Оливър Боудън
Възмездие (31)

4 август 1755 година

Решението изникна само. Тази сутрин се отби гост. Лагерувахме на около пет мили от Лексингтън, където не бяхме зървали жива душа — нито едно човешко същество — от няколко седмици. Чух го, разбира се, преди да го видя. По-точно чух суматохата, която предизвикваше — пърхане на подплашени птици в далечината. Индианец не би се движил така, което означаваше, че към нас наближава колонизатор, британски войник или дори френски съгледвач, отдалечил се от сънародниците си.

Зио бе излязла преди час да ловува. Познавах я достатъчно добре и бях сигурен, че е забелязала подплашените птици. Навярно сега и тя посягаше да зареди мускета си.

Изкатерих се пъргаво по най-високото дърво и огледах местността. Самотен ездач си проправяше бавно път между дърветата. Мускетът му бе провесен през рамо. Носеше тривърха шапка и тъмно палто. Не беше във военна униформа. Спря коня и бръкна в пътната си чанта. Извади телескоп и го притисна към окото си. Насочи го нагоре, над дървесните корони.

Защо нагоре? Умно момче. Търсеше издайнически кълба дим, сивеещи на фона на ясносиньото сутрешно небе. Погледнах лагерния огън, видях пушека, виещ се към небето, и отново насочих очи към ездача, който обхождаше хоризонта с телескопа, сякаш…

Да. Сякаш е разделил района на участъци и методично го оглежда педя по педя точно като…

Като мен. Или като някой от учениците ми.

Поуспокоих се. Беше някой от хората ми — вероятно Чарлс, съдейки по телосложението и дрехите му. Забелязах как видя дима от огъня, прибра телескопа в чантата и препусна към лагера. Когато наближи, разбрах, че наистина е Чарлс, и огледах лагера през неговите очи — огъня, двете пиринчени чинии, платното, опънато между дърветата, под което бяха кожите, топлещи мен и Зио през нощта. Спуснах платнището, за да скрия кожите, коленичих пред огъня и прибрах съдовете. След минута конят му се появи на поляната.

— Здрасти, Чарлс — поздравих, без да го поглеждам.

— Как разбра, че съм аз?

— Видях, че прилагаш наученото. Останах доволен.

— Обучили са ме най-добрите — отвърна той.

Долових усмивката в гласа му и най-сетне го погледнах.

— Липсвате ни, господин Кенуей — каза той.

Кимнах.

— И вие ми липсвате.

Той повдигна вежди.

— Така ли? Но вие знаете къде сме!

Разбутах с пръчка огъня и се втренчих в почервенелия й връх.

— Исках да проверя дали ще се справите без мен.

Той сви устни и кимна.

— Знаете, че можем. Каква е истинската причина за отсъствието ви, господин Кенуей?

Изгледах го втренчено.

— Каква би могла да бъде, Чарлс?

— Навярно се наслаждавате на живота с индианската жена, раздвоен между два свята, длъжник на нито един от тях. Сигурно отдихът е приятен…

— Внимавай, Чарлс! — предупредих го. Внезапно осъзнах, че ме гледа отвисоко и се изправих, за да изравня позициите. — Защо вместо върху моите задължения не се съсредоточиш върху своите? Кажи ми какво става в Бостън?

— Опитваме се да разрешим проблема със земята. Както вие бихте желали.

Кимнах, замислен за Зио, замислен дали има друг начин.

— Още нещо? — попитах.

— Продължаваме да търсим сведения за хранилището на Предците — вирна брадичка той.

— Разбирам…

— Уилям подготвя експедиция до могилата.

Сепнах се.

— Никой не ме е уведомил.

— Защото ви нямаше — отвърна Чарлс. — Уилям реши… реши, че е най-добре да започнем оттам.

— Ще разгневим местните, ако нахлуем в земите им.

Чарлс ме изгледа, сякаш не съм с всичкия си. Разбира се. Нима гневът на шепа местни може да уплаши тамплиерите?

— Мислих дълго за могилата — рекох бързо. — Сега не ми се струва толкова важна…

Погледнах към хоризонта.

— Още нещо, от което сте решили да вдигнете ръце? — попита раздразнено той.

— Предупреждавам те… — казах и ръцете ми се свиха в юмруци.

Той огледа лагера.

— Къде е тя? Индианската ви… възлюбена?

— Не те интересува, Чарлс. Съветвам те да смениш тона, когато говориш за нея, иначе ще се принудя да го сменя насила.

Той ме изгледа студено.

— Получихме писмо — уведоми ме и бръкна в чантата.

Извади го и го подхвърли. То се приземи в краката ми.

Видях името си, изписано върху плика, и веднага познах почерка. Писмото беше от Холдън и при вида му сърцето ми ускори ход. Получавах знак от някогашния си живот, от другия си живот в Англия и от мисията, която бях загърбил — да открия убийците на татко.

Не казах нищо и не показах чувствата, които предизвика писмото у мен.

— Нещо друго? — попитах.

— Да — отвърна Чарлс. — Добри новини. Генерал Брадок се предаде. Раните му го сломили. Мъртъв е.

— Кога умря?

— Скоро след битката. Но научихме едва сега.

Кимнах.

— Поне тази страница е затворена.

— Отлично — рече Чарлс. — Време е да се връщам, нали? Да съобщя на другите, че се наслаждавате на живота в горите? Ще се надяваме за в бъдеще да ни ощастливите с присъствието си.

Погледнах писмото от Холдън.

— По-скоро, отколкото смяташ, Чарлс. Имам чувството, че ме зове нова задача. Вие доказахте, че сте способни да се справяте и без мен. — Усмихнах му се тънко, безрадостно. — Навярно ще се наложи да продължите по същия начин.

Чарлс дръпна юздите на коня.

— Както желаете, господин Кенуей. Ще съобщя на другите да ви очакват. Предайте на дамата на сърцето ви нашите поздрави.

При тези думи той препусна и се отдалечи. Аз постоях още известно време край огъня. Гората бе притихнала. Накрая наруших тишината:

— Излизай, Зио.

Тя скочи от дървото, където се криеше, и застана пред мен с лице, потъмняло като буреносен облак.

— Той е бил жив! Излъгал си ме!

Преглътнах.

— Но, Зио, аз…

— Каза ми, че е мъртъв — извика тя. — Каза ми, че е мъртъв, за да ти покажа храма.

— Да — признах. — И съжалявам за това.

— За каква земя става дума? — прекъсна ме тя. — Какво говореше този мъж? Опитвате се да заграбите земята ни, така ли?

— Не.

— Лъжец!

— Чакай. Ще ти обясня…

Но тя вече бе извадила сабята си.

— Заслужаваш да те убия!

— Права си да се гневиш, да ме проклинаш и да желаеш смъртта ми. Но всъщност не знаеш истината — подхванах.

— Върви си! — извика тя. — Махай се и повече не се връщай тук! Видя ли те, ще изтръгна сърцето ти с голи ръце и ще нахраня вълците с него.

— Изслушай ме, Зио, аз…

— Кълна се!

Оброних глава.

— Както искаш…

— Тръгвай веднага! — нареди ми тя, обърна се и ме остави сам.

Събрах си багажа и поех към Бостън.