Оливър Боудън
Възмездие (32)

II

И така, думите на Холдън — „Открих я“ — сложиха началото на нова одисея, която ни отведе в сърцето на Османската империя, където две години издирвахме Джени.

Холдън е открил, че е жива. Жива и в ръцете на търговци на роби. Докато светът водеше Седемгодишната война, ние открихме точното й местонахождение, но търговците на роби бяха отпътували, преди да успеем да се доберем дотам. Още няколко месеца издирвахме накъде са се отправили и накрая разбрахме, че Джени е предадена като наложница в султанския двор. Поехме към двореца Топкапъ, но отново закъсняхме. Оказа се, че са я преместили в Дамаск, в големия палат на османския губернатор Асад паша ал Азим.

Пристигнахме в Дамаск. Аз бях предрешен като богат търговец с кафтан, тюрбан и широки шалвари, в които, честно казано, се чувствах доста неловко. Холдън ме следваше в скромно одеяние. Влязохме през градските порти и тръгнахме по тесните криволичещи улички, гъмжащи от стражи. Холдън, разузнал положението, ме информира, докато си проправяхме бавно път из прахоляка и жегата.

— Губернаторът е притеснен, сър — обясни ми той. — Смята, че Великият везир Рахиб паша в Истанбул му има зъб.

— Ясно. А прав ли е? Наистина ли Великият везир не го харесва?

— Великият везир го нарекъл „прост селяк от селски род“.

— Скроил му е шапката.

Холдън се разкикоти.

— Точно така. Губернаторът се страхува, че ще му отнемат поста и е засилил охраната на града и особено на двореца. Виждаш ли тези хора?

Посочи група граждани, забързани по улицата пред нас.

— Да.

— Водят ги за екзекуция. Набедени са за шпиони. Асад паша ал Азим вижда шпиони навсякъде.

На малък многолюден площад обезглавиха осъдения. Той умря с достойнство и тълпата изрева одобрително, когато съсечената му глава се търкулна върху почернелите от кръв дъски на ешафода. Ложата на губернатора беше празна. Пашата очевидно не дръзваше да излиза от палата.

След екзекуцията с Холдън се запътихме към двореца и обиколихме стените му. Пред главната порта дежуреха четирима постови, други стражи охраняваха страничните входове.

— Как изглежда отвътре? — попитах.

— Има две главни крила — харамлик и саламлик. В саламлика има зали, приемни и закрити градини, но ще открием госпожица Джени в харамлика.

— Ако е там.

— О, там е, сър.

— Сигурен ли си?

— Бог ми е свидетел.

— Защо са я преместили от Топкапъ? Знаеш ли?

Погледна ме изненадано.

— Заради възрастта й, сър. Отначало сигурно са я ценили много, разбира се, когато е била по-млада. Ислямските закони не позволяват да се похищават насила мюсюлмани, затова повечето наложници са християнки, заловени предимно на Балканите. Ако госпожица Джени наистина е била толкова красива, както я описвате, навярно е била безценна плячка. Проблемът е, че не е единствената, а вече е прехвърлила четирийсетте. Сега навярно са я понижили в длъжност, така да се каже, и е по-скоро слугиня.

Замислих се. Трудно ми беше да си представя, че Джени — красивата властна Джени — е паднала толкова ниско. Въображението ми рисуваше вдъхваща страхопочитание фигура, незасегната от времето. Вместо като кралица майка в османския двор обаче Джени живееше в Дамаск, в харема на изпаднал в немилост властник. Как постъпваха с прислужниците и наложниците на низвергнатите губера натори? Вероятно ги сполиташе участта на обезглавения клетник, когото видяхме преди малко.

— А охраната вътре? — попитах. — Нали не допускат мъже в харема?

Той поклати глава.

— Всички стражи в харема са евнуси. Любопитно ли ви е, сър, как превръщат мъжете в евнуси?

— Ще ми кажеш, дори и да не искам да науча, нали?

— Да, по дяволите! Не мога да нося сам това бреме. Отрязват гениталиите на тези обречени души и ги заравят в пясъка до врата. Престояват десет дни. Само един от десетима оцелява, а оцелелите са издръжливи като кремък.

— Ясно.

— Още нещо — баните са в харамлика, където живеят наложниците.

— Е, и?

Той спря. Озърна се наляво и надясно, присвил очи срещу слънцето. Доволен, че няма никого, се наведе, дръпна желязна халка, скрита под пясъка в краката ни, и отвори капак, под който няколко каменни стъпала изчезваха в мрака.

