Оливър Боудън
Възмездие (26)

8 юли 1755 година

Изминаха почти осем месеца, откакто Зио ми каза да чакам вест от нея. Тя дойде най-сетне и ние потеглихме към Охайо, откъдето британците щяха да тръгнат на поход срещу френските укрепления. Брадок щеше да се насочи към Форт Дюкен.

Не бяхме стояли със скръстени ръце през това време. Открих, че Зио също се е потрудила доста, когато се срещнахме и видях колко много воини — повечето индианци — е довела.

— Абенаки, ленапи и шони.

— А ти? — попитах я, когато ми представи вождовете им. — Кого представляваш?

— Себе си — усмихна се тя.

— Какво следва сега? — попитах я.

— Ще помогнеш на другите да се подготвят…

Не се шегуваше. Инструктирах хората си и се включих в строежа на барикади. Напълнихме и една каруца с барут. Когато всичко беше готово, заявих на Зио с доволна усмивка:

— Изгарям от нетърпение да зърна лицето на Брадок, щом види капана.

Тя ме погледна вразумително.

— Нима ти е приятно?

— Ти ме помоли да ти помогна да го убиеш.

— Това не означава, че ми доставя удоволствие. Искам да умре, за да спася земята и хората, които живеят тук. А ти? Каква цел преследваш? Уреждане на стари сметки? Предателство? Или просто те опиянява тръпката да ловуваш?

— Не ме разбирай погрешно… — заоправдавах се.

Тя ме прекъсна, сочейки между дърветата, към река Мононгаела.

— Армията на Брадок скоро ще се появи. Трябва да заемем позиции.