Оливър Боудън
Възмездие (27)

I

Индиански съгледвач на кон изрече бързо няколко непонятни думи. Погледна обаче към долината на Мононгаела и разбрах какво казва — че хората на Брадок са прекосили реката и скоро ще се появят. Препусна да осведоми другите отряди, а Зио, залегнала до мен, потвърди предположението ми.

— Идват — рече.

Наслаждавах се на близостта на тялото й и с известно съжаление надникнах над храстите. Полкът тъкмо излизаше от горичката в подножието на хълма. В същия момент ги чух — далечен тропот, възвестяващ появата не на патрул, не на разузнавателен отряд, а на цяла войска. Най-отпред яздеха офицерите, следвани от барабанчиците. Зад тях маршируваха войниците, сподиряни от носачите и цивилните с обоза. Цялата колона се виеше, докъдето поглед стига.

Начело яздеше генералът, поклащайки се плавно върху седлото. До него беше Джордж Вашингтон.

Барабанчиците отмерваха шумно ритъма, за което френските и индианските снайперисти по дърветата им бяха безкрайно благодарни. Сред шубраците по височините бяха залегнали хиляди мъже, ослушващи се за сигнала за атака. Други, стаили дъх, чакаха знак да взривят каруцата с барут. Ненадейно генерал Брадок вдигна ръка. Офицерът от другата му страна пролая някаква заповед, барабаните млъкнаха и полкът спря. Конете зацвилиха и зариха с копита заснежената замръзнала земя. Постепенно колоната стихна.

Възцари се зловещо безмълвие. Ние се притаихме. Сигурен съм, че всички се питахме дали не са ни разкрили.

Джордж Вашингтон погледна Брадок, обърна се назад, където офицерите, войниците и цивилните бяха застинали в очакване, после отново насочи очи към генерала.

Прочисти гърло.

— Всичко наред ли е, сър? — попита.

Брадок пое дълбоко дъх.

— Просто се наслаждавам на момента — отвърна, пое си отново дъх и продължи: — Несъмнено мнозина се питат защо се отправяме толкова далеч на запад. Това са диви земи, девствени и незаселени. Но няма да останат задълго такива. С течение на времето завоеванията ни ще отеснеят и този ден е по-близо, отколкото предполагате. Трябва да осигурим на нашите хора достатъчно простор, за да се плодят и да благоденстват. Французите разбират тази необходимост и искат да ни попречат. Кръжат около територията ни, издигайки укрепления и сформирайки съюзи. Предвкусват момента, когато ще ни задушат с примката, която затягат. Не бива да им позволяваме да постигнат целта си. Трябва да разкъсаме примката и да ги отблъснем. Затова сме поели на път. Да им предложим един последен шанс — да си тръгнат или да умрат.

Зио ме погледна и в очите й прочетох нескрито желание да запуши грандоманската уста на генерала.

— Време е — прошепна тя.

— Чакай — казах. Лицата ни бяха на милиметри едно от друго. — Да разпръснем войниците не е достатъчно. Важното е Брадок да претърпи сериозно поражение. Иначе ще опита отново.

Имах предвид, че трябва да го убием, а по-добра възможност едва ли щеше да ни се открие. Размислих бързо и посочих малоброен разузнавателен отряд, отдалечил се от колоната.

— Ще се предреша като британски войник и ще се промъкна до него. Засадата ще ми предостави отлично прикритие да нанеса смъртоносния удар.

Запрокрадвах се към разузнавачите. Извадих тихо острието, забих го във врата на близкия войник и заразкопчавах униформата му още преди да се строполи върху земята.

На тристатина метра от нас колоната пое отново с грохот като наближаваща буря. Барабаните забиха и индианците използваха шумотевицата, за да се придвижат напред между дърветата, затягайки обръча около армията на Брадок.