— Бързо, сър — ухили се. — Да не ни види някой страж.

III

Слязохме по стълбите и се огледахме. Беше сумрачно, почти тъмно, но отляво ромолеше вода, а отпред се виеше плочник, използван за пренасяне на провизии или за поддръжка на каналите. Вероятно и за двете.

Мълчахме. Холдън бръкна в кожената си чанта и извади свещ и кутийка с прахан. Запали свещта, лапна я и измъкна от чантата къса факла. Запали и нея и я вдигна нагоре, хвърляйки меко оранжево сияние наоколо. Вляво, разбира се, видяхме акведукта, а неравната пътека продължаваше напред и изчезваше в тъмнината.

— Отвежда право под двореца, сър, и под баните — прошепна Холдън. — Ако изляза прав, ще стигнем до зала с езерце, откъдето черпят питейна вода.

— Много си потаен — констатирах впечатлен.

— Обичам да ви смайвам с по някой неочакван трик, сър — усмихна се той. — Аз водя, нали?

Той тръгна напред. Вървяхме мълчаливо. Когато факлите догоряха, хвърлихме изгасналите и запалихме нови. Най-сетне пред нас се разкри широка зала. Първо забелязахме басейн, облицован с мраморни плочки. Бистрата вода сияеше в приглушената светлина, процеждаща се от открехнатата врата над близкото стълбище.

После забелязахме евнуха, който бе коленичил с гръб към нас и пълнеше стомна от басейна. Носеше висок калпак и надиплена мантия. Холдън ме погледна, притисна показалец в устните си и се запромъква напред, извадил камата си. Аз обаче го улових за рамото и го спрях. Трябваха ни дрехите на евнуха, не биваше да ги оплескаме с кръв. Този човек охраняваше наложници в османски палат, не беше някой британски войник, следователно кървавите петна по дрехите му нямаше да останат незабелязани. Застанах пред Холдън, инстинктивно свил пръсти и впил очи в сънната артерия на евнуха. Той напълни стомната и стана.

В същия момент сандалът ми остърга плочника — тих звук, но в затвореното пространство проехтя като изригнал вулкан. Евнухът се сепна.

Застинах и наругах мислено сандалите, когато той изви врат и надникна към вратата да провери откъде идва шумът. Не видя нищо и окаменя, сякаш осъзнал, че щом звукът не идва отгоре, значи…

Извърна се.

Нищо в дрехите, в позата му, когато се бе привел да напълни стомната, не ме бе подготвило за светкавичната реакция, която последва. Нито за ловкостта му. Той се сниши и стомната в ръката му се стрелна към мен толкова бързо, че щеше да ме събори, ако не бях демонстрирал същата скорост и пъргавина.

Избегнах удара, но на косъм. Отдръпнах се назад, а очите му пробягаха над рамото ми и забелязаха Холдън. Насочи поглед към каменните стълби — единствения изход. Преценяваше възможностите — да побегне или да се бие. Реши да се бие.

Което потвърди думите на Холдън, че евнусите са издръжливи като кремък.

Отстъпи няколко крачки и извади сабя изпод диплите на робата. Блъсна стомната в стената и се сдоби с второ оръжие. Тръгна към мен, стиснал сабята с една ръка и нащърбената стомна в другата.

Пътеката беше тясна. Само един от нас можеше да се изправи срещу него, а аз бях по-близо. Времето за тревоги да не изцапаме робата му бе отминало. Извадих скритото острие, приклекнах и се подготвих да го пресрещна. Той напредваше, втренчен в мен. Излъчваше заплашителност, у него имаше нещо неописуемо, което не бях съзирал у никой противник. След миг си спомних думите на старата ми бавачка Едит — от него ме побиваха тръпки. Навярно защото знаех на какво е бил подложен, през какво е преминал, за да се превърне в евнух. След преживяното нищо не можеше да го уплаши — камо ли аз, непохватен натрапник, неуспял дори да го издебне безшумно.

И той го усети. Усети страха ми и се възползва от него. Четеше се в очите му, които не издадоха никакви чувства, когато замахна със сабята към мен. Блокирах стоманата със скритото острие и се извърнах леко да посрещна втория удар, който идваше отляво — нащърбената стомна се насочи към лицето ми го пропусна на милиметър.

