Оливър Боудън
Възмездие (3)

II

Няколко дни след като разговарях с окото на Том Барет, чутото все още ме глождеше. Затова една сутрин, когато с Джени останахме сами в дневната, реших да я попитам.

Джени… Бях на осем, а тя на двайсет и една. Бях толкова близък с нея, колкото с мъжа, който доставяше въглищата. По-малко всъщност, като се замисля, защото мъжът, който докарваше въглищата, обичаше да се смее като мен, докато Джени почти не се усмихваше, камо ли да се смее.

Тя имаше блестяща черна коса, очите й бяха тъмни и… „сънливи“ според мен, макар някои да ги описваха като „загадъчни“, а един обожател дори заяви, че са „мечтателни“, каквото и да означава това. Външността на Джени бе честа тема за разговор. Тя беше истинска красавица, или поне така казваха.

Аз обаче я виждах другояче. За мен тя беше само Джени, която толкова пъти отказваше да си играе с мен, че отдавна се бях отказал да я моля; която винаги си представям седнала в стол с висока облегалка, приведена над гоблена или бродерията — каквото там се прави с игла и конец. И намръщена. Загадъчният поглед, който се привиждаше на обожателите й? Аз го наричам сърдит.

Макар да се разминавахме обаче кажи-речи като случайни гости в един и същи живот, като кораби, попаднали в едно и също пристанище, ние имахме един и същи баща. А Джени, понеже беше дванайсет години по-голяма, знаеше за него повече от мен. И въпреки че от години слушах, че съм прекалено малък да разбера или твърде глупав да разбера; а веднъж дори и прекалено нисък да разбера, каквото и да означаваше това — аз се опитвах да я заговарям. Не знам защо, понеже, както казах, винаги се оказвах недостоен за вниманието й. За да я ядосам вероятно. Но в този случай няколко дни след разговора с окото на Том я заговорих, защото наистина исках да проумея какво е имал предвид синът на Баретови.

— Какво говорят хората за нас? — попитах я.

Тя въздъхна театрално и вдигна поглед от гоблена.

— Какво намекваш, дребосък? — попита.

— Нищо. Просто се интересувам какво говорят хората за нас.

— Слуховете ли имаш предвид?

— Наричай го както щеш.

— Откога се интересуваш от слухове? Не си ли прекалено…

— Интересувам се — прекъснах я, преди да ме скастри, че съм прекалено малък, прекалено глупав или прекалено нисък.

— Нима? Защо?

— Някой ми каза нещо, затова.

Тя остави гоблена върху табуретката до крака си и сви устни.

— Кой? Кой ти го каза и какво ти каза?

— Едно момче пред портата в градината. Каза, че семейството ни е странно, а татко бил…

— Какво?

— Не разбрах.

Тя се усмихна и взе отново гоблена.

— Но се замисли, така ли?

— Ти не би ли се замислила?

— Вече знам всичко, което трябва да знам — отвърна високомерно тя. — И не давам пукнат грош какво говорят за нас съседите.

— Кажи ми тогава. Какво е правел татко, преди да се родя?

Джени се усмихваше понякога. Усмихваше се, когато надделяваше над някого, когато държеше някого в ръцете си — особено ако този някой бях аз.

— Ще разбереш — отговори тя.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Все пак си момче. Негов наследник.

Настана дълго мълчание.

— Наследник? — попитах накрая. — А ти? Каква е разликата?

Тя въздъхна.

— В момента не е голяма, макар че теб те учат да боравиш с оръжия, а мен не.

— Така ли?

Знаех отговора, разбира се. Вече се бях питал защо аз се уча да се бия със сабя, а тя — да шие.

— Да, Хайтам. Никое дете не изучава изкуството да се сражава, поне не в Блумсбъри, а сигурно и в цял Лондон. Никое, освен теб. Не са ли те предупреждавали?

— Да са ме предупреждавали?

— Да не казваш нищо.

— Да, но…

Е, не се ли чудиш защо не бива да казваш нищо?

Вероятно съм се чудил. Навярно съм се досещал от самото начало. Не отговорих.