Аз възседнах коня на разузнавача, успокоих животното и го изчаках да свикне с мен. После го пришпорих по склона. Един офицер, също на кон, ме забеляза и ми нареди да се върна в строя. Помахах му извинително и се насочих към началото на колоната. Подминавах товарните каруци и цивилните и заобикалях маршируващите войници, които ме поглеждаха недоволно и ме ругаеха под нос. Изравних се с офицерите — съвсем близо до Брадок, но и по-уязвим. Подочух генерала да казва на един от приближените си:

— Французите разбират, че ни отстъпват във всичко, и затова са се съюзили с диваците, които населяват тези гори. Те са като животни, спят по дърветата, събират скалпове и дори изяждат мъртъвците си. Не заслужават милост. Не щадете никого.

Чудех се дали да се смея, или да се ядосам. „Изяждат мъртъвците си“! Нима някой още вярваше в това?

Офицерът явно мислеше същото.

— Но, сър — възрази той. — Това са само слухове. Местните, които познавам, не правят нищо подобно.

Брадок го скастри:

— Лъжец ли ме наричаш?

— Извинете, сър — избъбри с треперлив глас наемникът. — Съжалявам. Благодарен съм да ви служа…

— Вече не — отсече Брадок.

— Сър? — възкликна уплашено мъжът.

— Вече не ми служиш. — Брадок извади пистолета си и го застреля.

Офицерът падна от седлото. На мястото на лицето му зееше червена дупка. Тялото му тупна глухо върху замръзналата земя. Изстрелът подплаши птиците по дърветата и колоната спря. Мъжете смъкнаха мускетите от раменете си и измъкнаха саби, решили, че ги нападат.

За няколко секунди застинаха в очакване, докато най-сетне им наредиха да продължат напред. Сближили глави, войниците си предаваха шепнешком вестта — генералът е убил офицер.

Бях достатъчно близо и забелязах стъписването на Джордж Вашингтон. Само той дръзна да се опълчи на Брадок.

— Генерале!

Брадок се извърна разярено към него и за миг Вашингтон се запита дали няма да го сполети участта на офицера.

— Няма да търпя неподчинение! — изрева генералът. — Нито съчувствие към врага.

— Никой не оспорва, че той сгреши, сър, но… — обади се смело Вашингтон.

— Плати за предателството си както се полага. Ако искаме да спечелим войната срещу французите… Не, за да спечелим тази война, хора като теб трябва да се подчиняват на хора като мен. Без колебание! Дисциплината е жизнено необходима. Йерархията трябва да се спазва. Командири и подчинени! Без порядък няма победа. Ясно ли е?

Вашингтон кимна, но бързо извърна поглед, сдържайки истинските си чувства. Колоната потегли отново и той се отдалечи от генерала под претекст, че наглежда войниците. Съзрях възможността и застанах зад Брадок. Следвах го неотлъчно, но внимавах да не ме забележи. Още не.

Чаках удобен момент. Изведнъж зад нас настана суматоха и офицерът от другата страна на Брадок обърна коня си да провери какво става. Начело на колоната останахме само ние — аз и генерал Брадок.

Извадих пистолета си.

— Едуард — казах тихо и със задоволство проследих как очите му се насочват към мен, после към пистолета и накрая пак към мен.

Отвори уста — не знам защо, вероятно да извика за помощ, но не смятах да му позволявам. Този път изход за него нямаше.

— Не е толкова забавно от другата страна на цевта, а, генерале?

Натиснах спусъка и…

В същия миг нападнаха полка. По дяволите, прибързаха със сигнала за атака! Конят ми се подплаши и не уцелих. Очите на Брадок заискриха обнадеждено и победоносно. Отвсякъде ни заобиколиха французи, а от дърветата полетяха стрели. Брадок пришпори коня си с вик и препусна към гората. Аз стоях като вцепенен, стиснал пистолета, изумен от ненадейния обрат.

Колебанието едва не ми коства живота. Оказах се на пътя на един французин — син жакет, червени бричове — размахал сабя. Нямах време да извадя скритото острие. Нито сабята си.

Преди да се опомня, французинът излетя от седлото, сякаш отнесен от вихрушка, а от главата му бликна фонтан от кръв. Чух изстрела, разбира се, и забелязах към мен да препуска приятелят ми Чарлс Лий.

Кимнах му благодарно, но оставих словоизлиянията за по-късно, защото Брадок вече изчезваше между дърветата, забил шпори в хълбоците на кобилата си. Погледна към мен и видя, че се каня да го последвам.