Не ми остави време да си поема дъх, вероятно осъзнал, че единственият начин да надвие мен и Холдън е да ни изтика назад по тесния проход. Сабята отново замахна — този път от долу нагоре — и аз пак я парирах със скритото острие. Изкривих лице от болка, когато посрещнах втория удар на стомната с лакът, и преминах в контраатака. Отместих се леко вдясно и понечих да забия острието в гърдите му. Той го отблъсна със стомната като с щит и острието ми се заби в глината, запращайки отломки върху плочника и в басейна. Отбелязах си мислено, че после ще трябва да го наточа.

Ако се измъкна невредим.

По дяволите! За пръв път виждах евнух и вече се биехме. Махнах на Холдън да се отдръпне назад, за да не се препъна в него. Отстъпих заднишком, за да си освободя пространство и да се съвзема.

Евнухът ме побеждаваше — не само с ловкост, но и защото се страхувах от него. А страхът е най-страшното чувство за воина.

Сниших се, вдигнах острието и погледнах евнуха право в очите. За миг застинахме неподвижно, вкопчени в безмълвна, но жестока схватка на волята. Аз я спечелих. Влиянието му върху мен някак си се пречупи и бегла сянка в очите му ми подсказа, че и той го разбира; разбира, че е изгубил психологическата битка.

Скочих напред с разискрено острие и сега дойде неговият ред да отстъпи назад. Защитаваше се умело и стабилно, но вече не владееше положението. Дори простена, оголил зъби, а по челото му избиха няколко капки пот. Острието ми се движеше светкавично. След като го принудих да отстъпи, започнах наново да обмислям как да запазя дрехите му непокътнати. Везните се бяха наклонили в моя полза. Той размахваше сабята диво напосоки и най-сетне съзрях възможността. Отпуснах се почти на колене и забих острието от горе надолу в брадичката му.

Тялото му се сгърчи и евнухът разпери ръце, сякаш го разпъват на кръст. Изпусна сабята и когато устните му се разтегнаха в ням вик, видях сребристото си острие в устата му. После той се строполи върху камъните.

Бях го изтикал чак до основата на стълбите, а вратата беше отворена. Всеки момент щеше да се появи друг евнух да провери къде се е дянала стомната. В същия миг, разбира се, чух стъпки и над капака премина сянка. Отскочих назад, улових мъртвеца за глезените и го повлякох след мен. Смъкнах шапката му и си я надянах. Тутакси различих боси крака да се спускат по стълбите. Евнухът се приведе да погледне към басейна. Високата бяла шапка върху главата ми го заблуди за една безценна секунда. Хвърлих се напред, сграбчих го за робата и го издърпах надолу по стълбите. Забих чело между веждите му, преди да успее да извика. Костите му изхрущяха и се счупиха и аз задържах главата му нагоре, за да не се стече кръвта по дрехите му. Той подбели очи и залитна зашеметен към стената. След секунда щеше да се опомни и да извика за помощ. Не биваше да му позволявам. Халосах с ръба на дланта си счупения му нос. Раздробените кости се забиха в мозъка му и той умря.

Втурнах се по стълбите и много внимателно, много безшумно затворих капака, за да си осигуря няколко секунди, преди да пристигнат подкрепленията. Някъде някоя наложница навярно очакваше да й донесат вода.

Без да продумаме, надянахме робите на евнусите и нахлупихме калпаците. С удоволствие се отървах от проклетите сандали. Спогледахме се. По предницата на мантията на Холдън личаха петна кръв, стекли се от счупения нос на предишния й собственик. Пробвах да ги изстържа с нокът, но вместо да ги изчистя, както се надявах, размазах все още влажната кръв. В крайна сметка, след кратка размяна на яростни жестове и енергични кимания, решихме единодушно да рискуваме. Вдигнах предпазливо капака и излязох в безлюдната зала горе. Тъмното хладно помещение бе облицовано с плочки, които отразяваха отблясъците от огромния басейн с гладка и тиха, но някак си жива повърхност.

Дадох знак на Холдън, че няма опасност. Той ме последва и двамата постояхме известно време в залата, попивайки с очи непознатата обстановка. Накрая се спогледахме победоносно и тръгнахме към вратата, която ни отведе в заслонена градина.

IV

Изправен срещу неизвестността, дебнеща ни от другата страна на вратата, аз присвивах пръсти, готов да извадя скритото острие, а Холдън стискаше дръжката на сабята си, в случай че се изправим срещу отряд разярени евнуси и истерични наложници.

