднакви.

— Какво търсеше в Мартас Виниърд?

— Почивах се — отвърна сприхаво.

Или сплетничеше как да си напълниш джобовете, рекох си, но казах само:

— Нима?

Той сви устни.

— Ако предвижданията ми се сбъднат и бунтовниците се организират в армия, аз ще бъда главният лекар на войската, господин Кенуей. Ще заема един от най-високите постове. Мисля, че заслужавам поздравления, вместо да ме разпитвате защо съм бил в Мартас Виниърд.

Той огледа събеседниците си за подкрепа и Томас и Уилям му кимнаха колебливо и ме изгледаха изпод вежди.

— Съвсем забравих добрите обноски, Бенджамин — казах помирително. — За Ордена наистина ще е огромна чест да получиш този пост.

Чарлс прочисти шумно гърло.

— Надяваме се също и че ако армията се сформира, вашият покорен слуга Чарлс Лий ще бъде назначен за неин главнокомандващ — добави Бенджамин.

Не виждах добре в сумрачната гостилница, но ми се стори, че Чарлс поруменява.

— Надяваме се не е точната дума — възрази той. — Аз съм най-подходящият кандидат. Далеч по-опитен воин съм от Джордж Вашингтон.

— Да, но си англичанин, Чарлс — въздъхнах аз.

— Роден съм в Англия — отсече той. — Но съм заселник по душа.

— Душата ти вероятно няма да наклони везните — казах.

— Ще видим — отвърна високомерно той.

Да, ще видим, рекох си изморено и се обърнах към Уилям, който не беше словоохотлив. Унинието му изглеждаше обяснимо, защото той бе пострадал най-много от Чаеното парти.

— А твоите планове, Уилям? Нали щеше да купуваш земя от местните?

Знаехме, разбира се, докъде е стигнал, но трябваше да го чуем, при това от неговата уста, независимо дали ми харесва, или не.

— Конфедерацията одобри сделката — подхвана той.

— Но…?

Уилям пое дълбоко дъх.

— Знаете, разбира се, господин Кенуей, как смятахме да съберем средства…

— Чаените листа?

— И знаете, разбира се, какво се случи на Бостънското чаено парти.

Разперих ръце.

— Всички пострадаха. Първо Указът за запазените марки, после това… Заселниците се бунтуват неслучайно.

Уилям ме изгледа укоризнено.

— Радвам се, че положението ви развеселява, господин Кенуей.

Свих рамене.

— Прелестта на подхода ни е, че покриваме всички фронтове. Около тази маса има представители на заселниците — посочих Бенджамин, — на британската армия — посочих Джон — и разбира се, на наемната сила, нашия скъп Томас Хики. На пръв поглед принадлежите към различни общности. В сърцата си обаче носите идеалите на Ордена. Затова, извини ме, Уилям, но имам основания да съм доволен въпреки затрудненията ти. Наистина вярвам, че случилото се е дребна спънка.

— Е, надявам се да излезете прав, господин Кенуей, защото е факт, че този източник на средства пресъхна окончателно.

— Заради действията на метежниците.

— Именно. Има и друго…

— Какво? — попитах, усетил как всички вперват погледи в мен.

— Момчето беше там. Беше сред предводителите. Хвърляше щайги е чай във водата на пристанището. Видяхме го. Аз, Джон, Чарлс…

— Същото момче?

— Почти сигурно — потвърди Уилям. — Огърлицата му беше същата, каквато ни описа Бенджамин.

— Огърлица? — учудих се. — Каква огърлица?

Постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно, а лицето ми да остане безучастно. Дори не преглътнах, докато Бенджамин описваше огърлицата на Зио.

Това не означава нищо, казах си, когато той млъкна. Зио беше мъртва и разбира се, някой друг бе взел огърлицата й. Ако изобщо беше нейната.

— Има още нещо, нали? — въздъхнах и ги погледнах.

Кимнаха като един, но проговори само Чарлс:

— Когато Бенджамин го срещнал в Мартас Виниърд, бил най-обикновено момче. По време на Чаеното парти обаче не изглеждаше като обикновен младеж. Носеше дреха, Хайтам.

— Дреха?

— Асасинска мантия.