— Скоро ще разбереш какво те очаква — каза тя. — Животът ни е предначертан, не бой се.

— Какво е твоето бъдеще тогава?

Тя изсумтя презрително.

— „Какво“ е грешен въпрос. По-точен е „кой“. — В гласа й долових нотка, която разбрах едва по-късно, и я погледнах безмълвно. Съзнавах, че продължа ли да разпитвам, рискувам да усетя върха на иглата й.

След малко оставих книгата, която четях, и излязох от дневната е усещането, че макар да не съм научил почти нищо за татко и за семейството си, съм научил нещо за Джени — защо не се усмихва, защо е толкова зле настроена към мен.

Защото бе видяла бъдещето. Бе видяла бъдещето и беше разбрала, че то облагодетелства мен не за друго, а понеже съм момче.

Би трябвало да ми дожалее за нея. Щеше да ми дожалее, ако не беше толкова намръщена.

Това, което бях разбрал обаче, придаде още по-силно очарование на уроците по сабя на следния ден. Никой друг не изучаваше изкуството на фехтовката, освен мен. Ненадейно се почувствах, сякаш вкусвам забранен плод, още по-сочен, понеже татко ме обучаваше. Ако Джени бе права и ме подготвяха за някакво призвание, както подготвяха другите момчета за свещеници, за ковачи, касапи или дърводелци, аз не възразявах. Устройваше ме. Татко бе моят кумир. Мисълта, че той ми предава познанията си, бе успокоителна и същевременно вълнуваща.

И разбира се, познанията включваха уроци по фехтовка. За какво повече би могло да мечтае момче на моята възраст? Хвърляйки поглед назад, разбирам, че от онзи ден аз станах по-усърден и по-ентусиазиран ученик. Всеки ден — следобед или след вечеря — в зависимост от графика на татко ние отивахме в „стаята за тренировки“, както я наричахме, макар всъщност да беше игрален салон. Там шлифовах уменията си да се сражавам със сабя.

Не съм тренирал, откакто ни нападнаха. Сърце не ми дава да хвана сабята, но знам, че когато най-сетне събера сили, ще си представя тази стая с тъмни стени, облицовани с дъбова ламперия, рафтовете с книги и покритата с платнище билярдна маса, отместена, за да освободи място. А в стаята — татко, със светнали очи, проницателни, но добри, винаги усмихнат, винаги готов да ме насърчи. Блокирай, парирай, движи краката, пази равновесие, наблюдавай, предвиждай. Повтаряше тези думи като мантра. Понякога не изричаше нищо друго до края на урока, освен тези команди, кимайки, щом се справех добре, и клатейки глава, когато грешах. От време на време спираше, отмяташе косата си от челото и заставаше зад мен да нагласи краката и ръцете ми.

За мен това са — или бяха — декорите и звуците на обучението по фехтовка: рафтовете с книги, билярдната маса, мантрите на татко и звънтенето… на дърво.

Дърво.

Да, дърво.

Използвахме дървени мечове, за мое огорчение. Стоманата ще се появи по-късно, казваше татко, когато недоволствах.

III

Сутринта на рождения ми ден Едит бе извънредно мила с мен, а мама се погрижи да ми сервират любимата закуска — сардини с горчица, пресен хляб със сладко от череши, направено от плодовете в градината ни. Забелязах колко отвисоко ме гледа Джени как преглъщам лакомо, но не се смутих. След разговора ни в дневната влиянието й над мен, незначително и без друго, се бе стопило съвсем. Преди него подигравките й понякога ме обиждаха. Преди бих се почувствал малко глупаво и неловко, но не и сега. Като се вглеждам в миналото, се питам дали моят осми рожден ден не е денят, когато започнах да се превръщам от момче в мъж.

И така, аз не обръщах никакво внимание на присвитите устни на Джени, нито на грухтенето, с което ме имитираше тайничко. Виждах единствено мама и татко, които гледаха само мен. Разбирах от жестовете им — миниатюрни родителски знаци, които бях опознавал с течение на времето — че предстоят още изненади за рождения ми ден. Излязох прав. Когато закусихме, татко обяви, че надвечер ще отидем в сладкарница „Уайтс Чоклет Хаус“ на Честърфийлд Стрийт, където горещият шоколад се приготвя от твърди блокчета какао, внесени от Испания.