Изненада ни обаче сцена като от небесните селения — отвъден живот, изпълнен с умиротворение, ведрина и красиви жени. Просторният двор бе застлан с бели и черни плочки, в средата му бълбукаше фонтан, а от всички страни се редяха беседки, засенчени от дървета, и лозници. Спокойно място, посветено на красотата и съзерцанието. Само ромоленето на фонтана нарушаваше тишината, въпреки че градината бе пълна с хора. Наложници в бели роби от ефирна коприна седяха върху, каменните пейки, размишляваха, шиеха или се разхождаха тихо, босоноги и изопнали гордо рамене. Кимах си безмълвно, когато се разминаваха, а между тях сновяха слугини, облечени по същия начин, но по-млади или по-възрастни и по-неугледни от жените, на които прислужваха.

Имаше и мъже, повечето застанали в очакване в дъното на двора — зорки и готови да се притекат на помощ. Евнусите. Забелязах с облекчение, че никой не гледа към нас. Правилата за зрителния контакт бяха по-сложни от мозайките. И това устройваше прекрасно нас, двамата непознати евнуси, опитващи се да се ориентират на новото място.

Застояхме се до вратата на банята, отчасти закрита от колони и лозници, и аз несъзнателно заех позата на другите стражи — изправен гръб, скръстил ръце отпред — докато очите ми обхождаха двора, търсейки Джени.

Открих я. Не я разпознах веднага; очите ми едва не я подминаха. Но когато погледнах отново към мястото, където една наложница се бе облегнала на фонтана, а слугинята й масажираше стъпалата, осъзнах, че прислужницата е сестра ми.

Времето си беше казало думата — макар някогашната красота да прозираше в чертите й, тъмната й коса бе посребрена, а лицето — изпито, понабръчкано и с отпусната кожа. Тъмни кръгове обрамчваха очите й — изморени очи. Каква ирония се криеше в лицето на момичето, за което се грижеше — презрителното и високомерно изражение, което като дете бях свикнал да виждам върху лицето на сестра си. Не, не се насладих на тази ирония, но все пак нямаше как да я подмина.

Джени погледна към мен. За секунда повдигна объркано вежди и се запитах дали ме позна след толкова години. Но не. Бях твърде далеч. Бях предрешен като евнух. Стомната бе предназначена за нея. И тя навярно се питаше защо двама евнуси са влезли в банята, а са излезли други двама.

Джени се изправи, поклони се на наложницата и все още с учудено изражение тръгна към нас, проправяйки си път между нагиздените в коприна красавици. Аз се шмугнах зад Холдън точно когато тя наклони глава да надникне през надвисналите лозници и застана на крачка от нас.

Не каза нищо, разбира се — разговорите бяха забранени — но и не беше необходимо. Аз надзърнах над рамото на Холдън да я погледна и забелязах как очите й се отклоняват от него към вратата на банята с ясен въпрос: „Къде е водата ми?“. Във властното й лице за миг се мярна момичето, което познавах — призрачен спомен от презрението на Джени, което някога изпитвах на свой гръб.

Холдън откликна на яростния й поглед, сведе глава и понечи да се върне в банята. Помолих се да го е осенила същата идея, да се е сетил, че ако някак си я накараме да ни последва, ще успеем да избягаме, без да ни усетят. Той разпери ръце да покаже, че е изникнал проблем и се нуждае от помощ. Джени обаче не пожела да му съдейства. Напротив — забеляза нещо по дрехите му и вместо да тръгне към банята, го спря с вдигнат показалец и после посочи кървавото петно върху робата му.

Очите й се разшириха. Тя се втренчи в лицето на Холдън и видя непознат мъж.

Устата й зейна. Отстъпи назад, но се блъсна в колоната и ударът избистри зашеметения й стъписан поглед. Отвори уста да наруши свещеното правило и да извика за помощ. Аз изскочих иззад гърба на Холдън и й просъсках:

— Джени, аз съм! Хайтам!

Надникнах неспокойно към градината, където всички се държаха постарому, в блажено неведение какво се случва пред вратата на банята. Погледнах отново Джени, в чиито очи напираха сълзи. Беше ме познала.

— Хайтам — прошепна тя, — дошъл си да ме отведеш…

— Да, Джени, да — отвърнах тихо, обзет от странна смесица от чувства, едното, от които беше вина.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя. — Сигурна бях…

Гласът й прозвуча по-звънко и аз погледнах стреснато към градината. Тя протегна длани и ме сграбчи за ръцете. Взря се умолително в очите ми.

— Кажи ми, че е мъртъв. Кажи ми, че си го убил.

Разкъсван между желанието да я смълча и любопитството да разбера какво има предвид, прошепнах:

— Кой? Кой да е мъртъв?

— Бърч — процеди тя, този път прекалено шумно.

Над рамото й видях наложница. Вървеше с плавни стъпки към нас — по-скоро към банята — потънала в размисъл, но гласът я сепна и я изтръгна от съзерцанието. По лицето й се изписа уплаха, тя се обърна към градината и изкрещя едничката дума, от която се страхувахме:

— Стража!

V

Първият страж не забеляза, че съм въоръжен, и аз забих острието с корема му, преди да разбере какво се случва. Той ококори очи и блъвна фонтан от кръв в лицето ми. Стенейки от усилието, аз го дръпнах към себе си и блъснах сгърченото му тяло във втория евнух, притекъл се на помощ. И двамата се проснаха върху черно-белия плочник. Заприиждаха още и битката започна. С крайчеца на окото си зърнах да просветва острие и отскочих точно навреме, за да не се забие във врата ми. Извърнах се, сграбчих ръката, с която нападателят държеше сабята, счупих я и пронизах черепа му с острието си. Сниших се, завъртях се и препънах четвърти мъж. Изправих се, скочих върху лицето му и чух как черепът му изхрущява.

Недалеч Холдън бе повалил трима евнуси, но стражите вече бяха разбрали що за противници сме и наближаваха по-предпазливо. Ние се прикрихме зад колоните и се спогледахме разтревожено, питайки се дали ще успеем да стигнем невредими до подземния тунел.

Умни момчета. Нападнаха ни двамина едновременно. С Холдън ги посрещнахме рамо до рамо, но отдясно ни връхлетяха още двама. Застанахме гръб в гръб и ги отблъснахме, но те се оттеглиха само временно, подготвяйки следващата атака, сплотили редици.

Зад нас Джени стоеше до вратата към банята.

— Хайтам! — извика тя паникьосано. — Трябва да бягаме!

Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха сега? Как щяха да я накажат? Не смеех да си представя.

— Вие двамата вървете, сър — настоя Холдън.

— Как не! — отвърнах.

Нападнаха ни отново и отново ги отблъснахме. Един от евнусите простена и се строполи ничком. Дори в предсмъртна агония, дори със сабя, забита в корема, тези мъже не крещяха. Над раменете на противниците ни забелязах в градината да притичват подкрепления. Бяха като хлебарки. На мястото на всеки убит изникваха двама-трима.

— Бягайте, сър! — извика Холдън. — Аз ще ги задържа и ще ви последвам!

— Не изглупявай, Холдън! — скастрих го. — Никой не може да ги задържи. Ще те убият.

— Бил съм се и срещу по-жилави врагове, сър — изръмжа Холдън, без да спира да размахва меча. Долових обаче фалшива нотка в дръзките му думи.

— По-добре да остана тогава — казах, отблъсквайки сабята на евнуха срещу мен. После го парирах, но не с острието си, а с юмрук в лицето, който го отпрати назад.

— Тръгвайте! — изкрещя Холдън.

— Ако загинем, ще загинем заедно — отвърнах.

Холдън обаче прецени, че времето за размяна на любезности е отминало.

— Слушай, човече, или се измъквай оттук, или и тримата ще умрем. Какво избираш?

Джени ме улови за лакътя и ме задърпа към отворената врата на банята. Отляво към нас прииждаха още евнуси. Аз се колебаех. Докато, изгубил търпение, Холдън се хвърли към мен, извика „Извинете, сър“, блъсна ме през вратата, преди да успея да реагирам, и я залости отвън.

Лежах в тихата баня и се опитвах да осъзная какво се е случило. От другата страна на стената чувах битката — странна, приглушена — и тропот по вратата. Проехтя вик — гласът на Холдън — и аз станах, понечих да отворя вратата и да се върна при него. Джени обаче ме стисна за ръката.

— Не можеш да му помогнеш, Хайтам — каза тихо.

В същия миг от градината долетя нов вик:

— Копелета! Проклети кастрати!

Хвърлих последен поглед към вратата, дръпнах резето отвътре и Джени ме повлече към подземието. Докато слизахме по стълбите, отгоре проехтя по-немощен вик:

— Само толкова ли са ви силите, кучи синове! Хайде, уроди, да видим как ще се справите с войника на Негово величество!

Когато се втурнахме по тунела, чух писък.