По-късно същия ден Едит и Бети се засуетиха около мен да ме облекат в най-хубавия ми костюм. После четиримата се качихме във файтона, спрял пред къщата. Аз погледнах скришом към прозорците на съседите ни, питайки се дали момичетата на Досънови или Том и братята му са залепили лица о стъклата. Надявах се. Надявах се да ме видят сега. Да ни видят и да си помислят: „Кенуей излизат на вечеря като нормално семейство“.

IV

Честърфийлд Стрийт бе оживена. Успяхме да спрем точно пред „Уайтс“, отвориха ни вратата, проправихме си път през гъмжилото и влязохме бързо в сладкарницата.

По краткия път от файтона до сладкарницата аз се озърнах наляво и надясно и видях нещичко от суровия лондонски свят — мъртво куче в канавката, бездомник, подпрян на парапета, цветари, просяци, пияници, улични хлапета, шляпащи в кална локва.

В сладкарницата ни посрещна натрапчива миризма на цигари, джинджифилова бира, парфюм и разбира се, шоколад, както и хор от гръмки гласове и пиано. Клиентите разговаряха на висок глас, надвесени над игралните маси. Мъжете отпиваха бира от огромни халби; жените също. Някои пиеха какао и похапваха сладкиши. Всички изглеждаха развълнувани.

Погледнах татко, който се бе заковал на място, и усетих, че се чувства неловко. За миг се притесних, да не би да се обърне и да си тръгне, но зърнах един джентълмен да ни маха с бастуна си. По-млад от татко, с ведра усмивка и весели пламъчета в очите, видни дори от другия край на стаята, той се опитваше да привлече вниманието ни. Най-сетне татко му махна благодарно и ни поведе към него, провирайки се през тесните пространства между масите, настъпвайки кучета и дори едно-две деца, щуращи се край гуляйджиите вероятно с надеждата нещо да падне от игралните маси — парче сладкиш или монета.

Стигнахме до джентълмена с бастуна. За разлика от татко, чиято коса бе хлабаво завързана на опашка на тила, той носеше бяла бухнала перука, прибрана отзад с черна копринена кърпа, и яркочервен редингот. Кимна на татко, обърна се към мен и ме поздрави с пресилен поклон:

— Добър вечер, млади господине. Честит рожден ден. Припомнете ми, моля, на колко станахте, сър? Личи си, че възмъжавате бързо. Единайсет? Дванайсет може би?

При тези думи той погледна над рамото ми със закачлива усмивка и мама и татко се разсмяха одобрително.

— На осем съм, сър — отвърнах и се изпъчих гордо, докато татко ми представи джентълмена.

Казваше се Реджиналд Бърч, един от старшите брокери в компанията му за недвижима собственост. Господин Бърч заяви, че е очарован да се запознае с мен, а после поздрави мама с дълбок поклон, целувайки й ръка.

После насочи вниманието си към Джени — улови ръката й, наведе глава и притисна устни към нея. Знаех достатъчно, за да се досетя, че я ухажва, и погледнах към татко, очаквайки да се намеси.

Татко и мама обаче изглеждаха очаровани, макар лицето на Джени да остана каменно. Изражението й не се промени, когато ни поведоха към частната зала в дъното на сладкарницата и ни настаниха — Джени и господин Бърч един до друг — а персоналът на „Уайтс“ се засуети около нас.

Ако питаха мен, щях да стоя там цяла нощ — да пия горещ шоколад и да похапвам от сладкишите, с които бе отрупана масата. Татко и господин Бърч явно се наслаждаваха на бирата. Затова в крайна сметка мама настоя да си тръгваме — преди да призлее на мен или на тях — и ние излязохме на тъмната улица, която се бе оживила още повече.

За миг глъчката и миризмата ме дезориентираха. Джени сбърчи нос, а по лицето на мама пробяга сянка на безпокойство. Татко инстинктивно застана по-близо до нас, сякаш да ни предпази от врявата.

Мръсна ръка се протегна пред лицето ми и аз вдигнах очи към просяка, мълчаливо умоляващ за монета с широки жални очи със снежнобели орбити, изпъкващи на фона на мръсното му лице и коса. Цветарка се опита да се шмугне край татко, за да се добере до Джени, и изохка разгневено, когато господин Бърч й препречи пътя с бастуна си. Някой ме бутна и видях как две улични хлапета протягат длани към нас.

После мама извика, защото един мъж — дрипав и мръсен — се втурна към нас, оголил зъби и протегнал ръце да сграбчи огърлицата й.

В следващата секунда разбрах на какво се дължи странното подрънкване на бастуна на татко. Той се извъртя да защити мама и от вътрешността на бастуна изскочи острие. Татко се озова светкавично пред мама, но преди оръжието му да излезе изцяло от ножницата, явно размисли — вероятно забелязал, че крадецът е невъоръжен — и го прибра обратно с глухо изщракване. Бастунът стана отново дървена пръчка и той отблъсна с нея ръката на крадеца.

Мъжът изпищя от болка и изненада и отстъпи назад. Налетя право върху господин Бърч, който го повали на улицата и скочи върху него, притиснал с коляно гърдите му и опрял кама в гърлото му. Аз затаих дъх.

Видях как мама се ококорва зад рамото на татко.

— Реджиналд! — извика татко. — Спри!

— Той се опита да те ограби, Едуард — каза господин Бърч, без да се обръща.

Крадецът изхленчи. Жилите по ръката на господин Бърч изпъкнаха, а кокалчетата му побеляха върху дръжката на камата.

— Недей, Реджиналд — каза спокойно татко. — Не бива.

Прегръщаше мама, която бе заровила лице в гърдите му и хлипаше тихо. Джени стоеше от едната му страна, аз — от другата. Около нас се бе събрала тълпа — крадците и бандитите, които допреди малко ни възприемаха като плячка, спазваха почтителна дистанция. Почтителна заради страха дистанция.

— Недей, Реджиналд — повтори татко. — Прибери камата и го пусни.

— Не ме злепоставяй, Едуард — каза Бърч. — Всички ни гледат. И двамата знаем, че този тук трябва да си плати, ако не с живота си, то поне с няколко пръста.

Аз поех рязко дъх.

— Не! — нареди татко. — Няма да проливаме кръв, Реджиналд. Ще прекратя отношенията ни, ако не ме послушаш. — Множеството край нас бе притихнало. Чувах как крадецът стене и шепне: „Моля ви, сър, умолявам ви, сър…“. Ръцете му бяха приклещени зад гърба, краката му ритаха и се плъзгаха безпомощно по калните павета.

Най-сетне господин Бърч сякаш се смили и отдръпна камата, оставяйки червена драскотина върху гърлото на мъжа. Изправи се и го срита, а той скочи на четири крака, без да чака второ подканване, и хукна по улицата, благодарен, че е жив.

Кочияшът ни си бе възвърнал самообладанието и стоеше до вратата на файтона, махайки ни да се качваме.

Татко и господин Бърч се гледаха втренчено. Мама ме поведе към файтона, но аз забелязах гневните искри в очите на господин Бърч. Видях и колко спокойно го погледна татко и му протегна ръка с думите:

— Благодаря, Реджиналд. От името на всички нас ти благодаря за проявения разум.

Мама ме побутна по гърба да се качвам във файтона и аз се извърнах към татко. Той продължаваше да стои с протегната ръка, а господин Бърч го изпепеляваше с поглед, отказвайки да приеме предложението за помирение.

После, точно когато сядах във файтона, видях как господин Бърч пое ръката на татко, а гневният му поглед се превърна в усмивка — леко смутена, сякаш едва сега се е опомнил. След като си стиснаха ръцете, татко възнагради господин Бърч с краткото кимване, което познавах добре. То означаваше, че всичко е наред. Означаваше, че повече думи не са необходими.

V

Върнахме се у дома на Куин Ане Скуеър, където залостихме вратата и прогонихме миризмата на пушек, коне и конски тор. Аз казах на мама и татко колко хубава е била вечерта, благодарих им и ги уверих, че произшествието на улицата не е помрачило празника ми, а тайничко си мислех, че дори е било най-интересната част.

Оказа се обаче, че вечерта не е приключила, защото щом понечих да тръгна по стълбите, татко ми махна да го последвам. Поведе ме към игралната стая, където запали парафинова лампа.

— Значи си доволен, Хайтам?

— Много доволен, сър — кимнах.

— Как намираш господин Бърч?

— Много ми допадна, сър.

Татко се подсмихна.

— Реджиналд умее да създава добро впечатление с външен вид, маниери и красноречие. Не е като някои, които спазват етикецията само когато ги устройва. Той е мъж на честта.

— Да, сър — съгласих се аз, но явно гласът ми издаде колебанието, което изпитвах, защото татко ме погледна втренчено.

— А! — възкликна. — Имаш предвид случилото се след това?

— Да, сър.

— Е? Какво мислиш?

Той ме подкани да приближа до един от рафтовете с книги. Явно искаше да застана по-близо до светлината, за да вижда по-добре лицето ми. Пламъкът на лампата изостряше чертите му, а тъмната му коса блестеше. Очите му бяха благи както винаги, но ме наблюдаваха зорко. Забелязах един от белезите му, който изпъкваше по-ярко, огрян от пламъка на лампата.

— Беше вълнуващо, сър — отвърнах, добавяйки бързо: — Но се притесних за мама. Когато я спасихте, бяхте по-бърз от стрела. Не съм виждал по-светкавична реакция.

Той се засмя.

— Любовта действа така на мъжете. Ще го разбереш някой ден. А какво мислиш за господин Бърч? Как ти се стори неговата реакция, Хайтам?

— Сър?

— Господин Бърч се канеше да накаже сурово крадеца, Хайтам. Мислиш ли, че беше заслужено?

Не отговорих веднага. Четях по погледа на татко — проницателен и съсредоточен — че е важно какво ще кажа.

В разгара на събитията, предполагам, за миг си бях помислил, че крадецът заслужава да го застигне тежко възмездие. Макар и мимолетно, някакъв първичен инстинкт ми бе нашепнал, че той трябва да страда, задето е нападнал мама. Сега обаче, в меката светлина на лампата и под благия поглед на татко, се почувствах другояче.

— Отговори ми честно, Хайтам — подтикна ме той, сякаш прочел мислите ми. — Реджиналд има изострено чувство за справедливост. Справедливост, както я разбира той. Според Стария завет. Око за око. Как мислиш ти?

— Отначало усетих желание за мъст, сър. Но то отмина бързо и се зарадвах, че пощадихте мъжа.

Татко се усмихна и кимна. После се обърна рязко към библиотеката, побутна една книга и част от рафта се отмести и разкри тайник. Сърцето ми подскочи, когато извади нещо от него — кутия. Подаде ми я и ми кимна да я отворя.

— Подарък за рождения ден, Хайтам.

Аз коленичих и оставих кутията върху пода; отворих я и под капака видях кожен колан. Извадих го бързо, защото знаех, че под него ще намеря оръжие, но не дървена играчка, а блестяща стоманена сабя с красива дръжка. Беше къса сабя и срам не срам, ще призная, че изпитах известно разочарование, но тутакси разбрах колко е изящна. Моята сабя. Веднага реших, че никога няма да се разделям с нея, и вече посягах към колана, когато татко ме спря.

— Не, Хайтам. Ще остане тук и няма да се изважда, нито да се използва без мое разрешение. Ясно?

Той взе сабята и я прибра в кутията. Сложи колана отгоре й и затвори капака.

— Скоро ще започнеш да се обучаваш с нея — продължи. — Предстои ти да научиш още много, Хайтам, не само за стоманата, която държиш в ръцете си, но и за стоманата в сърцето си.

— Да, татко — казах аз, опитвайки се да скрия объркването и разочарованието, което изпитвах.

Гледах го как се обръща и прибира кутията в тайника и ако се стремеше да скрие коя книга отваря сейфа, хмм… не успя. Беше Библията на крал Джеймс.